Разговор с холандския българист Ян Паул Хинрихс
Ян Паул Хинрихс (1956) е роден в Хага. Учи славистика и италиански език в университета в Лайден, а от 1982 г. преподава там и колекционира славянски книги за лайденската университетска библиотека. Автор е на няколко монографии, сред които биографията на първия холандски славист Николас ван Вейк (1880–1941), както и на статии за Пенчо Славейков и Александър Вутимски. Ян Паул Хинрихс е и преводач на художествена литература от български и руски език. Издал е преводи на холандски на Елисавета Багряна (1981), Николай Кънчев (1991) и Атанас Далчев (2007). Автор е на есеистични книги за литературна Рига и Одеса, а в момента работи върху книга с есета за София. Ян Паул Хинрихс бе гост на Къщата за литература и превод в София, където участва в дискусия на тема „Да пишеш София”.
– Кои са най-актуалните и интересни за Вас теми, свързани със славянските култури и литератури?
– Аз съм човек от старото поколение, сега съм на 62 години. А когато бях млад студент, в Европа беше времето на тоталитаризма. За първи път бях в България през 1978 г. – това бяха други времена и друга културна политика, особено в областта на литературата. Затова мога да кажа, че моите представи за източноевропейските литератури са резултат от тази обстановка. Това не значи, че съм жертва на западната или на социалистическата пропаганда, но все пак това е факт. Ако става дума за българската литература например, нямах много склонност да разглеждам какъв човек е бил Вапцаров, защото той беше твърде голяма икона на литературните власти по това време. Имах повече интерес към независими, индивидуални писатели – да кажем като Далчев, който казва за себе си, че е по-приватен поет. А все пак да кажеш такова нещо в тогавашна България, означава да заявиш, че не си политически писател. Имам склонност към такива личности не само в българската литература – не политически писатели, а индивидуалисти, които имат собствени цели. Освен това трябва да кажа, че моите познания за българската литература може би не са съвсем актуални, защото не съм бил тук 20 години. Чел съм българска литература междувременно, но нямах представа за новите тенденции, а може би нямах и голямо любопитство, защото литературата не е само нещо абстрактно, трябва да виждаш какво става в страната. Сега се връщам след двадесет години – не бях идвал от 1998 г. – и ми е интересно, че София е съвсем друг град. Радвам се, че вече не гледам на всичко със социалистически очила.
– Какво е състоянието на славистичните изследвания в Холандия, с какво и доколко славянският свят буди интерес в западноевропейските научни центрове?
– Към българската литература, за съжаление, няма голям интерес. Има отделни дисертации, но когато аз бях студент, в Холандия имаше възможност да се учи български език и литература на две-три места. Сега България е член на Европейския съюз, а никъде не се учи български, което според мен е много лошо. Съжалявам и че нашата лайденска университетска библиотека вече не може да купува български книги. Не само аз страдам от това, ще страдат и бъдещите поколения. Състоянието на изследванията за България на Запад в момента не е добро, не зная как е в Германия или в Щатите, но зная, че старата славистика вече не съществува. Сега има различни нови тенденции и мисля, че има интерес например към постмодерна руска или полска проблематика, но за съвремието винаги е трудно да се говори. След 5-10 години бих могъл да кажа.
– Освен изследовател Вие сте и преводач на българска литература. Кои са авторите, които са Ви най-близки и любими и които бихте искали да популяризирате в страната си?
– Първият ми превод беше на стихотворения на Елисавета Багряна. Тогава още бях студент и пишех дипломна работа за нея. Една преподавателка от Великотърновския университет знаеше това и благодарение на нейна приятелка се свързах с Багряна и й гостувах. Като подарък получих много книги от нея, включително нейните събрани съчинения. Чак вкъщи видях, че има автограф, бележки и корекции по тях. Разбира се, аз още ги пазя, защото според мен това са ценни документи. На прощаване й казах, че ще направя превод, и след пет месеца излезе тази книжка. В резултат на това ме поканиха на писателски семинар във Варна, в тази обстановка се запознах с Николай Кънчев, който беше вторият поет, когото преведох. Далчев беше третият. Превеждал съм и други отделни стихотворения, но споменавам само преводите, издадени като книги.
– А превеждате ли проза?
– Да, но не много. Не съм добър преводач на проза, нямам достатъчно търпение за това. Мога да кажа например, че не съм превел лично Георги Марков, но има негово холандско издание благодарение на моите усилия и в него имам голяма уводна статия. Написал съм много статии за българската литература.
– А как българската литература присъства в Холандия, има ли своя публика? Какви са наблюденията Ви върху рецепцията й у вас?
– Това е труден въпрос, надали някой може да отговори със сигурност. Но например за Георги Марков мога да кажа, че го познават повече заради тъжната история около смъртта му. Обаче аз не се интересувам от него заради убийството му, а защото той е важен писател със страхотни репортажи на най-високо художествено ниво. Според мен руските дисиденти не пишеха толкова добре. Въпреки че има рецензии на книгите, които съм превел, аз не мога да отговоря за общата картина на рецепцията. Освен това е трудно да се намери издател за българската литература.
– По време на гостуването си в Къщата за литература и превод в София ще работите върху новата си есеистична книга, посветена на столицата ни. Можете ли да разкажете повече за този си проект?
– Важно е да се знае, че това няма да бъде литературен гид, там няма да има информация например за къщата музей на Яворов или Вазов. Тези факти не са важни за мен; моите книги са есета за писатели, свързани с определен град. За мен София е отделна тема, защото мога да пиша есета не само за писатели, но и за собствените ми впечатления и спомени. Ще има исторически увод за София и за литературата за нея, както и глава за моя престой като студент тук през Студената война. След това ще има пет глави за български писатели – Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Александър Вутимски, Георги Марков и Николай Кънчев, а също и чужденци като Иван Бунин, който е живял три седмици в София веднага след бягството си от Русия. Ще има и нещо за западните журналисти, които са писали за града. Пример за мен е книгата „Балкански призраци“ на Робърт Каплан, където има статия за София, която искам да анализирам, да проследя откъде той получава информация. Това е важно, защото за София се пише малко, а Каплан е много известен автор и книгата му е настолно четиво за много дипломати.
– Това няма да бъде първата Ви книга, вдъхновена от конкретен град и неговото присъствие в литературата. Кои градове Ви привличат най-много и с какво Ви вдъхновяват?
– Градовете със сложна история – например Лвов е уникален град, първо полски, после съветски, а сега украински; също Одеса и Рига. Но София запазих за последно, защото за мен тя е по-специална, повече зная за нея. От друга страна, трудно мога да запазя дистанция, защото съм живял тук, имам много лични истории и затова ми беше нужно толкова време за тази книга. Не съм бил тук двадесет години и сега съм в друг град. Младото поколение може би не познава тоталитарните времена, а знае, че България е член на Европейския съюз. Когато бях тук за последно, Европейският съюз даже не беше сън, а сега е действителност.
– Освен Вашата лична привързаност към София, кое е най-специфичното в културната атмосфера на столицата ни, което я отличава от другите градове, описани в книгите Ви?
– Тя е смесица на различни елементи – от балканския свят, но и от останките от римско време. Например ако стоиш зад „Шератон“, близо до ротондата „Св. Георги“, това личи много – там има както сталинистка архитектура, така и византийска църква. Градът много се е променил в последните години, което забелязвам, когато вървя по улиците на София. Тогава се чувствам в южноевропейски, балкански град, но тук има и много други стилове и архитектурни влияния.
– Има ли разлика в начина, по който книгите Ви се възприемат в Холандия и в страните, чиито градове описвате?
– Това е много интересен въпрос. Наистина има много отзиви за моите книги за Одеса и Лвов в украинската преса. Има дори пиратски превод на книгата за Одеса на руски език, но аз смятам, че това не е моята книга, тъй като там има много грешки в превода, за които мисля, че са направени нарочно. Искам да пиша така, че да бъде интересно за холандската публика, която обича да чете есета за други градове или харесва моя стил, но тайно бих искал да не съм скучен и на самите жители на тези страни, в случая на българите. Това не са книги, пълни с информация, която ви е известна, а есеистика, при която перспективата е много важна. Не очаквам превод на моята книга за София, но би ми било много приятно, ако това се случи, както вече има преводи на книгите ми за Одеса и Лвов.
Въпросите зададе КРИСТИЯН ЯНЕВ
