Пламен Дойнов
От няколко месеца литературната публичност е инфектирана от скандал, който се върти около наградата „Иван Пейчев“. Както е тръгнало, врявата може да се превърне в мащабна война в литературното поле, напомняйки за конфронтацията от 90-те години на ХХ век между СБП и вестник „Български писател“, от една страна, и Сдружение на български писатели, „Литературен форум“ и „Литературен вестник“, от друга.
Колко вярно е обаче това усещане?
Всичко започна през декември 2017 г., когато за победител беше определен Петър Чухов за книгата си „АДdicted“, но председателят на СБП и председател на журито в конкурса Боян Ангелов, недоволен от резултата, оттегли вота си и убеди Община Шумен да повтори процедурата след назначаване на ново жури. При повторното гласуване от променен състав на журито през февруари 2018 г. изборът на П. Чухов за лауреат беше потвърден, но неприет от представителите от квотата на СБП – Боян Ангелов, Панко Анчев, Иван Гранитски и проф. Симеон Янев, които демонстративно напуснаха и отказаха да подпишат протокола.
В следващите дни и седмици скандалът влезе в организирания си стадий. Към сайтове и страници потекоха мътни реки от поръчани възмущения, преливащи между „Стандарт“ и „Словото днес“ и създаващи усещане за репродуциране на един и същ текст – от войнствен по-войнствен.
СБП във война със себе си
Сякаш гледаме бутафория. Боян Ангелов и останалите ангажирани със скандала ръководни фактори в СБП са надули тръби и тракат с бойно снаряжение. Зоват за разправа, надъхват се, че „на война е като на война“ и прочее закани към някакви неясни сенки на люти душмани отвън, които по инерция са маркирани като соросоиди, грантаджии, неолиберали и прочее вредоносни субекти, посегнали на конкурсния ред в страната.
Така ли е наистина? Кой пречи на СБП да реализира огромния си потенциал при провеждането на конкурса за наградата „Иван Пейчев“?
При внимателното проследяване на събитията се оказва, че враговете на СБП са въображаеми и нямат нищо общо с конкурсната ситуация. Вярно е, че проф. Михаил Неделчев публикува две статии, в които оголи механизмите, довели до неприятното развитие, но това е оценка, дадена отстрани, а не намеса в конкурса, която председателят на Сдружение на български писатели няма как да осъществи. Неделчев е темпераментен коментатор на събитията, който наистина вбесява СБП, но не и участник, който може пряко да им повлияе.
Напротив! В началото, пък и по-късно всичко е било в ръцете на Съюза на българските писатели. И ако с времето са прахосали символната си власт над конкурса, могат да се сърдят не на „външни сили“, а на своя председател и на своя управителен съвет, допуснали поредица от грешки.
Ето първата грешка, от която започва всичко. Председателят на СБП Боян Ангелов мълчаливо приема първия състав на журито, в който като представители на съюза са включени Роза Боянова и Борислав Геронтиев. Как го приема? И защо мълчаливо? Просто като гласува. Този факт е неудобен, затова постоянно се забравя в настъпилата по-късно истерия: Боян Ангелов се включва в процедурата на гласуването. Оказва се, обаче, че Роза Боянова и Борислав Геронтиев дават гласовете си за Петър Чухов, който печели първия вот с общо 7 гласа в своя полза. Едва тогава председателят се сеща, че регламентът е нарушен – УС на СБП не бил излъчил по легитимен начин своите представители в журито. Ангелов започва да твърди, че е подведен, като прехвърля вината за неспазената от самия него процедура върху други (като например представителя на шуменското Дружество на писателите Антонин Горчев). Но кой, ако не двойният председател – на СБП и на журито – трябва да се погрижи управителният съвет на Съюза на писателите да излъчи своите представители според регламента?
Оттук нататък скандалът просто разцъфва. Петър Чухов е обявен официално за победител – търсят го журналисти, той дава интервюта, излизат съобщения за наградата… В същия момент Боян Ангелов, въпреки че сам не е спазил статута на конкурса, подава сигнал до кмета на Шумен. Формалната процедурна хватка завърта колелото на конкурса обратно, което предизвиква многобройни възмущения и коментари.
Както е известно, процедурата се преиграва. УС на СБП излъчва други свои представители, които вече могат да гласуват монолитно. При второто гласуване резултатът е 5:4 гласа, но отново в полза на Чухов.
Грешката се задълбочава заради неумението на четиримата представители в журито от квотата на СБП – Боян Ангелов, Панко Анчев, Иван Гранитски и проф. Симеон Янев да приемат с достойнство резултата. Веднага след вота в нарочна декларация те квалифицират своите останали петима колеги в журито Антонин Горчев, Иван Карадочев, проф. Добрин Добрев, проф. Пламен Шуликов и Десислава Златева като „движени от прозрачни извънлитературни подбуди и предварително мотивирани и инструктирани“ (от кого?), а гласуването им – като „манипулативно“ (как точно?). Това звучи, меко казано, странно, защото от общо 9 (девет) члена на журито 6 (шест!) са членове на СБП. Според тази логика на квоти и преброявания не би трябвало съюзът да има проблем да прокара решение, което смята за правилно. Но, представете си, Антонин Горчев и Иван Карадочев, членове на СБП, живеещи в Шумен, автономно дават гласовете си за Петър Чухов – и при първото, и при второто гласуване. Как изобщо си позволяват да се държат като не-членове?!
В журито има още двама представители на Шуменския университет (проф. Добрин Добрев и проф. Пламен Шуликов) и един представител на Община Шумен (Десислава Златева). Всички останали са от СБП. Всички останали! Няма нито един представител на друга писателска организация или на друг университет. Няма кой да се пречка в краката на пристигналите от София колоси. Статутът от 2014 г. е изработен желязно, за да гарантира монолитно институционално решение, изработено преди това в УС на СБП. Председателят на Съюза е председател и на журито, а квотата от 4 представители на СБП е „допълнена“ с още двама представители на шуменското Дружество на писателите, които обичайно също са членове на СБП. Точно те обаче отказват да им бъде продиктувано коя книга да изберат. Въпрос на време е да ги обявят за „предатели“ и „шпиони“.
Тодор Коруев например вече вижда в тяхното поведение „явно слугуване в изгода на неолибералния и постмодернистичен кръг около Сдружението на българските писатели“. Ама, разбира се! Конспиративните теории винаги могат да свършат работа, когато искаш да замажеш собствената си отговорност за провала. Нищо, че трябва да съчиняваш небивалици за това как коварни неолиберали и постмодернисти мътят главите на наивни „наши членове“, залъгвайки ги може би с някакви жълти стотинки от баснословни западни траншове. Сякаш се намираме насред пропагандната налудност от началото на 50-те.
Кой е виновен на ръководството на писателския съюз, че негови членове са решили да гласуват свободно за книга, която им е харесала? Колко пъти трябва да се повтаря процедурата, за да се осигури най-сетне прокарване на утвърдена от УС на СБП кандидатура на лауреат? Не е ли най-добре, вместо да се рискува с делегиране на права при журиране, да се предвиди в един следващ статут наградата да се определя направо от УС на СБП след предложение от председателя?
Смешен вой се чува откъм СБП. Смешен вой от война, която съюзът води със самия себе си. Никой не му е виновен, че държи в редиците си все още свободни хора, които гласуват според собствения си вкус и съвест. А иначе нека оставим в конспиративното съзнание на неколцина активисти да се разхождат призраците на предатели и врагове. Това ги прави по-мобилизирани, по-живи.
Чухов или Радинска: нелепото противопоставяне
Най-фалцетно звучат дирижираните противопоставяния между поетите, извършвани в статиите и изявленията на засегнатите в СБП лица.
За да покаже колко „недостоен“ е Петър Чухов за наградата, Иван Гранитски снизходително отбелязва, че е „млад автор“, от когото очаква „в бъдеще да се развие“; Петър Андасаров твърди, че трябва да си „безпринципен и нечистоплътен“, за да избереш Чухов вместо Валентина Радинска; за Симеон Янев, който сред тях би трябвало да е най-осведоменият, нарича поезията на Чухов „експериментална“, за да я изведе за удобство извън тематичния обсег на конкурса и за да съзре в стихосбирката на Радинска „близост с духа на Иван-Пейчевата поезия“.
Петър Чухов (роден през 1961) не се нуждае нито от подмладяване, нито от снизхождение, нито от натрапени „съперници“. Ако толкова не го познават, господата от СБП можеха да питат Георги Константинов, дългогодишния директор на „Пламък“ – списанието, където Чухов се изяви за първи път през 90-те години и в чието издателство дебютира с книга. Валентина Радинска също едва ли гори от желание да играе ролята на „жив класик“, който коварно е бил бламиран за сметка на „експериментатора“. И двамата насила противопоставени автори чудесно разбират, че такива конкурси няма как да определят „най-добрия поет“, а само очертават ситуативния консенсус около една тенденция или поетика. И разбира се, финалните решения най-често са плод и на стечения на обстоятелствата.
Но противопоставящите коментари не спират дотук.
В опита си да намерят срещу поезията на Чухов колкото е възможно повече „съюзници“, Симеон Янев, Боян Ангелов и Деньо Денев изтъкват и всички останали 80 стихосбирки, изпратени за конкурса. Иска им се всички ненаградени да възнегодуват срещу наградения. Сякаш с това им казват: „Вие сте по-достойни от Чухов, но не успяхме да се преборим за вас. Ако можехме, всички щяхте да получите награда“. Блажени са верующите!
Ужасяващо е, че в домогването си на всяка цена да определи кой да бъде носител на една национална награда, ръководството на СБП е готово да нарани всеки, който се смята за част от националната литература, но не иска да бъде част от институционалното бездарие, което я обкръжава. Българските поети не се нуждаят от насъскване едни срещу други, а от общуване и взаимно четене.
Гаври вместо лаври
В стремежа си да обосноват скандалното си оттегляне от заседанието на журито на 21 февруари 2018 г. след изпадането си в малцинство, представителите на УС на СБП натегнаха до скъсване интерпретационната машина, за да уличат две от стихотворенията в книгата „АДdicted“ на Чухов в „гавра“ с паметта на Райна Княгиня и Никола Вапцаров.
Понякога е трудно да се повярва, че личности като Деньо Денев, Никола Инджов или Андрей Андреев могат да споделят мнения като тези: че двете стихотворения са „гавра със светлите образи в многострадалната ни история“; че някои литератори могат да „виждат в цитираните редове изящна поезия“, но това е „самозаблуда“; че никой „сериозен и умен човек“ не може да понесе „такова отношение към тези национални светини“ и т.н. Изглежда нереално как името на проф. Симеон Янев, автор на толкова цитираната книга за пародията в българската литературата, стои под текст на декларация, която с убийствена сериозност разпознава иронията и пародийното в съвременната поезия като „гавраджийство“.
Възможно ли е след 50-те години на ХХ век отново да се произнасят толкова нелепи в осъдителното си отношение тенденциозно ругателски квалификации? Изглежда, че е възможно. Отново заради политическа целесъобразност, маскирана този път като защита на национални светини.
Наистина ли не виждат възмутените блюстители на лирическия ред, че иронията в тези две стихотворения е трагическа; че тя не е насочена нито към Райна Княгиня, нито към Вапцаров, а към онези, които с лекота ги забравят или не забелязват всекидневния апокалипсис на съществуването, както е в стихотворението „Логично“? Толкова ли е неразбираемо и скандално сплитането на националния разказ за Райна Княгиня с приказката за Спящата красавица? И що за гавра може да бъде трагическата й отдалеченост от принца, който забравя да я целуне, за да я остави – сякаш завинаги – в нейната историческа самота?
Разбира се, можеш да не харесваш двете стихотворения, заради езика или заради самия подход в пренаписването на традициите. Можеш да ги смяташ за слаби, или да ги презираш, защото просто мразиш всичко, което ти прилича на постмодернизъм. Но да твърдиш, че представляват „гавра“, е някакво престорено заслепение, безпардонно насилие над смисъла. А в подобни скандали може да не се зачита нищо, но не бива да жертваме две неща – автентичността на смисъла и достойнството на поетите.
