Божидар Кунчев е литературен критик, професор по история на българската литература. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо“, „Александър Вутимски“, „Иван Пейчев“, „Александър Геров“, „Поглед върху поезията“, „Насаме с Гъливер“ (за Радой Ралин), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“, „Да отидеш отвъд себе си“, „Когато времето кристализира“, „Всичко мое“ и др. Съставител е на книги с поезия и критика. Автор е на сценария на филма за Александър Вутимски „Не съм затворен кръг“. Предстои да излезе съставената от него книга „Чудото на задните дворове“ (в памет на Атанас Далчев). Разговаряме на 26 април 2018 г.
Вие сте сред най-разпознаваемите литературни критици. Как бихте коментирали констатацията, че „днес литературна критика няма“?
Налице е недостиг на критичното съзнание, без което не може в критиката, както и в живота. Времето ни са го налегнали много болести. В един нездрав социокултурен климат, както останалото, и критиката няма да бъде в ред. Затова и често се натъкваме на неверни оценки, на толкова писания с предимно рекламен характер. Отзивът или статията се разминават с истината и се забравят бързо, както става и с книгата, за която са били написани. Твърде редки са разговорите и полемиките за равнището на литературата, за това, което й липсва. Там биха се поставили и въпроси доколко критиката се вълнува дали творбите, които утвърждава, са наистина зрели и проблематизиращи задълбочено различните страни на човешкото битие. Само при наличието на едно сериозно критично съзнание ще може да се прецени дали стиховете и прозата, които днес се пишат, имат измеренията на истинско познание за човека и живота. Известно е, че критиката в самата си същност е култура и проницателност, усет за художественото, способността да се докаже, че сътвореното от писателя е с безспорна стойност или пък без такава. Критиката предполага талант и знания в областта на естетиката, философията, психологията. Изисква точните рефлекси на ангажирания с недоимъците и драмите на времето. Невъзможна е без онази честност и неподкупност, заради които, ако критикът ги притежава и отстоява, той ще се радва на завиден авторитет. Не ги ли притежава, ще бъде поредното петно в литературния живот. И неприятно ще напомня за обслужващата кохорта от недалечното време, която Радой Ралин бе нарекъл „литературни сервитьори“. Сегашното изобилие от книги, повечето от които не са естетически факт, трябва да се натъкне на решителен отпор. Фактът, че издалият пет-шест посредствени книги минава вече за творец, който шуми в медиите и даже претендира да е съвест на времето, е твърде печален. Много са причините за тези непростими аномалии, за наличието на онези хора на перото, въобразили си, че в критиката и въобще в литературата всичко е позволено. Ако написаното от разглеждания автор не е безпокойство и прозрение за смисъла, безсмислието и малкото добро и съзидателно в динамичната действителност, то не бива да се издава. Ако пък вече са го сторили, критиката трябва да го отхвърли. Но разсъждавайки на тази тема, на свой ред ще изтъкна, че през последните години литературознанието ни се добра и до немалко успехи. И мен ме радват различните изследвания, посветени на автори и проблеми, които осмислят постигнатото в класиката и съвременната литература.
Вероятно следите скандалите, които периодично избухват около присъждането на една или друга литературна награда. Последният се разрази около наградата „Иван Пейчев“ – поет, чието творчество и личност познавате отлично. Виждате ли в такива сътресения поне нещо поучително?
Да кажа по-напред, че твърде много станаха наградите. Особено тъй наречените „национални“. Броят им поражда впечатлението, че литературата ни се радва на голям възход. Нека да сме по-взискателни и ако се награждава някой, той да бъде преценен с максимална критическа компетентност, без съображения от нелитературен характер. А колкото до въпросните скандали, обяснявам си ги и с нелепите страсти на времето ни, с плюсовете и минусите в съзнанието на днешните литератори, с взаимоизключващите се морални и граждански позиции в литературния живот.
Ако се прехвърлим литературноисторически назад, склонен ли сте да носталгирате, т.е. да смятате, че „някога“ литературните нрави са били по-благородни?
Ако става дума за времето до 1989-а, не изпитвам никаква носталгия. Знаем какви бяха тогавашните нрави, знаем какво ги бе породило. И породилото ги бе причината, че нямаше нормален, свободен живот. В условията на една перманентна стагнация най-доброто в нравите и литературата се дължеше на храбро отстояваното „въпреки“. Въпреки съответните директиви, цензурата и останалото, унизило литературния живот, се написаха първостепенни творби. Но тогавашните нрави, мимикрията, ситуацията, изискваща многото компромиси, забавиха развитието на литературата ни. Обективирането на човека, опитът да бъде прекроен, несдържаната неприязън към естетическото и хуманното, софистичните брътвежи за нов морал и нов реализъм, това беше катастрофа, а нейните последствия и сега са осезаеми. Не беше преувеличение записаното от Геров в дневника му през 60-те години: „Ниско, много ниско е паднал вече духовният ръст на човека. Ако не се оправи, това неминуемо вещае гибел“. Ще цитирам и Константин Павлов: „Сега мнозина си задаваме въпроса: Как сме оцелели? Но съществува и друг въпрос: „Дали сме оцелели?“. Многозначителна е тазим исъл, напомняща за отминалото, за да ни изправи и пред питането за наследеното от онези години, което още ни измъчва. Много е написано за онова време. Единствената ми носталгия е заради хората, които вече ги няма. Няма го Далчев, с когото на няколко пъти бях разговарял. Няма ги Иван Пейчев и Александър Геров, Радой Ралин, Николай Кънчев и Димитър Аврамов. Ако не бях ги познавал, нямаше да го имам богатството от окрилящи спомени. Много щяха да бъдат празнините в познанието ми за доброто и злото, за драмите на България и за истинското в литературата ни. Радвам се, че още ги има личностите, сред които са и моите приятели Иван Теофилов и Борис Христов.
По-голямата част от книгите Ви са посветени на „поетите на 40-те“. Защо?
Те са поети с нелека съдба, с какви ли не превратности в живота им. Обземани от илюзии, надежди, съмнения и разочарования, но винаги с мисълта за човека и достойнството му. И много надарени в нравствено и творческо отношение. Не съм престанал да мисля за трагичната съдба на Вутимски, за Геров с неговото чувство за тайните и провокациите на живота Далчев го бе нарекъл „материалист мистик“. Най-добрите му творби са своеобразна философия на човешкото съществуване. А Иван Пейчев и днес е в съзнанието ми с носталгията му по онези светове, които пулсираха само в уморената му душа. И сега, четейки стиховете му, го „виждам“ пак с неговата отчужденост, с голямата му неприязън към просташкия жаргон в страната, към „ветото на стадионите, / които плюят семки“. Писах неведнъж и за Радой Ралин, у когото също усещах съдбовното, истинското. Тези поети бяха контрапункт на статуквото. Те усещаха болезнено дефектите на времето, ужасите на онова „абсолютно нищо“, както Геров нарече някогашния непоносим безпорядък в обществото. Те изповядваха един преобразяващ ме персонализъм, поставящ личността и културата над държавата.
Какво все още не сме забелязали и оценили в творчеството на Вутимски, Геров, Пейчев, Ралин…?
Това са поети, които ще привличат вниманието и занапред. Струва ми се, че трябва да се открои повече значението на Ралин като поет. Сатирата някак си затъмни представите ни за поетическите му творби. А много от тях, особено написаните от 60-те години нататък са принос в съвременната ни литература. Много изповедни, с тоналност, в която преобладава елегичното, те са творенията на един непримирил се дух. А колкото до Геров, той пак ще бъде обект на изследване заради нелеката му участ и сложните преплитания между поетическото и философското в стиховете му. Един поет с така необичайните си, понякога стъписващи и объркващи прозрения за обществото и всекидневния живот, за изкуството и политиката, за първите и последните неща в човешкия живот.
Атанас Далчев ли е техният автентичен предходник?
Поколението почиташе Далчев. Вутимски е носел непрекъснато една негова стихосбирка в джоба си. Известно е признанието му, че дължи много на Далчевата поетика, пък и това го вижда всеки, изследвал творчеството му. Ралин бе усвоил уроците му, посвети му стихотворения, в едно от които споделяше, че поетът го е научил да обновява „своите причини“. Говореше за него с огромна признателност. Свързваше ги съкровено приятелство. Същото бе и отношението на Александър Геров, написал, че Далчевият идеал е „човешката душа разпната“. Иван Пейчев не пропускаше в самотните си вечери да рецитира стихове на Далчев. Мисля, че Атанас Далчев бе за тези поети и предходник, и най-тачен съвременник. Не се омърси с никое събитие, както го изтъкна Геров, един „метафизик в конкретното“, както сам се бе нарекъл, Далчев бе техен учител и опора. Различни донякъде помежду си, внушенията им бяха съзвучни на Далчевата философия за незаменимия човек, а също и на разбирането му, че реализмът „предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш“.
Вие си имате любим кръг от поети, дебютирали и след 40-те години на ХХ век. В книгата си „Всичко мое“ (2015) ясно го очертавате. Това ли е Вашият литературен канон от лирици? С какво той е по-различен от официалния канон?
В личен план канонът са имената, които не си избрал случайно. Това са творците, отстояващи екзистенциалните ценности, на които и ти държиш. Творците, ако трябва да се позова пак на Далчев, които са те приобщили „към Идеята, Красотата, Истината“. Тяхната поезия е придобила измерението на енергия, с която се активизира стремежа ти към саморазбиране и познание. Стиховете им, за каквото и да ни говорят, отричат мерзостите и безликото. Те са като един по-надежден ориентир, създават смисъла, без който не можем. За Иван Теофилов, Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Борис Христов и за още някои съм писал неведнъж. Какво ли няма в тяхната поезия! Новаторство, образи, така различни от конвенционалното. Поетическа и философска култура, познание за различните равнища на битието. Подстъп към абсурдите на времето, вълнуваща поредица от несъгласия и утвърждаване! И онзи „вик в тишината“ на живота, който не приемат. Както и красота! Ценя ги много, защото са с дарбата, за която Николай Кънчев говореше в стихотворението си „Ван Гог“.
Бихте ли променили оценката си за някого от любимите си автори, ако се окаже, че е имал двоен живот? Например – сътрудник на комунистическата Държавна сигурност?
Не го допускам, но ако все пак се окаже, ще ми бъде тежко, омерзително. Ще имам повод за потискащи размисли, каквито са и доста от сегашните ми. Навярно пак ще си припомня за написаното от Хана Аренд за Брехт с неговия голям талант и с поведение, търпящо укори. И за Цветан Тодоров, споделил защо ще промени отношението си, ако узнае, че голям творец е изнасилвал малки момиченца. Сигурно ще си припомня и за разказаното от Милош в „Поробеният разум“, където е разнищил писателската психология на компромиса и падението. Често пъти и човекът на перото е непростимо слаб и способен на какви ли не низости. Може би заради това и Данило Киш съветва: „Недей да мислиш, че писателите са съвест на човечеството: видял си вече толкова гадове.“
Впрочем как гледате на тази тема днес – за Държавна сигурност и литераторите?
Гледам като всички, разбрали същината на отминалия режим. Много книги прочетох. Нужно ли е да цитирам „Поробеният разум“ на Милош, „1984“ на Оруел, книгите на Цветан Тодоров „Памет за злото, Изкушение на доброто“ и „Тоталитарният опит“. Или „Репортажите…“ на Георги Марков, а също и разтърсващата книга на Веселин Бранев. Тази тема ще ни провокира и занапред, защото опира не само до историческия феномен, но и до психологията на човека. На Иво Андрич са думите, че „Дългото робство и лошото управление могат толкова да объркат и деформират разбиранията на един народ, че здравият разум и правилната преценка у него да отслабнат и да изтънеят, та да се извратят напълно“. Отслабнали и извратени, разумът и разбиранията на човеците пораждат Злото. Примо Леви бе писал за сивата зона в човешката природа. Човекът нито е дявол, нито е ангел. Има го в него едното и другото. Но то не означава като мислим за човека, да релативизираме нещата и да изтрием границата между Доброто и Злото. Не означава да забравим, че не всички бяха престъпници, че не всички се изкушиха от перверзията да следят, измъчват и убиват хора.
И днес някогашните злотворци не са се разкаяли. Константин Павлов бе казал: „Миналото, макар и маскирано, ще ни причаква, скрито зад завоите на бъдещето. Кой ще плаща за престъпленията и невежеството? Няма спор – потърпевшите. И отгоре на всичко ще бъдат обругавани от слугите на истинските виновници…“ Струва ми се, че вече написаното от поета се случи. Редки са случаите на изпитани угризения на съвестта. Чудя се как е възможно да го има и това в човешката природа – да не искаш да се разкаеш, да се промениш. Нормалният човек се измъчва заради изпитаните заблуди. Той знае, че човекът не е константа и подлежи на развитие и преобразяване. Карл Ясперс твърди, че човекът е „битие на път“. Но не такова е днешното битие на мерзавците, които господстваха и преди в живота. Има ги навсякъде и особено в страните с участ, сходна на българската от предишното и сегашното време. Мирча Картареску ги е нарекъл „шайка от хора, служещи си с клеветата и тоягата“. Отровните изпарения, които дишаме, са продукт на техните всевъзможни деяния. Те, казва още Картареску, „прогонват от дебата цивилизованите хора, желаещи да се възползват от свободата на словото за спокоен обмен на идеи“.
Питам Ви и съвсем лично. В едно от запазените дела на агент, литературен критик, който наскоро беше официално огласен от Комисията по досиетата, се вижда, че Вие сте представлявали интерес за ДС като „неблагонадежден елемент“. Вашият колега Ви прави характеристика, съобщава какво говорите, като дава не особено ласкави оценки за мнението и поведението Ви от началото на 80-те години. Знаете ли, че сте бил проучван от ДС?
Не знам за този колега, но са ми известни писанията по мой адрес. Характеризирали са ме като човек с недопустими за режима изказвания, включително и пред студентите. Посочено е, че съм близък на писатели със съмнително политическо поведение. Викан съм за „профилактична беседа“, която означаваше предупреждение и заплашване. И аз много се бях уплашил. Започнах да внимавам повече къде и какво приказвам. И тъй до така наречените промени…
Колкото и да ни призовават „да гледаме напред“, миналото на комунистическия режим постоянно се завръща чрез документи, потулени следи, скандали… Можем ли да го прочетем „веднъж завинаги“?
Ясперс, а също и Чеслав Милош, пък и още много други бяха писали, че модерното ни време има доста проблеми с паметта. А без памет накъде? Без живата памет за отминалото няма да стигнем далеч. Истината за по-близката и по-далечната история трябва да се изчисти от предишните лъжи. Колко несправедливост и злини в нашата история, за които не сме само ние виновните. Всичко трябва да се узнае. Тъй че образованието и възпитанието, медиите, цялото общество, всички трябва да направят нужното, за да се проумее случилото се. За да не се случва повече. Миналото трябва да го четем непрекъснато. И отдавнашното, и тоталитарното. Само така ще отдадем заслуженото на истината и погубените. За съжаление, манипулациите продължават. Не са престанали с различни средства да налагат старите митологеми, да премълчават и изкривяват истините, без които няма нравствено пробуждане и възраждане. Това е допълнително обяснение за нищетата на живота ни, за прекаления недостиг на моралното в обществото. Като че ли тук е все същият провинциализъм спрямо нормите на европейското и общочовешкото. По неговите пътища не е спрял да крачи балканският човек, за когото Андрич написа, че той не уважава другия човек…
Често пишете и говорите за Георги Марков. Защо е това настояване?
В един от текстовете си Марков казва: „Тука е така“. Сиреч тук, през времето, разобличено от него, е така, тука така беше. Но не трябва да бъде повече! И аз смятам Георги Марков за емблематична фигура в културата ни, за писател, който трябва да се изучава като задължителен автор. Направиха му паметник в София, но трябва да се направи още много, за да се наложи представата за него в съзнанието на повече от съвременниците ни. И прозата му, и неговата есеистика и публицистика са вдъхновена и скъпо заплатена обреченост на истината.
Какво следва? Пишете ли книгата на живота си, или вече сте я написали?
Борис Христов се питаше в едно от тристишията си какъв е смисълът „да пишем думи върху други думи?“ Кой ли не е бил спохождан от мисълта за необозримите пространства на вече натрупаното познание. За това, че е казано едва ли не всичко, поради което не бива да се пише повече. Но въпреки навестяващото ме понякога питане като Борис-Христовото, още не съм се отказал. Както и преди, стоя надвесен над сътвореното от поетите и философите. Както и преди, ми се иска да напиша още нещо според моите възможности. Каквато и да бъде моята следваща книга, тя ще е пак свидетелство за нагласата и представите ми, с които живях и продължавам да живея.
Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ
