Очакванията към новия Ви роман са големи, как се справяте с това?
Преди всичко моите собствени изисквания бяха високи. Изхвърлил съм почти толкова текст, колкото съм написал. Искаше ми се втората част да стане по-добра от предишната, защото смятам, че ако няма развитие в изкуството, настъпва неизбежен регрес. Всъщност не само в изкуството. Така че се постарах да дам най-доброто от себе си, от това, което съм научил и продължавам да научавам. Това не става никога безболезнено, защото всяко развитие е съпътствано от кризи. Нито е свързано на всяка цена с успеха на момента. Просто вътре в себе си човек трябва да е убеден, че върви напред, към някакво познание, което ще го промени и подготви за най-важното. Съдейки по обратната връзка, която получавам, може би съм успял да изкача още едно стъпало.
За какъв тип читател мислите, когато пишете? Или нямате пред себе си някакъв конкретен образ?
Точно за няколко души – не повече. Много конкретни лица, които си представям как ще реагират, понякога сякаш чувам смеха им и шума от обръщането на страниците. Вярвам, че ако прочетеното ги докосне, може би ще докосне и още много други хора.
Какво очаквате от критиката, какво искате да забележи в романа Ви?
Не очаквам много, да си призная. Но ще се радвам, ако се опита да види какво се случва отвъд езика и текста. Защото литературата е нещо повече от красиво подредени думи. Книгата е конструирана по определен метод, който започнах да прилагам и развивам, докато работех по втората версия на „Черната кутия“. Всъщност, винаги съм се придържал интуитивно към линията на действието, но ми трябваше време, докато го разбера в цялата му сложност и екзистенциална дълбочина. Критиците у нас продължават да се впечатляват повече от разни езикови еквилибристики, отколкото от реалното съдържание. Езикът колкото разкрива, толкова и скрива. Често служи само за опаковка. Един съвестен и задълбочен критик би трябвало да се опита да види какво стои под опаковката, къде се къса нишката на смисъла и кога претенцията се маскира като стил.
Вие сте сред малкото български писатели, които не залагат на автобиографичното. И да го има в книгите Ви, успявате да го претопите във фикционалното. Какво Ви вдъхновява?
Напротив, работил съм с автобиографичното достатъчно, но смятам, че от един момент нататък писателят трябва да се отдели от него. Личният опит е важен, помага ни да вникнем по-добре в материята, която описваме, но не може вечно да се остане при него. Нали затова е въображението. Да надгражда действителността, да създава нови светове, нови герои със самостоятелна биография и индивидуалност. Обикновено първата книга, базирана на автобиографични преживявания, се получава добра, но след това настъпва едно егоцентрично циклене и на читателите започва да им писва. Да се взираш постоянно в пъпа си. Това не е чак толкова интересно. В света на изкуството личните истории няма как да са особено важни, освен ако по някакъв начин не надхвърлят личното. Ако не станат изключителни! Затова се опитвам да търся вдъхновение извън себе си. В конфликти и сблъсъци, които ме изстрелват в една по-глобална емоционална орбита.
А какъв беше конкретният повод на вдъхновение за новия том „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“?
Без тази част историята нямаше да е завършена. Книгата е органично продължение на първата част, макар че може да се чете отделно. Нямаше как да не доразкажа историята – това си беше заложено от самото начало, не ми е хрумнало впоследствие. Следвал съм логиката на събитията и на развитието на героите си.
Какви източници ползвахте, защото откриваме много панорамна историческа картина?
Най-разнообразни и много. Изчетох редица мемоари, от които може би най-интересни се оказаха романизираните спомени на сър Фицрой Маклийн, специалния пратеник на Чърчил при щаба на Тито. Запознах се, доколкото е възможно, със структурата на НКВД, звания, униформи и пр. Ровех се неуморно в света на бойната техника от Втората световна война – пушки, автомати, картечници, самолети, кораби, подводници… Изследвах топографски карти. В Белград – в Музея на Югославия – ме насочиха към интересни документи, свързани с участието на жените в съпротивата. В Лондон преглеждах теченията на вестниците от
50-те, за да се ориентирам в модата и водещите събития през месеците, в които се развива финалната част от романа. Ексцентричните кафенета в Сохо, еспресо-революцията на GAGGIA. Едуардианските момчета и момичета. Помадата за коса брайлкрийм. Убийствата на Рилингтон Плейс 10. Визитата на Тито в Лондон на борда на яхтата му „Галеб“. Обикалях около бившето съветско посолство, за да усетя отново атмосферата. Виртуален тур на доковете в Саутхемптън. Марки отдавна забравени британски автомобили. И разбира се, тонове музика от епохата: парчета от стари югославски филми, партизански фолклор, берлински танга, „Комедиен Хармонист“, суинг, музика от Студената война… О, да, щях да забравя и комикси! Това е златният век на комиксите. Войната с нейната динамика, героика и технически нововъведения, създава средата за възникването на супергероите. Поп културата изобщо е важен естетически маркер в романа. Но истината е, че само малка част от този огромен материал е влязъл директно в книгата. По-скоро ми помогна да вляза в роля, да усетя духа на времето: миризмата на барут, ритъма на танците, плясъка на жартиерите… Останалото е работа на въображението.
Как бихме могли да определим Вашия прочит на историята? И какво казва той на съвремието ни?
Ироничен, но верен прочит. Освободен от предразсъдъци и носталгии. Освобождаващ. Миналото трябва да се познава, но не и да му се робува. Нито може да се върне, нито – да се промени. Неслучайно в края на романа звучи хитът на Four Lads „Истанбул“, излязъл впрочем през същата 1953 година, когато се развива и действието.
Istanbul was Constantinople.
Nowit’s Istanbul, not Constantinople…
Всяко момиче в Константинопол
е в Истанбул, не в Константинопол,
така че, ако имаш среща в Константинопол,
тя ще чака в Истанбул.
Хуморът също е една от отличителните особености на писането Ви. В случая той помага ли за по-лесното преглъщане на историята?
Не мога дори да си представя да я преглътнем без хумор. Парадоксите на историята всъщност могат да бъдат неизчерпаем източник на оптимизъм. Те ни учат, че животът винаги има поне две страни, че дори в най-черните моменти има лъч надежда, че злото не е абсолютно.
Жанровият микс, който откриваме в „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“, като че ли е нещо ново за Вас. Какво ви донесе това преплитане на литературни и извънлитературни жанрове?
Всъщност в жанрово отношение книгата е доста изчистена: това е сага с приключенски привкус, екшън-комедия-драма. Тези неща взаимно се допълват и изграждат един кохерентен, автономен романов свят със своя вътрешна логика.
Кои съвременни писатели будят любопитството Ви?
Те си знаят кои са. Но по принцип съм много отворен. Свалям шапка на всеки, който успее да ме накара да му прочета книгата докрай. Това не е лесно, защото аз чета художествена литература само за удоволствие. Не го разбирайте буквално – удоволствието може да включва широк спектър от преживявания: от смях до сълзи на състрадание, от страх и трепет до ведро чувство на просветление. Няма място само за скука.
Виждате ли в някой от по-младите български писатели свой последовател?
Още е рано да се каже. Аз самият се променям с всяка написана книга.
Разговора води Амелия Личева
