За скъпоценното присъствие на другия / Разговор с писателката Елена Алексиева

Елена, автор си на поезия, романи, разкази, пиеси – изглежда, не обичаш усядането в един жанр. Как стигна до жанра на новата си книга, „Приказките на господин Кабода”? Струва ми се доста по-сложен от определянето на текстовете в нея като приказки, както заглавието предлага или с което може би съвсем съзнателно подвежда…
Мисля, че ако почнем да изхождаме от жанрови дефиниции, ще се видим в чудо като как да определим голяма част от класическите детски книги, пък и от световната литература изобщо, особено съвременната. Освен това съвсем не съм убедена, че е необходимо, нито мога да кажа какво повече ни дава от онова, което може да ни даде самата книга – нямам предвид тази конкретно, а по принцип. За мен „Господин Кабода“ не е нов жанр, а естествено продължение на всички теми, с които съм се занимавала и продължавам да се занимавам, независимо дали в проза, драматургия или другояче. В този смисъл не съм стигала до жанра, не съм го мислила или планирала предварително. Оставям нещата да идват на бял свят сами, когато са достатъчно узрели, така че тези приказки не са изключение. А че са приказки – нямам никакво съмнение. Да, може би са по-особени, но какво от това. Двайсет и първи век сме, би било странно съвременната приказка да звучи като Братя Грим или Андерсен.

Книгата разказва за отношенията между възрастен човек и дете, често разказите в нея са изградени като разговори между тях. Имаше ли предвид детската публика, когато я пишеше? Или е отправена към възрастните, на които говори през детската гледна точка към света?
Тази книга е за всички – и за деца, и за възрастни. По този начин е и написана. Темите, които засяга, са достатъчно дълбоки и сериозни. Тя разказва за загубата, за самотата, за болката, за нуждата да се преодолява непреодолимото, но също и за търсенето и намирането на отговори, на обич, на спасение и възможност за бъдеще – тогава, когато то изглежда невъзможно, а всъщност неизбежно. Прави го обаче достъпно, простичко, забавно и с фантазия. Това са приказки за общуването, за скъпоценното присъствие на другия, от което с все по-лека ръка се лишаваме, а после страдаме, без сами да знаем защо.

Ако ти задам въпроса, с който започва един от разказите в книгата – „Кой или какво е господин Кабода?”, ще можеш ли да отговориш?
Този въпрос пронизва цялата книга и остава без отговор, защото възможните му отговори са многобройни и лични. Макар привидно да е един и същ, господин Кабода се променя във всяка приказка, той е ту реален, ту измислен, ту обикновен, ту във висша степен ексцентричен и тъй нататък, тази поредица може още доста да се продължи. Вероятно мога да отговоря, но предпочитам да не го правя. За мен самата важното в него е не отговорът, а удивлението, пораждащо самия въпрос. А и всеки читател, ако поиска, би могъл да отговори за себе си, което е далеч по-важно.

Елена Алексиева е сред най-талантливите и отчетливи гласове на съвременната българска литература. Сборникът „Приказките на господин Кабода“ е първият й опит в литературата за деца. Той е своеобразно продължение на нейните творчески търсения, които минават през различни жанрови и стилистични трансформации, запазвайки характерния глас на авторката. Винаги прецизна в своя изказ, изследваща света от особена гледна точка, Елена Алексиева и сега ни предлага текст, който отправя предизвикателство към традиционните ни представи за жанра, в който е създаден. Абсурдни, сериозно-иронични, взрени в детайла и същевременно изчистени от всякакъв бит, тези приказки ни пренасят в един странен свят, зареден с особено напрежение. Те сякаш подтикват към откривателство и водят читателя по непознати пътеки. Но въпреки своеобразието си, историите за господин Кабода не остават изолирани в рамката на експеримента, а дискретно комуникират с някои от най-плодотворните и интересни тенденции в световната и българска литература. Разполагат се в традицията на абсурдната проза за деца и възрастни, създадена от автори като Луис Карол, Джани Родари, Борис Априлов. Не са много произведенията в българската литература, които могат да издържат на това интелектуално предизвикателство и прави чест на авторката, че е избрала този труден път към детските умове и сърца. Винаги е радостно, когато талантлив български писател решава да се обърне към аудиторията на младите читатели, но за съжаление това не се случва толкова често.

АЛЕК ПОПОВ

В книгата на детето – герой на разказите, не е спестена суровата страна на живота, нито е олекотена или смекчена. Това ли е според теб начинът, по който трябва да се говори с децата, по който да бъдат въведени в света?
Не мисля, че едно дете се нуждае от специално въвеждане в света, защото още с появяването си в него то вече го обитава в пълния смисъл на думата. Особено в нашето време не виждам как един човек, малък или голям, може да бъде държан в неведение, независимо колко доброжелателно и щадящо, за каквото и да било. Прекомерното щадене води до нереалистични представи за света и човешкия живот в него. Тези представи продължават да съществуват дълго след като детето е пораснало и се е превърнало в един объркан и неподготвен за най-елементарните – пък били те и трудни – превратности в живота си човек. Идеята за „пазенето“, за превръщането на неприятните истини в някакъв лесносмилаем ерзац – да не кажа лъжа – е сравнително нова, на по-малко от век. И вече берем нейните горчиви плодове. Днешният човек все повече предпочита да живее в измислен и лесен свят, в една нереална реалност, където всичко е възможно, отколкото да се сблъска с константите на собственото си съществуване. Ако не умееш да преработиш загубата, смъртта, страха, ако бягаш от собствения си опит, за какво изобщо си годен тогава? С това не казвам, разбира се, че децата трябва да бъдат хвърляни направо в дълбокото без защита – в никакъв случай. Но има начини истината да се разкрива достъпно и без страх. В противен случай тя се появява сама и без предизвестие и оставеният без подобна фалшива закрила човек смята, че е настъпил краят на света. Нещо повече: той вярва, при това отдавна пораснал, че този свят започва и завършва с него.

Немалко писатели, между тях и много значими за литературата имена, в определен момент се обръщат към писането за деца или поне към такива произведения, които могат да се четат и от деца, и от възрастни. Как се случи това при теб, какъв беше подтикът за създаването на тази книга?
Не съм мислила специално да пиша за деца или „като за деца“, просто така се случи. Може би защото никога не съм отделяла детската гледна точка в себе си от другата, тази на възрастния. Имам усещането, че се променям с годините, но не и че пораствам. Аз съм същият човек, който съм била и на пет години. Просто съм поставена в различни обстоятелства – което, струва ми се, е валидно почти за всички ни. И понякога, когато обстоятелствата станат прекалено трудни, за да бъдат преодолени, имам нуждата да потърся тоя петгодишен човек, да се уверя, че е жив и да си върна обратно ония основни ориентири, които опитът на възрастния толкова лесно затрупва. Е, „Господин Кабода“ за мен е точно такова едно връщане.

Илюстрациите в книгата са на Кирил Златков – смяташ ли, че са важни за посланията на текстовете, за въздействието им върху читателя?
Естествено, иначе защо изобщо да има илюстрации. Една такава книга е общо дело на двама автори – на текста и на илюстрациите. И това не го казвам като реверанс към работата на Кирил, а защото илюстрацията има двояка и много важна роля: тя е самостойна творческа работа, но и най-първа интерпретация на текста, която, заедно със самия текст, образува едно цяло. Ако погледнем към всички прочути детски книги например, няма как да не си дадем сметка, че физическият образ на техните герои ни е даден преди всичко от първите им илюстратори. И този образ става емблематичен и ни съпътства завинаги, независимо дали е Алиса, Пипи, Пинокио, Карлсон, Мечо Пух или който и да било друг. Илюстраторът дава тяло и дух на героя, а и не само на него. В това отношение Кирил се е справил забележително.

Кои са важните книги на твоето собствено детство?
Към тия, чиито герои току-що изброих – и без които просто няма как да мине едно детство, поне за моето поколение беше така, – бих прибавила особено обичаните „Питър Пан“, „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“, приказките на Е.Т.А. Хофман, които обожавам и до днес, а също и целият Дикенс, който прочетох в доста крехка възраст и вероятно поради тази причина дълго време го възприемах като детски писател. Гигантска следа в детството ми е оставил и съвсем недетският, но пък изчетен в събраните му съчинения Джек Лондон. И разбира се, позабравеният вече Майн Рид, Емилио Салгари с неговите корсари и всичко, което има нещо общо с индианци…

Въпросите зададе АНИ БУРОВА