Франсоаз Фронтизи-Дюкру[1]
Не е задължително да започнем от Платон. Оказва се обаче, че ако искаме да дадем оценка на гръцката лексика, свързана с метаморфозата, намираме образцов модел в един откъс от „Държавата“. Става въпрос за изложението върху необходимостта в идеалния полис да се забранят басните на поетите и приказките на дойките, които внушават на децата погрешна представа за природата на боговете. Като доказателство за неистинността на митовете Сократ привежда пример с божествените преображения. „Метаморфозите на боговете противоречат на съвършенството им“ гласи междинното заглавие, дадено от редактора на тази „глава“, която започва така: „Нима ти смяташ, че бог е вълшебник и като от засада се явява веднъж с един образ, а после с друг, като ту сам се изменя и променя образа си в различни форми, ту ни мами и заставя да си съставяме противоречиви мнения за него?“[2] Тук иде реч именно за божествени метаморфози, за които Сократ дава няколко примера, като дори цитира стих от „Одисея“. Но думата „метаморфоза“ не се появява никъде в текста. Платон използва, наред със съществителните eidos, idea и morphe (вид, образ, форма) и прилагателните, изразяващи множественост, цяла серия глаголи, свързани с промяната, замяната, изменението, движението, прехода, видоизменението и подобието: allattein и metaballein, alloioun, alloiousthai, kineisthai, methistasthai, indallasthai, без да броим глагола за явяване phainesthai.
Тази терминология не се отличава от използваната от Аристотел във връзка с кастрацията: „Достатъчно е – казва той – да се премахне пораждащият орган, за да се измени (symmetaballei) почти цялата форма (morphe) на животното, дотам, че то да заприлича (dokei einai) на женско“ („За раждането на животните“ I, 2, 716b). За обозначаване на физическо преобразяване, резултат от човешка намеса и обект на наблюдение, той използва едновременно глагол, изразяващ промяна, и друг за подобие[3]. За да изкажат това, което днес наричаме „метаморфоза“, гръцките автори си служат със същите понятия като Платон: Еврипид приписва на Дионис следната реплика: „Аз затова безсмъртния си облик (morphe) / с човешки образ (eidos, physin) днес съм заменил“. Той използва последователно глаголите allattein и metaballein („Вакханки“, 53–4)[4].
Най-обичайна за гръцкия език обаче е употребата на глаголи с много общ смисъл. От една страна egeneto, „стана“, което включва метаморфозата в категорията на събитието и ставането. Метаморфозите на Протей, който „последователно става всякакви неща“ от езикова гледна точка са само частен случай на промяната на състояние: „стана цар“. От друга страна, задействането на метаморфозата е само разновидност на правенето. „богът [Хермес] го превърнал (epoiesen) в горска ушата сова – предвстница на бедите“ – казва Антонин Либерал в края на разказа за високомерния Евмел[5]. Същият смисъл се постига с etheken (аорист от tithemi, „слагам, поставям“, еквивалент на латинското fecit). Тези операции, например преобразяването, извършено от Кирка – „от другарите ми направи прасета“ – се изразяват със същата лексика, както когато се казва, че троянците са направили Теано, съпругата на Антенор, жрица на Атина. Думата „метаморфоза“, буквално „промяна на формата – morphe“, изобщо не се появява преди Овидий. Римският поет дава на произведението си гръко-римско заглавие: Metamorphoseon, гръцки генитив в множествено число, определение, последвано от Liber Primus на латински, т.е. Първа книга от Метаморфозите. Двуезичие, показателно за неговия проект: да възпее гръцки митове на латински и да впише римската история в тази културна родствена линия.
След Овидий съществителното metamorphosis се среща при гръцките автори: първо Страбон[6], после – Лукиан, а глаголът metamorphoun – при Елиан, Плутарх и Атеней, както и при Антонин Либерал (ІІ в. сл. Хр.), чието произведение на име Metamorphoseon Synagoge, „Сборник с метаморфози“, синтезира по-ранната творба на гръцкия поет Никандър (ІІ в. пр.Хр.) със заглавие Heteroioumena, буквално „Неща или същества, които стават други“, т.е. „Превращения“, което потвърждава, че терминът „метаморфоза“ все още не е бил обичаен. Под заглавието, съставено от тази транскрибирана на латински и популяризирана от него самия гръцка дума, Овидий събира и преработва множество гръцки митове, голяма част от които без него биха останали непознати. Защото гръцката текстова традиция е меко казано непълна: няколко поетични алюзии, фрагменти от трагедии, сбитите преразкази на Аполодор и Антонин Либерал, които разбулват съдържанието на „специализираните“ произведения на Никандър и на Бойос („Орнитогония“, т.е. „Възникване на птиците“). Избирайки специфичен термин за вид трансформация, който убягва на естествения ред и на човешката дейност, Овидий същевременно изобретява категория, която освен промяната на „формата“ включва и промяна на материята, защото в поемата ключово място заемат разказите за вкаменяване. Но най-вече радикално променя разбирането за феномена метаморфоза. Защото неговата поема, близка до модерните ни схващания, маркира важен разрив с предходните, т.е. гръцките представи. Необходимо е да се движим между „Метаморфозите“ на Овидий и гръцките митологични разкази, съхранени благодарение на него в значително преработен вид. Това двупосочно сноване води до измерването както на константите, така и на отклоненията.
[…]
Времето на метаморфозата
При горното каталогизиране няма разлика между Овидий и гръцките му предшественици. Съвсем различно е положението с разработката на мотива. Да вземем епизода с тиренските пирати, които лекомислено отвличат младия Дионис, за да го продадат. Богът поразява кораба със серия чудеса. Ужасени, моряците скачат в морето, където се превръщат в делфини. Ето как Овидий описва съдбата им:
Най-напред зачернява снагата на Медон –
той се преви и навън му гръбнакът описа извивка
А Ликабант го подхваща: „В каква грозота се превръщаш!“
Но и на него самия нараства устата, кривят се
ноздрите, почва да влачи втвърдена под люспите кожа.
Докато Либид […]
гледа – заемат ръцете му късо пространство и вече
те не изглеждат ръце, назоваваш ги по-точно перки.
Някой рече да се хване с ръце за въжата обвити,
вижда, че няма ръце и прегънат се хвърля в морето
с тяло сакато. Отзад му расте сърповидна опашка,
вита накрая подобно рога на полумесечина[7].
Един от моделите, вдъхновили Овидий, първият „Омиров химн към Дионис“, е несравнимо по-пестелив: „Всички заедно скочиха от кораба в божественото море и станаха делфини – delphines d’egenonto“ (HH I, 52–3). Няколко стиха по-нагоре обаче поетът описва със същото изобилие като Овидий чудесата, които предизвикват паника сред пиратите:
Гъсто и дъхаво вино рукна по кораба черен.
Бликна амброзиен дъх…
Ето, догоре платната прораснаха с мощни ластари.
Гроздове, сочно налети, провиснаха в зеленината.
Гиздав бръшлян пропълзя по високата корабна мачта.
В миг плодоцветни гирлянди обвиха в милувка греблата[8].
Но метаморфозите – първо на Дионис, който „пред очите им стана ужасен лъв“, после на моряците, преобразени в делфини, са предадени с една дума: „стана, станаха“ (еgeneto/egenonto) в аорист, свършено време. Да припомним, че на гръцки времената изразяват главно вида, начина на осъществяване на действието във времевата протяжност и че тази система се подчинява на опозицията между „продължителните“ времена, презенс и имперфект, които отразяват действието в неговото разгръщане, и аориста, изплъзващ се от продължителността и само отчитащ действието[9]. При описанието на първата серия чудеса поетът редува аорист и имперфект, разгръщайки разказа си в ритъма на ускорения растеж на лозата и бръшляна. Колкото до чудото на метаморфозата, то просто е констатирано. И това е константа при гръцките автори, които систематично си служат с аорист за предаването на това събитие, предполагащо подвижност и преход, както е засвидетелствано от смисъла на подбраните глаголи, като изключим общите „стана“ и „направи“[10].
„Една от най-големите трудности при представянето на метаморфозата от гледна точка на пластичното й въплъщаване, както и на речта, е да се предаде нейното време, да се покаже тя в действие“ – правдиво отбелязва Жаки Пижо[11]. Овидий великолепно преодолява тази трудност. Разбира се, случва се да действа „по гръцки“, като скрива протичането на метаморфозата, но това е поради желанието му да разнообрази разказа и игрово да оправдава тази липса. Така Цефал, който разказва развръзката на гонитбата без изход между кучето му и тевмеската лисица, отклонява поглед, за да нагласи копието си, точно в момента, когато Юпитер слага край на апорията, вкаменявайки двете животни. Той вижда само резултата: две мраморни статуи в полето. („Метаморфози“, VII, 790–1). Но обикновено Овидий надълго и услужливо описва всички етапи на преобразяването: началото, често обозначено с глагола coepi, „започвам“, е последвано от серия инфинитиви, изобразяващи разгърнатото настъпване на метаморфозата; използва всякакви глаголни времена – продължителните презенс и имперфект забавят трансформацията – загуба на членоразделната реч, деформиране на крайниците, израстване на козина и на животинска кожа; сетне перфектът показва резултата. Изходна точка и постепенна промяна на състоянието – така ние разбираме метаморфозата, доколкото нашият поглед и нашето въображение са формирани от навика ни да гледаме фантастични филми. Да не забравяме, че до неотдавна операцията се е извършвала с вълшебна пръчица и добрата фея, кръстница на Пепеляшка, е преобразявала мигновено тиквата в колесница.
Очевидно проблемът е от антропологично и културно естество. Гърците не просто са смятали, че божествената намеса се изплъзва на човешкия взор. Повествованията много често включват свидетел. Ако той може само да разказва, без нищо да описва, това се дължи по-скоро, както подсказва Пижо, на трудността на древните да мислят и да изказват развитие в неговата непрекъснатост, да отчитат движението, освен като прекъсната секвенция и застинали кадри. Специалистите по антична математика стигат до подобни заключения: липса на подходящ концептуален апарат за схващане и анализиране на непрекъснатостта. Дали мисловният контекст вече се е променил по времето на Овидий или латинският език е позволявал други модуси на възприемане на метаморфозата? Не е сигурно. Можем да отдадем тези нововъведения на визионерския гений на Овидий. „Поетът, който гледа отвъд хоризонта, винаги има право“ – ще заяви много по-късно един друг поет. Изкуството често изпреварва науката и колективните представи и спомага за тяхното моделиране[12]. Много е възможно в мисловния и интелектуален контекст, възпиращ възприятието на продължителността, Овидий да е съумял да намери различна перспектива от тази на съвременниците си, да е открил „кинематографски“ начин да мисли и да изразява, като е изобретил забавянето, удължил е събитието, което показва във всичките му фази, използвайки всички възможности на езика, за да разнообрази подхода си и да изуми читателите. Напълно оправданата мегаломания в епилога на поемата е свидетелство, че той осъзнава както безсмъртието, така и новаторството на завършената си творба[13].
Превод от френски: МАРИЯ СТОЕВА
[1] Преведеният тук текст представлява откъс от статията на Франсоаз Фронтизи-Дюкру „Изобретяването на метаморфозата“ (Frontisi-Ducrous, „F. L’invention de la métamorphose.” – Rue Descartes 64, 2009/2, 2–88). Откъсът е предоставен за превод с любезното съгласие на редактора на бр. 64 на сп. „Rue Descartes” Боян Манчев.
[2] Rep. II, 280d sqq. Българският превод е цитиран по: Платон. „Държавата“. Прев. А. Милев. София, 1975, 99 (бел. прев.).
[3] Промяната на пола също е метаморфоза: няколко героини – Левкип, Кеней – успяват да станат мъже, което е повишаване на статуса. Обратно, ловецът Сипроит става жена, както Тирезий, който по-късно възвръща пола си. Тази категория преображения изисква специален анализ.
[4] Бълг. прев. Д. Табакова – В: Еврипид. Трагедии. София: Ерго, 2012, 253 (бел. прев.).
[5] Ant. Lib. Metam. XV, 4. Бълг. превод В. Калфина. – В: „Старогръцки митографи“ . Пловдив: БИН, 2015, 197 (бел. прев.).
[6] Страбон е съвременник на Овидий и често е пребивавал в Рим. Годината на поява на неговата „География“ е спорна: между 7 г. пр. Хр. и 18–19 г. сл.Хр.; последното е много по-късно от „Метаморфозите“ на Овидий (написани в самото начало на века). Страбон използва думата „метаморфози“ във връзка с Омир във въведението си (I, 2, 11), вероятно написано или редактирано последно. Сборникът на Партений от Никея, който предшества Овидий, е цитиран със заглавието „Метаморфози“ по-късно от Овидий. Можем да се запитаме дали това е оригиналното му название. Други елинистически сборници са озаглавени Thaumasia, „Чудеса“; Aitiai, „Причини“; или Alloioseis, „Изменения“.
[7] Met. III, 672 sqq. Цитирано по: Публий Овидий Назон, Метаморфози. Прев. Георги Батаклиев. София, 1974 (бел. прев.).
[8] Ibid. 35 sqq. Цитирано по: Омирови химни. Прев. Ралица Константинова. – В: Хезиод. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. София, 1988 (бел. прев.).
[9] Цитирайки стоиците, автори на термина „аорист“, Жан Амбер настоява на негативния му характер: „аористът констатира факт, чиято продължителност не е от значение за говорещия субект“.
[10] Можем също така да сравним епизода с Кирка в „Одисея“ X, 230 и сл. и „Метаморфози“ XIV, 123 и сл. при Овидий.
[11] Pigeaud, J. L’Art et le vivant. Paris: Gallimard, 1995, 116.
[12] „Цирис“, друга поема от времето на Август, също свидетелства за способност за детайлно представяне на метаморфоза – тази на Сцила в чапла (ст. 490–505) – още една причина текстът да се приписва на Вергилий. Век по-късно Апулей знае как да опише превръщането на магьосницата Памфила в птица и на Луций в магаре – Апулей, „Метаморфози, или Златното магаре“ ІІІ, 21 и 24.
[13] „…Народът / ще ме чете и във слава, доколкото само не мами / техният усет певците, ще бъда жив през вековете“ (XV, 877–8). Първата дума от поемата е nova (in nova).
