Пламен Дойнов
От ноември 2017 г. институтът, който за краткост се нарича Комисия по досиетата, започна да оповестява проверките си за собствениците, управителите, директорите, заместник-директорите, главните редактори, заместник главните редактори, членовете на редакционните съвети, политическите коментатори, водещите на рубрики в печатни издания, но вече с профил културна и литературна периодика. Към вече известните от предишни оповестявания агентурни имена се наредиха нови: откъм сп. „Литературни Балкани“ – Георги Гроздев (сътрудник „Гълъбов“); откъм „Литературен вестник“ – Владимир Трендафилов (агент „Богдан“) и Георги Цанков (агент „Пърличев“); откъм „Български писател“ – Христо Георгиев (агент Войводов“); откъм сп. „Пламък“ – Паруш Парушев (агент „Русев“); откъм сп. „Панорама“ – Валентина Бояджиева (агент „Ана-ІІ“, агент „Анета“, или „Анет“), Йордан Костурков (съдържател на явочна квартира „Центъра“), Катя Митова (агент „Филипов“), Любомир Илиев (агент „Георги-ІІ“, или просто „Георги“); откъм в. „Литературен форум“ – Иван Симеонов (агент „Асен Найденов“ и агент „Владимиров“) и т.н. Повтарям, че тук споменавам само част от новоогласените, а не преповторените от предишни решения на Комисията.
Прави впечатление, че при сравнение на публикуваните досега решения на Комисията с рубриката „Проверени лица“ в нейния сайт, редица издания сякаш си спестяват да предоставят информация за ключови позиции, които подлежат на проверка по закон. Дали е точно така?
От недосетливост или съвсем нарочно не са дадени за проверка членове на управителните съвети на СБП и на СПБ след ноември 1989 г. (в качеството им на собственици на периодичните издания на техните съюзи). По подобен начин извън обсега на проверка остават някои членове на редакционни съвети и особено на водещи на рубрики в печатните издания за литература. Комисията и да иска, трудно може да стигне до всички имена, ако самите издатели не проявят воля.
Проверките обаче продължават. Ще чакаме.
Докато чакаме обаче, нека заострим слух: реагира ли по някакъв начин литературната среда, или изобщо медийното поле на разкритията?
Единствен Владимир Трендафилов се опита да изпревари събитията и два дни след оповестяването на принадлежността му към бившата ДС в сайта на Комисията, сам разгласи чрез социалните мрежи, че е бил вербуван. Около откровеното споделяне на моралните си дилеми той спечели симпатии, но и фронтални атаки, които оголиха позицията му като незащитима, заради продължителното потулване на „срамното петно“. Колко е „срамно“ обаче петното, няма как да отсъдим, докато не прочетем досието на агент „Богдан“, или поне документите, които са останали от него.
Владимир Трендафилов вдигна шум и сега може би съжалява. Защото останалите от оповестените агенти благоразумно замълчаха. И продължават да мълчат. Но мълчат не само те.
Не съм си правил илюзии, че някой ще си спомни и ще си даде труд да използва последните оповестявания, за да вдъхне нов живот на замрели скандали и дебати. Например само преди година (вчера беше!) гръмна т.нар. скандал около агент „Георги“. Тогава, тръгвайки от стихотворението ми „Агент „Георги“ превежда „Власт и съпротива“ (от книгата „Балът на тираните“) Илия Троянов в есе, поместено в екстериториалното пространство на „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, стигна до уличаване на преводача си Любомир Илиев в принадлежност към комунистическата ДС. Това предизвика леки публични сътресения на българска територия, при които трябваше да чуя, че използвам поезията за клевети, за разчистване на сметки (?), а Силвия Чолева от екрана на БНТ сравни стихотворението ми с донос.
Знаех, че с поезията ми съм на страната на истината. Но всички искаха от мен да кажа в прав текст, по-точно в глупав текст, дали агент „Георги“ е Любомир Илиев. Не го казах. Няма обаче да го кажа и днес, когато Комисията по досиетата официално обяви, че Любомир Илиев е вербуван на 10 ноември 1984 г., като е вписан в картотеката на ДС с певдонима „Георги-II“, или „Георги“.
Как да обясня на дебнещите ме очи, че Новата политическа поезия може да не е нова, може да не е политическа, но трябва да е поезия и да не се отказва от самата себе си с евтини публицистични салтоморталета, които умират в мига на бомбастичното си възникване.
Преди година Илия Троянов твърдеше, че предпазливостта ми се дължи на „страх от санкции от страна на държавата“ и че със стиховете си съм „намерил елегантен начин за изпълнение на етичния си дълг“, без да се излагам на опасност от наказателна отговорност. Приписваше ми конспираторски намерения за изпълнение на гражданска кауза, постигната с помощта на художествена творба. Нищо подобно.
Ще го повторя и днес. По никакъв начин не съм целял чрез стихотворението „Агент „Георги“ превежда „Власт и съпротива“ да разсекретявам някого. Наистина бях поразен от узнаването, до което стигнах чрез взаимно четене на служебни дела и лични свидетелства, че бивш агент на ДС превежда роман, който изобличава ДС. В това видях не само етическа перверзия – имаше покъртителна история, сложна драма. Дори да имах тогава право по закон да назова кой е агентът, който превежда романа, пак не бих го сторил, не бих го изписал, заради една съвсем обяснима причина – щях да срутя стихотворението, да го превърна в публицистична клъвка. Самият избор на жанр диктува и естетическата, и етическата мяра. Аз не бих назовал в стихотворение никого и днес. Не бих назовал и кои литератори стоят зад останалите агенти от „Балът на тираните“, дори законът да ми позволяваше – агент „Юрий“, който е в Америка, агент „Власов“ и агент „Кънчо“, които са покойници, дори агент „Ирис“, който е разсекретен и може да бъде назован по закон, но поезията се нуждае от несъвпадането му с Вера Ганчева.
Друг е въпросът за дебатите и сюжетите, от които се нуждаем в литературната и научната публичност. Там се налага да призовем цялото си знание и да назоваваме. Да не морализираме, а да разказваме литературната история като привлечем и архивите на ДС – да прочетем и интерпретираме „литературната критика в сянка“, оставена ни от агент „Пърличев“, да не оставяме без внимание нито един документ, завещан от агентите „Пламенов“, „Атанас“, „Ирис“, „Власов“, „Драгомир“, „Георги“, „Богдан“ и нататък. Продължаваме.
Само да са ни останали идеи, воля, смелост и литературноисторическо въображение. А поезията – да я пазим.
АГЕНТ „ГЕОРГИ“ ПРЕВЕЖДА
„ВЛАСТ И СЪПРОТИВА“
Ще го преведа и този автор, ще го преведа
в златното мълчание на моя свят,
над реката с трупове, но без да се усети,
докато раздава ум и пръска чар,
ще го преведа с оная сладка свобода,
както каналджия търси път за бежанец богат –
знае, че сега му е попаднал във ръцете
и го води,
а зад него оня се превръща в звяр.
Ще го преведа – без власт, без съпротива,
в смътното безсилие на думите, с уста,
кървави от истината вкусна,
докато засвети тя в невидим ултразвук
и невинно изтънее в приказка красива.
Ще го преведа от неговия рай накрай света,
ще го хвърля в моя ад и няма да го пускам,
докато не заприличаме един на друг.
После той ще ме откара в центъра на истинския бал,
ще ме запознае с краля, ще ме вкара в ложата.
Там отвсякъде ще ръкопляскат:
– Браво! Кожата си му одрал!
Сдържано ще им отвърна:
– Само кожата.
Из книгата „Балът на тирините“, 2016
