Разговор с писателката Славенка Дракулич
Славенка Дракулич е една от най-известните съвременни хърватски писателки. Емигрира от родината си в началото на 90-те години на миналия век, по време на войните в бивша Югославия, днес живее в Стокхолм и Загреб. Авторка е на романи, есета, документалистика, превеждани на над двадесет езика. Българската публика познава книгата й „Басни за комунизма” (прев. Т. Папазова, ИК „Жанет 45”, 2009), а в края на миналата година излезе и романът й „Дора и Минотавъра” (прев. А. Тихинова-Йованович, изд. „Наука и изкуство”, 2017).
На стр. 15 в този брой на ЛВ публикуваме откъс от романа й „Фрида, или за болката” (2007), тематично силно свързан с „Дора и Минотавъра”.
Госпожо Дракулич, скоро на български излезе романът Ви „Дора и Минотавъра”, посветен на фотографката и художничка Дора Маар и на живота й с Пикасо. Авторка сте и на роман за художничката Фрида Кало, чийто живот пък е белязан от връзката й с Диего Ривера. Но това не са биографични романи, а по-скоро анализ на природата на таланта. Как стигнахте до тази тема и кой е основният акцент във Вашата интерпретация?
– В романа „Дора и Минотавъра” проследявам общите очертания на нейния живот, но всъщност ме интересува вътрешния й живот, както и нейното виждане на отношенията с Пикасо. Същия метод прилагам и в романа за Фрида Кало. И двете се занимават с изкуство, принадлежат на едно и също поколение, живеят с прочути, доста по-възрастни от тях мъже. Приемат ги като ментори, като ненадминати авторитети в областта на изкуството. Но Дора и Фрида са две абсолютно различни жени. При подобни житейски обстоятелства те реагират напълно противоречиво: Фрида не се предава пред болестта, рисува при всички обстоятелства и остава вярна на себе се. Инстинктът й на артист е по-силен от болестта и любовта към Диего Ривера, по-силен е от всичко. А Дора се оттегля, престава да снима и жертва себе си в името на любовта към Пикасо, както често се обяснява това. Мисля, че причината е в авторитета на Пикасо като художник, който й казва горе-долу следното – ти се занимаваш с фотография, но фотографията не е твоето изкуство, зарежи я и рисувай. И Дора се подчинява. Нужни са сили, за да се противопоставиш на преценката на човека, комуто вярваш безпрекословно, така, както Дора е вярвала на Пикасо. Третата, заключителна книга от трилогията, издадена миналата година, се нарича „Милева Айнщайн, теория на тъгата”. Милева, първата съпруга на Алберт Айнщайн и майка на двамата му сина, макар и да не е човек на изкуството, а учен, е най-трагичният образ от моите три героини.
„Дора и Минотавъра” звучи като документален роман – нека кажем също, че освен личността на Дора Маар книгата ви пресъздава и културния живот на Европа преди и около средата на XX век, особено историята на групата на френските сюрреалисти. Защо избрахте такъв тип повествование и как го постигнахте, стоят ли много проучвания зад работата Ви по книгата? И изобщо как съжителстват в творчеството Ви фикцията и документалистиката – защото освен на романи сте авторка и на документални книги?
– Документацията за онова време и за дейността на сюрреалистите е значителна по обем. Послужиха ми също и многобройните биографии на Пикасо, разни свидетелства и тем подобни. Литературата за Дора не е толкова обемна, само три релевантни биографии, най-значимата от които е тази на Алисия Духовне Ортис. Това ми беше напълно достатъчно, тъй като не исках да пиша една биография повече, а по-скоро да пресъздам „духа на времето” и на самата Дора. Беше ми интересно, че по онова време (а опасявам се, че и днес) жените творци са били възприемани преди всичко като жени и едва след това като артисти. Важно е обаче, че творбите им са били излагани, издавани. Дора е била призната в средите на сюрреалистите и затова толкова по-странен е фактът, че се отказва от своето изкуство. През 30-те години на миналия век тя дружи с леви интелектуалци и хора на изкуството, членува в няколко ляво ориентирани политически сдружения и е много активна. Ясно изразява своите становища в полемиките, информирана е, умът й е като бръснач. Всичко това кара Пикасо да заяви, че мозъкът й е мъжки! В романа Дора и Пикасо са равноправни, поне в онзи кратък период от време, когато живеят заедно. Да, той несъмнено оказва влияние върху нея, но и тя му влияе – поне когато става дума за политически становища. Очевиден пример за влиянието й върху Пикасо е създаването на „Герника”. А що се отнася до смесването на жанровете, мисля, че читателят лесно може да различи пластовете в романа. Аз се придържам към събитията, образите и ситуациите, но се стремя да ги надградя с поглед към психологията и пресъздаване на емоциите.
В началото на 90-те години на миналия век по време на войните в бивша Югославия се налага да напуснете родината си. Смятате ли, че емиграцията промени писателския Ви път? Има ли в творчеството Ви теми или изобщо тип писане, за които смятате, че произтичат точно от този Ваш опит?
– Не бих казала, че съм била принудена да напусна родината си, нито че съм я напуснала. По стечение на обстоятелствата аз се противопоставих на национализма по време, когато той беше станал доминираща идеология. Противопоставих се, защото всеки национализъм подразбира омраза и в това е разликата между национализма и патриотизма. Бих могла да изброя на пръсти онези интелектуалци, които не бяха съгласни с тогавашната националистическа политика и подстрекаването към война, колкото и отбранителна да беше тя. Тези писатели, респективно писателки, или сами напускаха страната, или биваха подложени на вътрешно изгнание. Мисля, че пребиваването ми в чужбина се отрази не толкова върху темите, колкото върху моя светоглед. А именно, отдалечеността понякога помага нещата да бъдат видени по-добре, макар това да е парадоксално. Независимо от всичко, аз чувствах нужда да пиша именно за опита от войните в бивша Югославия, за страшните последици, за военнопрестъпниците и съдебните процеси, за жените като жертва на войните. С една дума – три книги и много журналистически текстове.
Наистина голяма част от книгите Ви са посветени на войните в бивша Югославия, на травмите от тях. Тази тема впрочем като че ли все по-плътно присъства в творчеството на писателите от този регион, включително и на тези от следващите поколения. Защо смятате, че е важно литературата да изговори и интерпретира този трагичен исторически опит?
– Не, не мисля, че е задължение, това е индивидуален избор на самия автор. Нещо повече, струва ми се, че в периода веднага след завършването на военните действия, някъде между 1995 и 2000 г., имаше, поне в хърватската литература, само няколко книги на тази тема, главно автобиографии. Това беше някаква странна пауза, някаква дупка, празнота. Но скоро след това се появиха много книги на тази тема. Войната е голяма тема и е логично на човек да му бъдат нужни и време, и сили, за да се захване с нея. Не е възможно обществото да минава през толкова драматичен опит и това да не намери отражение в литературата и изкуството въобще, независимо от това кога и на кое поколение принадлежи авторът.
Авторка сте и на няколко есеистични книги – какво Ви носи този жанр, защо избирате да пишете в него?
– Мисля, че на шест книги с есета. Това е моята любима форма, защото някак се вмества между журналистиката и романа, а при това има и елементи на разказа. Трябва просто да решите коя форма най-много отговаря на темата, за която желаете да пишете. Аз например писах журналистически текстове, репортажи и интервюта за изнасилените жени. Но когато почувствах, че не стигам до публиката с тези форми, посегнах към формата на роман, основаващ се на документи. Мисля, че така темата получава истинския си израз. Същото е и с есето. Понякога журналистическият текст е твърде кратък, а романът – твърде дълъг.
Следите ли творчеството на авторите от т. нар. „югопространство”, от Балканите, от Източна Европа? Позицията Ви – на хърватска авторка, която обаче от много време обитава и други литературни контексти, вероятно Ви дава специфична оптика към литературните процеси – как бихте описали актуалната литературна ситуация в Европа?
– Специфичните моменти са два – единият е модата, а другият – промяната на технологията. Когато казвам мода, имам предвид факта, че интересът на издателите се насочва към политиката не само в смисъл на издаване на все повече нефикционални творби, а към онези части на света, съответно събития, които влияят върху интереса на публиката – ако преди това бяха войните в бивша Югославия, сега са бежанците и тероризмът. И новите технологии промениха очакванията на публиката. Търси се нещо, което ще привлече вниманието на хората, свикнали с рекламните слогани, кратките информации, сензационализма. Не забравяйте, че почти не се публикуват критически литературни обзори, в медиите вече няма място за сериозен подход към литературата. Културата в медиите се оттегля в полза на спектакъла. В САЩ половината от издаваните книги са само електронни. Публиката, която още държи на качеството, макар в медиите да няма място за нея, е все по-малобройна. Но тази публика и без това никога не е била голяма. Факт е, че създателите на литература на малките езици са в особено тежко положение, защото книгите, преди всичко романите, все по-малко се превеждат. Но писателите, с редки изключения, почти никъде в света не живеят от продажбата на книгите си.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
Превод от хърватски: АСЯ ТИХИНОВА-ЙОВАНОВИЧ
