- Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.
За първи път прочетох нещо от Владимир Полянов в сборника „Игра на сенките“, който имах в домашната си библиотека. Мисля, че по онова време съм бил около 14-годишен. Много обичах „Ерих Райтерер“, допадаше ми идеята, че човек е далече от пълния контрол над постъпките си, че е далеч по-сложен от механизма намерение – постъпка, на който разчита възпитанието в нашата култура. След това неколкократно го препрочитах по различни поводи. „Ерих Райтерер“ ме накара да потърся и другите книги на т. нар. диаболисти, да прочета повече от По, когото бях чел единствено по случайност, и т.н.
- Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?
Най-силно впечатление ми е правил „Театър с огледала“, който, мисля, излиза за първи път през 1927 г. в сборника ‚Рицари“. Иска ми се да напиша нещо върху този разказ, тъй като той демонстрира някои твърде интересни парадокси на това, което обикновено наричат „металитературност“. Полянов е един от непризнатите майстори на парадоксалното в българската литература, особено „Театър с огледала“ е крайно иронична творба, която с радост съм препрочитал. В някакъв смисъл тя е далеч по-сложна трактовка на металитературното от прочутите по-късни разкази на Светослав Минков.
- Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?
Не съм твърде сигурен, че искам Владимир Полянпв да „излезе“ от тази периферия. Впрочем от периферията на кой „канон“ искаме Полянов да „излезе“? В собствения ми „канон“ Полянов никога не е бил в периферията, може би защото никога не съм поставял център в този „канон“. Действително, творбите на Полянов отсъстват от програмите на предуниверситетското образование, а в университетските кръгове, общо взето, остава, така да се каже, в сянката на други автори, например Чавдар Мутафов. Радвам се, когато около творчеството на Полянов се образува дискусия и интересът към него се увеличава, но според мен трябва да съхраняваме именно неговата неканоничност, маргиналност, периферност и пр. Да му обръщаме подобаващо внимание, но не и да го канонизираме. Нека остане извън каноните, за да напомня на разбирачите, че литературата е сложна и богата област, която винаги надхвърля собствените ни определения или оценки.
Венцеслав Шолце – завършил специалност българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, магистър по „Литературознание“, в момента докторант по българска литература след Освобождението
◊
- Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.
Във втори курс мой колега ми препоръча да прочета някои от разказите на Полянов. В началото бях скептично настроена, защото в този период идеите на диаболизма не ми допадаха особено. В неговите разкази обаче открих нещо повече – сблъсках се с екзистенциални теми, които бяха близки до моя жизнен път. Макар че творчеството на Полянов влезе сравнително късно в библиотеката ми, то ще остане там задълго.
- Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?
Първата ми асоциация с името Владимир Полянов е разказът „Ерих Райтерер“. В някаква степен това е свързано с дългото време, което съм посветила на тази творба, най-вече във връзка с дисертацията ми, но и преди това. Предполагам, че щом това е изборът ми, именно този текст ми е повлиял най-силно.
- Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?
Не мога да защитя позицията, че Полянов трябва да излезе от периферията на канона с добри литературоведски аргументи. По-скоро бих изказала лично мнение. Ако аз бях имала възможността да се запозная с творчеството му по-рано и не на базата на случайност, бих се радвала. Разбира се, няма как да твърдя, че това е валидно за всеки, но допускам, че е възможно неговото творчество да повлияе също толкова силно и на други.
Христина Теодосиева – завършила българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистратура „Литературата – творческо писане“, в момента докторант по теория на литературата
◊
- Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.
Първата ми „среща“ с Вл. Полянов се случи в малка книжарница в малък провинциален град, откъдето си куупих сборника ‚Диаболични повести и разкази“ (Варна, 1990). Този сборник, съставен от самия автор, бе издаден от варненското издателство „Георги Бакалов“ като част от култовата поредица „Библиотека „Галактика“. Корицата бе доста провокативна, може би дори спроямо съвременните разбирания, и си признавам, че в онази крехка възраст ме привлече главно тя. Опитите да прочета и осмисля нещо от сборника се оказаха неуспешни, явно ми е било рано за такъв тип проза. Същинското съприкосновение с диаболистичните разкази на Полянов се случи доста по-късно, в студентските години, откогато датира и същинският ми интерес към българския диаболизъм.
- Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?
Любимите ми разкази са „Черният дом“ и ‚Пробуждане“, защото са сред най-диаболистичните творби на Полянов (заедно с „Мрежата на дъжда“ и „Ерих Райтерер“). Като типология тези разкази стоят близо до прозата на Ханс Хайнц Еверс, която самият Полянов превежда в сб. „Ужасът“ (1922).
- Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?
Владимир Полянов е сред талантливите белетристи на 20-те г. на ХХ век, изследващи „бездните“ в човешката душа. Психологическата му проза е представителен пример за антиреалистичните нагласи в българската литература след Първата световна война, което е недвусмислен знак, че „изваждането“ на автора от перифериите на канона трябва да се състои.
Любомир Делев – завършил българска филология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, в момента ас. д-р по българска литература от Първата световна война до наши дни
◊
- Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.
В университета. Тогава за пръв път се споменава на студентите в спец. „Българска филология“.
- Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?
„Пробуждане“.
- Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?
Българският диаболизъм е кратковременно течение, ще е трудно да излезе от периферията. Полянов по-късно пише доста добри работи, в които като основа стои диаболизмът. Заради авторовата еволюция е важно да се познава този му период.
Яница Радева – завършила българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистратура по „Литературознание“, доктор по българска филология
◊
- Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.
Не помня точно кога се случи, но трябва да е било някъде преди 15-20 години, когато започвах да се интересувам повече от това как българските писатели са подхождали към фантастичното. От най-ранните ни автори в тази област познавах Светослав Минков, но не знаех почти нищо за Полянов.
- Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?
„Мрежата на дъжда“. Трескав, в час с времето си, модерен и днес.
- Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?
Перифериите са много по-важни за литературата, отколкото центъра. В центъра скоростта на всичко се забавя, текстовете се вкаменяват и от нещо живо се превръщат в инструмент, използван доста често от не особено литературни ръце. Една любима и важна за мен писателка, Джоана Ръс, казва нещо много хубаво: „само по перифериите и границите има развитие“.
Владимир Полеганов – завършил клинична психология и творческо писане в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, в момента докторант по нова и съвременна българска литература
◊
- Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.
За пръв път се запознах с творбите на Полянов, когато бях в трети курс в Московския университет „Ломоносов“. Там следвах българистика и тогава писах курсова работа върху Георги Райчев и българския диаболизъм. Полянов почти не се споменаваше на лекции, но аз прочетох малко за него в една от историите на българската литература. След това потърсих информация за писателя и в интернет, а след това намерих и „Диаболични повести и разкази“.
- Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?
„Черният дом“ с амбивалентността н разказвача, неговите опити за самоидентификация и цялата атмосфера на ужас, чрез която е изграден текстът.
- Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?
Какъвто и да е канонът той не може да съществува в изолация от непрекъснато развиващия се исторически контекст, който непрекъснато влияе върху него. Да, разбира се, че една нация трябва да изгражда канона заради подчертаването на общността си, да сакрализира отделни писатели, като ги превръща в, условно казано, „национално съкровище“. Смятам, че изследователите, учените все пак трябва да се стараят да направят една пълна и горе-долу обективна картина на развитието на литературата, макар че всеки от нас има и субективни лични предпочитания. Изучавайки или просто четейки българската литература, важно е да се знае не само за доста популяризираните пиатели, а да се търси нещо ново, също така да се преосмисля написаното в друга идеологическа и информационна епоха. Мисля, че публикацията на „Чистката в Съюза на българските писатели: 1944. Документи, дневници, статии“, изучаването на архивите, разговорите с роднините на Полянов ще ни помогне да изучим творчеството му по-добре.
Наталия Лункова – завършила славянска филология в Московския държавен университет „Ломоносов“ , в момента е младши научен сътрудник към Института по славянознание към Ран, занимава се със съвременна българска литература, пише дисертация върху прозата на Станислав Стратиев
◊
- Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.
Това се случи по време на магистратурата, когато една колежка написа курсова работа за Владимир Полянов и образа на двойника в различни негови разкази. Тя беше и продължава да е много вдъхновена от ранните разкази на Полянов и постепенно и аз се повлиях много от нея.
- Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?
Те са два – „Черният дом“ и „Един гост“. Вълнува ме как функционира образът на женската коса в литературата, а отличен пример за това в прозата са тези произведения, в които тя е обект на фетишизация. Горепосочените разкази съм ги чела и препрочитала на един дъх, пленена от мрачната атмосфера, която изгражда писателят. Друга черта в писането на Владимир Полянов, която ми допада, е боравенето с езика – един особен минимализъм, без излишни езикова суета и претенции. В това отношение той ми напомня на Елин Пелин, независимо че са много различни като светоусещания.
- Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?
Преди много години Владимир Полянов и Светослав Минков са започнали литературния си път по едно и също време. За голямо съжаление, Полянов е незаслужено забравен по политически причини. А според мен той е не по-малко талантлив писател от приятеля си Светослав Минков. Мисля, че конференцията за диаболизма, която се състоя през декември 2016, е първата стъпка към „излизането“ от периферията на литературния канон на този писател. Втората стъпка е този брой, изцяло посветен на него. Вярвам, че ще има трета, четвърта стъпка и т.н. Възможно е и един ден да бъде изучаван в учебната програма на средните училища. Вместо да се премахват имена на различни писатели и поети, след години може да се наблюдава тенденцията на изпълване на учебната програма с нови автори. Владимир Полянов би бил отлично попълнение, защото звучи актуално и днес.
Боряна Владимирова – завършила българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистратура „Литературознание“, в момента докторант по нова и съвременна литература към Института за литература, БАН
