Разговор с Красимир Лозанов, търговски директор на ИК „Жанет 45“
От 17 до 20 май 2018 г. се проведе XIII Санктпетербургски международен книжен салон. Негови организатори са правителството на Санкт Петербург и Руският книжен съюз.
Ти беше единственият участник от България в Санктпетербургския книжен салон през месец май т. г. Този форум не е много популярен у нас. Разкажи нещо повече за него.
Да, миналата седмица се върнах от Санкт Петербург, където взех участие в 13-ото издание на Петербургския книжен салон. Това е един определено достоен регионален книжен форум, като се има предвид че двата главни руски книжни панаира са в Москва – единият е Московският международен панаир на книгата, а другият през последните години много се разви и вече е водещият в Русия, това е т.нар. „non/fiction книжен панаир за интелектуална литература“, който обаче отдавна не е само за n/f. Регионалността на Петербургския книжен салон се проявява главно в това, че за разлика от Москва на него не се случват разговори за авторски права, но дебат за литература има и той е интензивен. Т.е. Книжният салон действа главно като мащабен базар на книгата. По данни на организатора посетителите са били 250 хиляди, а броят на представените с щандове руски издателства беше 255.
Нещо подобно на нашия книжен базар?
Нещо подобно на нашия, да, но с доста сериозна съпътстваща програма от 30 страници, включващи доста интересни събития. Неговата международна компонента преди години – 2011-2014 г.), беше значително по-широка. Но поради редица причини международното участие беше силно редуцирано. Навремето съм срещал доста повече участници от прибалтийските страни, скандинавските страни, Финландия, Украйна, Германия, Балканите, Полша и т.н.
Но в програмата, доколкото я разгледах, са били включени участници и от Полша, Сърбия, Франция, Беларус…
Тези страни не присъстват с щандове поради причини главно от практическо естество – скъпо и неефективно е. Международното участие беше реализирано главно чрез чуждестранни автори, университетски преподаватели, преводачи, издатели. Имаше по един представител от Гърция, Армения, Франция, имаше и голям представителен щанд от Китай. Моето участие беше по покана на Съюза на санктпетербургските писатели – организация, с която аз съм работил по различни инициативи на Генералното консулство на България в Санкт Петербург, докато бях част от дипломатическия му екип. Сега вече бях поканен като представител на „Жанет 45“, доколкото от миналата година съм в сферата на книгоиздаването и книгоразпространението.
В какво именно се състои твоето участие в Санктпетербургския книжен салон?
Бях поканен да направя едночасова презентация за българския книжен пазар – обеми, структура, развитие, сравнителен анализ и разбира се, да поговоря за мястото на съвременната руска литература в България – руски автори, излизащи в България, как и от кого те се издават, какви са пазарните реакции на техните книги и т.н. Такъв тип теми възбуждат интерес у местната публика, доколкото не е тайна, че руската култура е в голяма степен нарцистична.
Ако погледнем тогава нарцистично пък на нашата литература, доколко тя е представена в Русия?
Нашата литература е много слабо представена в Русия. И това е резултат главно на неспособността на българската държава да създаде и обезпечи ефективно функциониране на механизми за финансиране на преводи за издаване на българската литература в чужбина. През 2012 г. стартира съвместен издателски проект на двете министерства на културата – българското и руското, който проект се изпълнява от „Център на книгата „Рудомино“ – малко московско държавно издателство към Библиотеката за чуждестранна литература, акцентиращо в своята издателска програма върху автори от славянски страни – сърби, хървати, македонци, поляци, чехи. През 2012 г. то стартира и серията „Нов български роман“, в която до момента са излезли деветима български автори. На сайта на Българския културен институт в Москва може да се разгледа кои до момента са те и с кои романи са представени. През септември 2017 г. излезе последният от тази серия – „Нобелистът“ на Елена Алексиева. Серията „Нов български роман“, въпреки много слабите комерсиални резултати, продължава да се развива и ще предлага на руската публика български автори и занапред. Проблемът е, че тя не е добре маркетирана в Русия – издателство „ЦК Рудомино“ няма финансов ресурс за това, а държавните институции смятат, че са свършили своето и са решили въпроса. Хубавото е, че серията е разпространена в по-големи библиотеки в страната, присъства и във водещите руски книжарски вериги (Озон.ру, Лабиринт, Буквоед, Дом книги). Лошото е, че не е узнаваема, не е атрактивна, няма комерсиален потенциал. Поинтересувах се на щанда на „ЦК Рудомино“ как се продава т.нар. „Бяла серия“ на сръбските автори. Отговориха ми ми, че не се продавала по-добре от българската.
Една литература много по-трудно успява да навлезе в друга литературна среда…
Тук можем да говорим за една голяма културна асиметрия в отношението между двете страни. И аз смятам, че това не трябва да ни обижда. Винаги малките като пазар култури са били ориентирани към големите. Ние следим много повече това, което се случва в едни големи културни пространства като немското, английското, френското, в случая – руското. И в този смисъл даже печелим допълнително съдържание от това свое културно „любопитство“. Руският интерес към нашата литература е анемичен, рехав, но и ние нямаме онези гръмки, международно известни имена, които да разбият там ледовете на читателското недоверие и апатия, които да обърнат ситуацията, да привлекат по органичен начин вниманието на руските издатели.
Но сякаш и у нас съвременната руска литература не е добре представена.
Съвремената руска литература у нас се издава доста хаотично – няма към момента издателство, което да е с ясно изразен маркетингов фокус върху съвременната руска литература. И то така, че този фокус да е видим, целенасочен, провокиращ любопитство и интерес. Тук мога, разбира се, да цитирам „Факел експрес“, както и „Жанет 45“ – преди години двете издателства съвместно издаваха единствената в България серия (именно серия!) съвременни руски автори. Сега наблюдавам някакви издателски парадокси. Например една Улицка да бъде издавана от няколко издателства, Пелевин – от 4, даже от 5 издателства. Което не позволява да се конструира и разгърне ефективна акустика за налагане на тези големи автори.
В България руската литература се издава фрагментарно, импулсивно, без ясна концепция, без проследимост, без кураторска визия.
На Книжния салон в Санкт Петербург бяха много радостни от това, че в „Жанет 45“ работим за издаване на няколко нови стойностни руски автори. Първият от тях е Мария Степанова, известна московска поетеса, есеист, културтрегер. Става дума за нейния първи, но удивително силен роман-есе „В памет за паметта“, около 550 страници, проблематизиращ въпросите за паметта у– как работим с нашата история, с родовата ни памет и т.н. Книгата излезе в Русия в края на 2017 г., на пазара е вече с трето издание. Правата бяха веднага придобити от „Зуркамп“ и от едно британско издателство. А Хумболтовият университет в Берлин веднага покани Степанова да води едногодишен курс по въпроси на меморизацията, да разказва на студенти и докторанти как е написала тази своя наистина голяма, вече незаобиколима книга. Другото име е Михаил Зигар. Много интересен журналист, бивш генерален директор на опозиционния телевизионен канал „Дождь“ („Дъжд“). Книгата му „Империята трябва да умре“ е огромен исторически текст, с над 900 страници. Изключително увлекателно и ерудитски написан. За 7 – 8 месеца Зигар продаде в Русия (от септември 2017 г. досега) 5 или 6 тиража, а копията стигнаха 100 000. Третият автор е Варлам Шаламов, който обаче не е излизал на български досега с поезията си. Моите руски слушатели бяха силно впечатлени, че само 6 % от преводната литература в България е от руски език. Те очакваха този процент да е много по-висок. Успокоих ги с това, че толкова е относителният дял на преводите от немски например, малко по-малко е в сравнение с преводите от френски, но повече в сравнение с преводите от италиански и испански. И този „скромен“ дял отразява една нормализация на руската литература у нас. (За това преди няколко години проф. Милена Кирова бе написала много точно в една своя статия за в. „Култура“. В нея тя определя този процес именно като „нормализация на руската литература“ – „нормална“, доколкото издаването й вече не е идеологически обременен и налаган от държавата, а органичен процес, който я вписва в една „нормална“ конкурентност по отношение на другите преводни литератури).
Какви са впечатленията ти от съвременната руска поезия?
В Русия има истински „бум“ на нови, много интересни и вълнуващи поетически почерци. Те са не само в Москва или в Петербург, а и в много други по-малки градове на страната. Това разнообразие е много голямо. Има изключително много поетични кръгове, общности, групи, издания, въпреки отсъствието на бюджет за тях. Бих казал, че в съвременната поезия процесите са даже по-интересни от тези, които се случват в прозата.
И съвсем накратко, за финал, какво се случва с петербургската литература?
Петербургската литература е в добра кондиция и предлага интересни текстове, както и досега го е правела. Мога да спомена имена, които на мен лично ми правят много добро впечатление: Павел Крусанов и Сергей Носов продължават да пишат и издават силни текстове. Внимание заслужават Сергей Арно, Павел Алексеев, Лев Наумов, Светлана Мосова. Аз лично бях изключително приятно изненадан от младата 22-годишна Арина Обух и смятам даже да преведа някои нейни кратки разкази, които да предложа на „Литературен вестник“ за публикация. Определено внимание заслужава и Егор Фетисов – преводач и университетски преподавател, който живее от години в Копенхаген, но е петербургски автор. Интересът към него в Русия видимо се засилва, особено след последния му роман „Ковчег“.
Разговора води Яница Радева
