В епиграфа към новия си роман „Пътят към Тива“ Яница Радева подсказва ключ за избора да пренапише античния мит за Едип в съвременно романово повествование. Цитирана е мисълта на един от задълбочените днешни български изследвачи Иван Драгоев: „Митът се изплъзва от първоначално давания му смисъл не само защото е „живо същество“, но и защото е „безглаво слово“. Т.е. разказвайки го, всеки от нас му дава своята глава“.
Кое ни подтиква да възкресим точно този древен сюжет, да посегнем към митологическото слово? Дали това е неговото фройдистко тълкуване, или съдбата на Едип като метафора за вечното ни изправяне пред бездната на Загадката за собственото ни съществуване, заплашено от Хаоса и Ентропията в живота? Разказването отново като опит за отговор на Загадката и оцелостяване на нашето битие? Пренаписването не като преразказ, а катарзис в психологически, емоционален, екзистенциален аспект, като трудна задача за пресътворяване на мита в романов сюжет.
Според един от известните изследвачи на мита Елиазар Мелетински митологизмът е най-характерната черта на романа през 20. в. Той разрушава структурата на класическото повествование от 19. в. или силно я нарушава. Отначало неговото въвеждане се изгражда чрез паралели и символи, помагащи да се подреди съвременният жизнен материал или да се структурира микропсихологическото съдържание (Джеймс Джойс). След това се създава самостоятелен „митологически“ сюжет, структуриращ едновременно колективното съзнание и всеобщата история (Томас Ман). При двамата влиятелни автори поетиката на митологизирането не е стихийно интуитивно възвръщане към поетическото мислене, а се опира на задълбоченото книжно познаване на древната култура, историята, религията и съвременните научни теории.
В българската литература днес наблюдаваме повишен интерес към диалог с мита в структурата на романа. Достатъчно е да споменем някои знакови заглавия – „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Марма, Мариам“ на Теодора Димова, „Пътят към Тива“, – за да набележим различни подходи в използването на мита. При Г. Господинов това е аналогията, която пришива съвременния сюжет върху канавата на митологическия разказ за Минотавъра, за да се оцелости и универсализира личната история. При Т. Димова изпъква вярата в евангелските текстове и тяхното пресъздаване е белязано с високо съпреживяване, но и коментар на посланието от повествователката съвременник. При Яница Радева е налице съзнателно връщане към античния мит за Едип след задълбочено запознаване с древната литература, история и бит. Авторката се потапя в духа на мита, но не го пародира, а интерпретира. Тя открива свои художествени акценти на сюжетно ниво, в третирането на конфликта и изграждането на характерите, в използване ресурсите на историческия роман за създаване на необходимата правдоподобност в изображението.
Писателката избира да разкаже един отрязък от мита за Едип, свързан с младежките години на героя до изправянето му пред загадката на Сфинкса и това е уместно с оглед на романовата логика, която трябва да се разгърне в повествованието. В „Едип цар“ на Софокъл действието започва от напрегнат момент, в който предстои разкриването на истината, доста късен етап от цялостния сюжет за съдбата на Едип цар. Трагедията започва с чумата – наказание от боговете за Тива – и молбата на тиванците към Едип да ги спаси. Едип отговаря, че е изпратил Креон до светилището на Аполон в Делфи за отговор. Героят твърдо е решен да намери убийците на Лай, т.е. да открие истината за себе си, което насочва действието към перипетията и узнаването до трагическия финал. Трагедията изисква напрегната драматична ситуация за начало на сюжета.
В романа Едип също търси истината, само че от момента, в който разбира, че е незаконен син на коринтския цар Полиб. Младежът се изправя пред първата загадка в живота си, подсказана брутално от Поликлес, циничен и развратен аристократ, братовчед на Едип по линия на осиновителя Полиб. Съперничеството между двамата герои е подсилено от преплитането на техните съдби при участието им в посветителен обред, при който бива убит приятелят на Едип Актей. Линията на противопоставянето се усилва до последната среща на двамата противници за управлението на Тива пред загадката на Сфинкса. В тази сюжетна линия заляга архетипната ситуация на инициацията, която, от трудовете на Фрейзър знаем, представлява древен ритуално-митологически комплекс за юношата, който трябва да премине тежко изпитание и обреда на посвещението, за да се превърне в цар жрец. Известно е, че инициацията е в основата и на „романа на възпитанието“, който се развива във философския роман с неговите неомитологически черти през 20. в. Я. Радева много добре се насочва към романовата логика в представянето на избраната част от мита.
Нов оригинален момент е и втората сюжетна линия, която се редува с първата за Едип, дописва мита и носи характеристиката донякъде на Biuldundgsroman. Тя е посветена на младата девойка Дорида (Дора), преминаваща през ритуала на посвещението, за да се превърне в жрица на Хера, покровителка на Тива. Дорида сънува съдбата на Едип. Така се свързват двете сюжетни линии до съдбоносната среща между персонажите при отговора на загадката. Чрез сънищата на жрицата се запълват липсващи моменти от целия митологически сюжет за Едип, подобно на ретроспекциите в трагедията на Софокъл (думите на Едип във втори епизод например). Митът тегне към своето оцелостяване и литературният текст умело набавя липсващата информация.
Двете линии се сплитат при първата и последна среща между Едип и Дорида, когато те се изправят един срещу друг по силата на предсказанието, но помежду им пламват искрите на една трагична, неосъществима любов. Едип се изправя не пред чудовището Сфинга, а пред въпроса на жрицата Дорида, която е овластена от боговете и жителите на Тива да намери новия владетел за града. Процедурата за отсяване на достойния кандидат за цар се превръща от изпитание с фантастичен характер в борба на Логоса с Чудовището, в посока разбиране съдбата на Едип цар като политически мит. Запазва се духът на мита, но са въобразени човешките аспекти в неговото възможно случване. Трагическият конфликт се изпълва със свое съвременно съдържание.
Персонажите се развиват като романови герои с еволюцията от противоречия, сблъсъци и индивидуални черти. При Едип се запазват качествата на образа в мита – желанието за узнаване на истината, честолюбието и гнева. Новото е съперничеството с Поликлес и събуждането на любовното чувство към жрицата. Много добре е индивидуализирана Дора от трепетите на младото момиче, което опознава нравите и живота в Тива, до жрицата защитница на общественото благо, пазителка на тайната и волята на боговете. Силният й характер изпъква в сблъсъка с тирана Лай, който пирува по време на чума. Дора отива при празнуващите и смело заявява в лицето на владетеля да отвори хамбарите, за да нахрани хората си, а гостите му да помогнат на града. В деня на изпитанието Лай влиза в храма на Хера, извършва кощунство и обезчестява Дора. Трагизмът в съдбата на героинята напомня участта на Антигона в сблъсъка й с тирана Креон, в романовото време предхожда бъдещия конфликт, заложен в мита и развит от Софокъл в третата от неговите трагедии, посветени на големия митологически сюжет. Романът имитира логиката на мита в избора на сюжетни звена чрез идеята за възможна повторителност на съдби и ситуации. В перспективата на личното израстване на Дора „възпитателният“ аспект е нейното обществено съзряване в сблъсъка с произвола и тиранията в защитата на неписаните нравствени ценности.
Осъществен е интересен опит на заимстване на елементи от античната трагедия в романовата структура. Включени са глави, разказани от гледната точка на Хор. Целта е да се постигне тълкуване на конфликта според функцията на хора в античната трагедия като изразител на общественото мнение. Втората задача е да се внуши чрез реакцията на „колектива“ ефекта на катарзиса от представените трагически съдби в хода на действието.
Катарзисен ефект може да бъде потърсен и в цялостната организация на времето в романа. Повествованието завършва с екзод, който пренася сюжета в съвременността около съдбата на един млад грък Йоанис Георгиос, който среща стажантка от застрахователна фирма с име Дора. Йоанис вярва в силата на мита и иска да отиде на мястото, където се е разиграла съдбата на Едип и Дорида. Срещата между Йоанис и Дора не е циклично завръщане към трагическата съдба на митологическите персонажи, а завършва щастливо за двамата влюбени. Художествената концепция в романа успешно опитомява митологическата.
Романът „Пътят към Тива“ припомня за нашата литературоведска мисъл „загадката“ за превъплъщенията на мита за Едип цар в българската литература. Митът за Едип вече се е „прераждал“ в емблематичния разказ „Индже“ на Йовков с основните етапи на своето разгръщане – опита за убийството на сина от Индже, случайното спасение на детето от Яна Калмучката, убийството на бащата от Гърбавото. При Йовков се явява класическият митологически сюжет без аналогия с античните първообрази. Трагизмът произтича от друга мотивировка по смисловата ос грях – възкресение – възмездие, като развръзката идва не по силата на предсказанието, а на личната вина, която героят трябва да изкупи. Моментът, в който Индже разбира своята трагическа вина, е разкриването на истината, че убиецът е родният син на хайдутина. Трагическа ирония може да бъде провидяна в завръщането на Пауна и Сяро Барутчията при закрилника Индже точно когато се извършва нелепото убийство. Дали прераждането на мита е плод на колективното несъзнавано у Йовков или на съзнателен диалог на автора с античната драма е въпрос за дискусия. Романът на Яница Радева провокира с талантливата си поява въпроси за използването на мита и в съвременната ни белетристика, и в класиката, а това не е никак малко за успеха на една книга.
ВЛАДИМИР ДОНЕВ
Яница Радева, „Пътят към Тива“, София: „Парадигма“, 2017 , 212 стр., 14 лв.
