Мария Василева
Пролетният сезон започна с обичайната превъзбуда и с очакваните разочарования. Повечето от тях са свързани с българското председателство на Съвета на Европа и културната програма, предвидена да представи подобаващо страната. Досега не съм разпознала нито едно събитие, което да излиза от обичайната крива и да е заслужило както признанието, така и финансирането си (да си припомним – 4 милиона лева, от които 1.6 милиона за проекти на конкурсен принцип).
Макар и извън тази програма, силно се натрапи най-рекламираната по медиите кампания „re НДК-Рециклирай! Културно е”. Напълно самодейните инсталации от празни пластмасови бутилки, създадени от екипа на НДК, бяха представени като съвременно изкуство и „част от визията на ръководството на Двореца за развитие и позициониране на НДК като модерен културен и конгресен център” (изявление на сайта на Министерството на културата). Разположени най-тържествено в централното фоайе на НДК, тези обекти показаха по недвусмислен начин тоталното неразбиране за това какво е съвременно изкуство и още по-лошо – лесната спекулация с него.
Напоследък това се превръща в тенденция – много е модно да си на страната на съвременното изкуство, то е cool и показва, че си отворен, а не някой закостенял общественик. Това най-накрая се прозря и от българските политици. Сами си го пожелахме, но не и във формата, в която то се използва. Управниците вече се умилкват около някои автори, които те смятат за съвременни звезди, препоръчват ги на директорите на собствените си институции, осигуряват им бюджети от създадените от тях програми. Е, резултатът е катастрофален, но това те не го разбират и няма как да го разберат. Не им е работа, но понеже не получават съпротива от подчинените, могат да си позволят да се правят на модерни. Това са много неприятни прецеденти и лоши новини за самостоятелността на музеите.
В очакване сме на „Бронзовата къща” на Пламен Деянов на площада пред Националната галерия – Двореца. Забавянето (от гледна точка на сроковете на Председателството) се дължи на техническо недоглеждане. Оказа се, че плочата не може да издържи тежестта на скулптурата без допълнителни укрепващи колони. Обследването на подземията стана повод Столична община да обяви, че пространствата под бившия мавзолей на Георги Димитров ще се превърнат в галерия за съвременно изкуство, стопанисвана от СГХГ. Прекрасна е тази загриженост, но зад всичко това прозира заиграване с новата мода на деня – съвременното изкуство.
Интересно защо съдбата на това важно за живота на града място не се подлага на обществено обсъждане, за разлика например от активните дискусии по повод промените в градската част, които касаят главно трафика на автомобили, пешеходните зони и велоалеите. Вероятно миналото не създава проблеми на толкова голяма част от населението, както задръстванията и движението по улиците… Алтернативи очевидно има: експозиция, която да разказва за драматичните промени на града и страната през историята на мястото или дори така и неосъщественият музей на Държавна сигурност, готов на проектна фаза още преди години. За това воля няма. Или изглежда прекалено „травматично”? Чувах такива изказвания от предишния главен архитект на София по повод на скулптурите „Самуиловите войни” на Любомир Далчев. Когато разговаряхме защо посредственият паметник на Самуил е поставен точно срещу въздействащите и силни пластики на Далчев, той каза, че всъщност тяхното място не е там (имаше проект за преместването им пред оградата на Националната художествена академия), защото центърът на града не се нуждае от толкова драма.
Този интересен концептуален въпрос също изисква повече размисъл и достигане до идея за обща визия. Но по традиция у нас всичко се прави на парче. И като че ли нарочно страстите се възбуждат за не толкова съществени неща, а големите промени се реализират без никой да забележи. По повод временната пластика на Пламен Деянов се изписа много защо се прави без конкурс и т.н., а такова сериозно решение като съдбата на пространствата под мавзолея с лекота се взима без никакъв дебат. Очевидно съвременното изкуство се превръща в лесен етикет, който може да оправдае всичко.
В цялото пролетно „жужене” ще отлича два проекта, които едва ли ще бъдат сериозно забелязани. От една страна, те не разполагат с механизмите, за да получат публичност. От друга, в общата уравниловка на качество, те неизбежно ще се размият.
Единият е „Италиански футуризъм и модерно изкуство в България. Примерът на Николай Дюлгеров” (3.04.2018 – 3.05.2018). Този авторски проект на Ирина Генова и дизайн на Надежда Олег Ляхова продължава „Николай Дюлгеров. Множествената художествена идентичност“ от 2008-2009, представен в Торино и София. Проф. Генова от години изследва връзките между българските автори и художествените течения по света и се опитва да възстанови контекста, в който се развива българският модернизъм. Този мобилен проект, който ще бъде представен и във Флоренция, е част от нейното по-глобално проучване по темата. На пръв поглед изглеждаща скромна, изложбата притежава много качества. Събран е сериозен изследователски материал, който е поднесен по достъпен и визуално атрактивен начин. Избраният мобилен формат дава възможност за лесно транспортиране и представяне на изложбата на различни места. Проектът показва сериозна алтернатива на традиционните музейни изложби у нас – както като съдържание, така и като начин на комуникация с публиката. Реализира се с подкрепата на Културната програма за българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 на Национален фонд „Култура“.
В подобна посока – към отваряне и доближаване до публиката, е и идеята на Яра Бубнова и Калин Серапионов (Институт за съвременно изкуство-София) „Видео Европа за всеки”, която представя поредица прожекции на видеотворби от водещи художници, родени и живеещи в различни европейски страни. Филмите са разположени в три празни магазина в подлеза пред сградата „Царевец“ на Орлов мост. Пространствата са пригодени за целта с минимална намеса в начина, по който изглеждат. Идеята е изкуството неусетно да навлезе в обичайния ритъм на хората, но и да ги накара да го променят поне за малко. Подборът разчита не на една тема, а на разнообразието от проблеми, съпровождали различните европейски страни в дългия период на прехода. Качеството на избраните работи и известността на авторите е плод на дългогодишната професионална работа на една българска неправителствена институция в международен контекст. „Видео Европа за всеки” се осъществява с подкрепата на Програма „Култура – 2018“ на Столична община и продължава до 31.05.2018 г. всеки ден от 17 до 00 часа.
