Георги, през тази година стават петдесет години от 1968 – година, много лична за теб, която обаче ти превърна и в литературна година, в сюжет и образ от творчеството си; може да се каже, че я митологизира. Писал си много за 68-ма, и все пак, какво ти се иска да кажеш за нея или за тази годишнина сега, в началото на 2018?
– Спомням си я в детайли, разбира се. Изпуснал съм само първите седем дни от нея. Всъщност много обичам тази година, нека го кажа ясно. Дори когато съм писал, че тя се е случила на едни места, на други – не, и е адски важно да говорим за това неслучване. Неслучилите се революции траят най-дълго. И най-често са обвити в мълчание. Та преди десетина години още написах един текст, който излезе първо в „Култура”, едно лично и в някакъв смисъл експресионистично календарче за 1968. Десет години по-късно не бих се отказал от никоя дума. Абсолютно съм убеден, че трябва да изговорим тази година докрай – с началото и края на илюзиите, с Младежкия фестивал, с участието ни в потушаването на Пражката пролет, с това какво е било да си млад през 68-ма в България, дори със слуха, че „Битълс” искали да пеят в София, който притеснил сериозно властта. С всяко следващо събитие и несъбитие след това, с първия митинг от 3 ноември, с протестите от 1996/7, с по-късните, вече охулени и демонизирани протести от 2013, с всяко едно от тях сякаш се опитваме да извършим тази неслучила се тогава 1968-ма. Както и да е, това е дълга тема. Всеки има право да помни тази година, дори родените в нея и след нея. И днес, през 2018, 50 години по-късно, живеейки в тотално подменен свят, подменен с обидна лекота, новата 1968-ма, струва ми се, предстои.
През есента на миналата година излезе немското издание на първата ти книга, стихосбирката „Лапидариум”, посветено на 25-годишнината от публикуването й през 1992 г. Беше ли се сетил преди това за тази годишнина? И изкушаваш ли се да направиш някаква рекапитулация на тези твои двадесет и пет години в литературата? А как би описал тези две и половина десетилетия от българската литература?
– Сетиха се хора не от България. Хенрике Шмид, немска славистка, българистка, преводач и свестен човек, с голямо любопитство към българската литература – от Пенчо Славейков до днес, та тя беше в основата на това издание. Беше направила немския превод преди години, после се включи художничката от Хамбург Габи Бергман, която направи много хубави колажи върху тези стихотворения. През 2015 г. в една от големите галерии в Хамбург беше открита изложба със стиховете и колажите върху „Лапидариум”. И така всичко стана естествено и постепенно. Миналата година издателство eta verlag, базирано в Берлин и водено от Петя Лунд, издаде книгата точно 25 години след нейното излизане в България. Не подозирах, че е минало толкова време.
Дали се изкушавам да правя рекапитулация на тези 25 години? Не. Но държа да кажа, че се случиха, поне в литературата, доста важни неща. Нямам предвид конкретни книги, а една цялостна, понякога неосъзната работа в езика, в разчупването на стари модели, на жанрове, ако щете, на стилове и почерци, на отваряне към нови полета, които днес може да изглеждат очевидни, но тогава не бяха. И „Литературен вестник” беше съществена част от това. Тъгата ми е, че това невидимо общество, в което клокочеха спорове, често битки, но беше центрирано около литературата, днес е разпаднато на частни омрази и произвеждане на врагове.
Спомена спорове – през годините ти и творчеството ти неведнъж сте попадали в такива, в различни литературни скандали. Можеш ли да видиш в тях литературноисторически смисъл – така, както от днешна гледна точка виждаме историческа логика и художествени преломи в литературните сблъсъци от предходни периоди, от началото на миналия век например? Това, че освен писател си и литературовед, позволява ли ти да гледаш през подобна дистанция?
– За съжаление, нашите скандали са повече български, отколкото литературни. Български казвам в смисъла на онази Яворова фраза, че тук убиват директно с топора. Литературният скандал явно не е нито по силите ни, нито е удобен – там трябват литературни аргументи, конкретно четене на текстове, което не е толкова атрактивно. По-лесно е да приказваш напосоки, да всееш малко раздор, да удариш човека, да се изцепиш като за жълт сайт и после жълтите сайтове да те поразгласят. И сетне всички да забравят и да махнат с ръка. Защото тук провал не съществува, както пише Боян Пенев в началото на „Нашата интелигенция”. От такива скандали не става нито литература, нито литературна история. Но да, отнесли са ги много български писатели в протежение на цялата иначе кратко сложила се българска литература. Дали като литературовед мога да гледам през подобна дистанция? Не, дори началото на миналия век не може да се чете хладно и отстрани, поне аз не искам.
Откъде идва подтикът ти да изпробваш толкова различни жанрове – писал си поезия, романи, разкази, есета, пиеси, комикс, дори либрето за опера, участвал си в създаването на няколко литературни мистификации… Пропуснах ли нещо? И има ли все още жанр, който не си опитвал, но ти се иска да го направиш?
– Било ми е интересно и донякъде още ми е. Като изпробваш различни жанрове получаваш поне две неща. Първо, имаш право на провал, защото опитваш за пръв път, а това страшно освобождава. Второ, помага да не се самозабравиш, ако вече си успял в един жанр, дава ти свободата да излезеш от ролята, в която са те вкарали или ти си се вкарал, и да кажеш майната му, що не опитам нещо различно. Дали има жанр, който искам да опитам, а не съм. Рисува ми се, но засега ще се въздържа🙂
Струва ми се, че книгите ти се създават бавно, някак се трупат с години, и то не само стихосбирките и сборниците с разкази, но и романите. Имаш ли обяснение за този ритъм на писане, за този писателски рефлекс?
– Давам време на читателите си да си ги прочетат спокойно. Така се случи, че между двата ми романа има 12 години разлика. Това при всички случаи е против пазара. Той изисква романистът, включително българският, през година-две да издава роман. При мен се редуват стихосбирки, разкази, събиране на истории за миналото… Най-хубавото, което ми се случи обаче, е, че книгите ми си имат свой живот и различни поколения читатели. Някои от тях на възрастта на „Естествен роман” или „Черешата на един народ”. Това е, което ме радва. И към тях чувствам особена задълженост през годините. Това няма как да стане насила, съжалявам, няма как.
Писането ти е фрагментарно, или ако употребя определението от „Естествен роман”, „фасетъчно”. В последните години като че ли наблюдаваме завръщане към епическото писане, интерес към обемните, цялостни повествования. Ти самият изкушаваш ли се от подобна възможност? И как би защитил основанията на фрагментарния разказ?
– Току-що завърших един ръкопис със свръхкратки истории, писани през годините, който вероятно ще излезе през май. Това, разбира се, е изцяло встрани и вън от националноисторическата епичност, която сега тече. Но пък когато излезе „Естествен роман”, не беше още изобщо романово време, а и неговата фасетъчност, ризомност, занимания с Фуко, мухи и пр. бяха изцяло срещу една позната монументалност. Дали се изкушавам от обемното епическо писане? Не знам. Винаги пиша от някаква точка на разпад, струва ми се лицемерно да приписвам на света цялост, каквато той отдавна не притежава. В една добра литература трябва да има различни автори, които развиват различни жанрове. А най-хубавото е, че накрая всичко си идва на мястото, пукотевицата ще мине, димът ще се разсее и ще останат няколко добре написани истории или дори изречения.
Твои произведения са ставали основа на творби на театъра, киното, визуалните изкуства… Коя е най-изненадващата за теб метаморфоза на твое произведение?
– Анимацията на „Сляпата Вайша” безспорно е най-изненадващата като факт и отзвук. Никога не съм си мислил за анимация на разказ. Също няколкото анимации по стихотворения. Очаквах тук някой да се престраши върху „Физика на тъгата” за сцена, изненада ме обаче един словенски театър. Но всъщност си давам сметка колко трудни за кино и сцена са нещата ми, не стават за блокбастъри. Затова пък се зарадвах на предложението на Влади Люцканов преди години да се направи омнибус филм върху мои разкази. Филмът е готов и доколкото разбрах, премиерата му ще е на София Филм Фест този март. Поканени са шест режисьори, това ще е и дебютът в игралното кино на Теодор Ушев. Ето една новина, която няма да научите от популярните медии и билбордовете.
Източноевропейските писатели често споделят, че книгите им се сблъскват със стереотипи и предзададени очаквания у чуждата публика. Ти имаш ли подобен опит?
– О, да. Но част от самите източноевропейски писатели не се съпротивляваха много. Позволиха някак с лекота, заради издаването, да бъдат вкарани в тази ниша. Абсолютно против съм това гетоизиране в литературата, имал съм доста спорове с издатели, предимно в Германия. Разбирам защо се прави, но не мисля, че е добре за литературата и нейната рецепция. Пък и струва ми се, отдавна не работи, а и вече все по-малко се прави. Помня как на едно четене от „Естествен роман” преди години в Берлин дама от публиката ме попита: защо не пишете исторически работи, за хайдутите и кланетата, като идвате от Балканите? Другите работи, за мъжа, дето се развеждал, ги пишат и нашите писатели, нещо такова каза, и беше леко разочарована. Стана ми неловко, после смешно, и отвърнах, че дори и в България хората се женят, развеждат и понякога умират от естествена смърт, не с нож в гърдите. Всъщност става дума за сериозна тема. Дали само големите литератури имат право да пишат за големите, общочовешки или екзистенциални неща, а малките да ровят там в националните си клишета. Дано днес не се затворим самите ние отново в една нова котловинност.
Реакциите на чуждестранни читатели и/или критици, които най-много са те зарадвали? И тези, които най-много са те озадачили?
– Приемането на „Физика на тъгата” от критика и читатели в немскоезичните страни, в Италия, САЩ, Франция и другаде ме радва, разбира се. Няколко конкретни критически реакции бих споменал, защото през конкретния роман говорят за българската литература. Едната е на философа Жан-Люк Нанси в Либерасион, който писа, че романът е предвестник на една нова литература, за която малко знаем. Бих сложил тук и големите рецензии в Нойе Цюрхер Цайтунг, Ди Велт, ФАЦ. И разбира се, един голям текст в Ню Йоркър, написан от Гарт Грийнауел и озаглавен „Българската тъга на Георги Господинов”. Никога няма да забравя една среща с читатели в италианското градче Сора, които си говореха с фрази от романа и ме разпитваха цяла нощ. Няма как да забравя срещите си с читатели в Берлин, Виена, Цюрих, Истанбул, Рейкявик, едно четене в Лисабон…
За озадачаването – беше много изненадващо за мен, когато в Рейкявик една журналистка каза за „Естествен роман”, че това е един от най-жизнерадостните романи, които е чела. Но който е бил в Исландия, ще разбере. Пък и тя за разлика от много други критици беше хванала иронията и смеха в този иначе „кахърен” роман.
Миналото е много важно за теб като писател. Смяташ ли, че в литературата на някое друго време би се чувствал пò на мястото си? Или все пак 68-ма си остава най-добрата година, в която да се родиш?
– Шейсетте си остават най-доброто време, ако след тях не идваха 70-те и 80-те, а после и тези сегашните. Шегувам се, разбира се. Паметта е нещо, което ме интересува, нетрайността също, оттам и миналото. Може би защото е твърде летливо. Бих искал да остана малко повече в някои минали десетилетия. Там, където думите и нещата още са били едно цяло и са траели малко по-дълго. Иначе не, не си падам особено по времето сега. Поздравяваме се, без да си говорим, както би казал Волтер.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
