Разговор с поета Йосип Ости
Йосип Ости е един от най-значимите поети от постюгославското литературно пространство. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той живее в Словения и оттогава пише книгите си на словенски език. Автор е на множество стихосбирки и белетристични, есеистични и литературнокритически книги. Произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици, носител е на редица национални и международни награди за поезия и превод.
У нас са преведени четири книги с негова поезия; появата на най-новата от тях, гНощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, подбор и превод Людмила Миндова) е и поводът за този разговор.
Ани Бурова: Господин Ости, съвсем наскоро бе публикувана четвъртата Ви поетическа книга в превод на български език. Тези четири книги съдържат няколко много важни Ваши стихосбирки, писани в различни периоди. Имате ли усещането, че поезията Ви вече има своя история в България?
Йосип Ости: Скъпа Ани, моята, както казвате, „история в България“, имайки предвид литературното ми присъствие тук (понеже в България аз имам и предистория, която в интерес на истината е спортна, тъй като през втората половина на 60-те съм тичал многократно като спринтьор на стадион „Васил Левски“ в София, най-често на международните атлетически срещи за Деня на младостта), започна тъкмо на страниците на „Литературен вестник“, в броя от 29.3.–4.4.1993 г. Преводачът Ганчо Савов, който тогава беше в Любляна и присъства на литературната вечер в театър Glej, на която четох стихотворения от ръкописа на „Сараевска книга на мъртвите“ (същата година книгата ми беше издадена в двуезично издание в Словения – на родния ми, наричан тогава все още сърбохърватски език, и на словенски език в превод на поета Юре Потокар), публикува в този брой на „Литературен вестник“ девет мои стихотворения заедно с текста си „Поезия, писана със сълзи и изпръскана с кръв“. А накрая и факсимиле на посвещението ми: „На българските читатели – тези стихотворения, които написа животът, а аз подписах, сърдечно, Йосип Ости, Любляна, 1993“. През същата година в поредицата „Балканска библиотека“ на издателство „Балкани“ в свой подбор и превод Ганчо Савов публикува и стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“ (за която през 1994 г. получих международната литературна награда „Виленица“, присъждана за най-високи литературни постижения в Средна Европа), добавяйки към тях и преводи на някои по-ранни мои стихотворения и откъси от две мои есета. През 2004 г. същото издателство публикува и книгата с интервюта на български и английски език „Не излъгахме!“, в която беше поместено и едно по-дълго интервю с мен. По-насетне за „историята“ на моето литературно присъствие в България допринесе и Людмила Миндова, която е съставител и преводач на три мои книги на български език: „Къща от език“ (2009), „Ябълката на Сезан“ (2012) и „Нощта на влюбените“ (2018). В първата, за която кратко встъпление написа поетесата Силвия Чолева, са включени преводи на три мои книги („Барбара и варваринът“, „Соломонов печат“ и „Rosa mystica“). Във втората подборът е от книгата ми „Необикновени са всички любови“ и от още пет мои книги с хайку. В третата подборът е от книгите ми „Крашки Нарцис“, „Воалът на Вероника“ и „На кръста на любовта“. Струва ми се, че читателите в България имат възможност да се запознаят с моята поезия чрез тези книги, особено с тази, която съм писал на словенски език. А част от стихотворенията от най-новата ми книга бяха представени предварително и в броя на „Литературен вестник“ от 7-13.02.2018 г. За съжаление, поради здравословните проблеми, които имам напоследък, нямах възможност да пътувам по-често до България. Радвам се, че все пак успях в края на 2016 г., когато участвах в Международния литературен фестивал в София. Надявам се, че с това моята литературна „история“ в България не приключва.
А. Б.: Пишете стихове вече почти пет десетилетия. Как бихте описали пътя си в поезията през това време, в което настъпиха толкова промени и в литературата, и в света?
Й. О.: Стихотворения пиша дори по-отдавна. Почти шестдесет години, тъй като първите си стихотворения публикувах на петнайсетгодишна възраст. А моят път в поезията и литературата изобщо започна с четене на поезия. И не само с поезия, а и с проза. Та дори преди да се науча сам да чета – с онова, което другите ми четяха. А в литературата ме въведе баба ми, майката на майка ми, която всяка вечер преди лягане ми разказваше различни приказки и истории.
Въпреки всичко, което съм написал досега, а то – дали поезия, проза или есеистика – както казват, не е малко, аз смятам самия себе си преди всичко за читател. Което не означава, че слагам знак за равенство между читателя и поета или писателя. За разлика от тях читателят само чете, но не пише. От друга страна, дълбоко се съмнявам, че съществува поет или писател, който в същото време да не е и читател. Иначе всичко, което съм написал досега на който и да било език, смятам за една-единствена книга, която всички ние, пишещите, единствено допълваме.
Интересно е, че макар да публикувам стихотворения от съвсем млад, първата си стихосбирка гСънокрадла“ публикувах едва през 1971 г. Едва след като приключих кариерата си на атлет. Причината е, че не исках да публикувам по-рано, за да не кажат, че съм най-добър поет сред атлетите и най-добър атлет сред поетите. Тази моя книга беше обявена за най-добра дебютна книга в Босна и Херцеговина и за нея получих наградата на Требинските вечери на поезията. Тук бях включил и стихотворения в проза. Някои дори бяха определени като разкази. И струва ми се, че тях най-точно ги определи първият им рецензент, а по-късно и автор на предговора на книгата ми с избрани стихотворения Иван Фогъл, един от първите модерни критици след Втората световна война в Босна и Херцеговина, който ги нарече готкриване на поезията в разказването“. Бях съгласен с него, както и с мнението на сараевския филмов режисьор Бате Чангич – иначе голям любител на поезията, – който след една литературна вечер ми каза, че възприема всяко мое прочетено стихотворение като разказ.
Като млад пишех и разкази. Един от тях беше включен в антологията на младата хърватска литература. За някои от тях Мирко Ковач – изключителен писател – ми написа писмо с такива похвали, че макар оттогава до смъртта му да бяхме близки приятели, аз се уплаших дотам, че двайсет години не посмях да напиша и един ред проза.
Разбира се, нито тогава, нито по-късно ми е хрумвало, че някой ден ще започна да пиша на друг език. Дори когато реших да науча словенски език и преведох много не само поетически, а и белетристични книги от словенски автори. (Досега съм превел около 120 книги, а освен тях и около 20 драми – повече от всички останали преводачи от словенски език. А както изглежда и не лошо, ако се съди по многобройните награди, които са ми присъждани за преводите ми в Босна и Херцеговина, бивша Югославия и Словения.)
Стана така, че за първата си книга, написана на словенски език – гКрашки нарцис“, получих Вероникина награда, която се присъжда за най-добра поетическа книга в Словения. И то в конкуренция, каквато не е имало нито преди, нито по-късно. Тогава в най-тесния избор от пет книги бяха стихосбирките на Дане Зайц, Тоне Паучек и Ника Графенауер – не само водещи поети от три поетически поколения, а и сред най-добрите в словенската поезия изобщо. За следващите си книги получих всички възможни награди за поезия в Словения с изключение на голямата Прешернова награда, която се дава за цялостно творчество. А ако оставим настрана наградите, няма как да не съм доволен и от начина, по който читателите и критиката приеха поезията ми, писана на словенски език.
А. Б.: Разкажете малко повече за този свой опит със смяната на езика, на който пишете. Това е нещо, което сравнително малко поети са преживявали. Беше решение, наложено от обстоятелствата, или по-дълбок Ваш избор? И промени ли според Вас писането Ви по някакъв по-дълбинен, не просто езиков начин?
Й. О.: Споменатата ми вече първа книга на словенски език гКрашки нарцис“ се появи дори без да съзнавам, че я пиша на този език. Жена ми Барбара, с която тогава живеехме в Любляна, беше през уикенда с мен в къщата ни в село Томай, в словенския Крас, където ме беше довела любовта ми към поезията на родения и погребан в Томай словенски поет Сречко Косовел, чиято поезия превеждах много и пишех за нея. В понеделник тя се върна в Любляна заради работата си (беше секретарка на Дружеството на словенските писатели), а когато в петък си дойде при мен, аз й дадох петдесетина стихотворения, които през седмицата бях написал на словенски. Когато ги прочете, каза, че не може да повярва, че съм ги написал на словенски език. Отговорих, че й вярвам, че не вярва, понеже и самият аз не знам как е станало така. Самият аз, с други думи, не съзнавах, че съм ги написал на словенски. И те, заедно с още няколко допълнителни стихотворения, по-късно се превърнаха в книгата гКрашки нарцис“. Оттогава не съм написал нито един стих на предишния си език. А това мое несъзнателно решение по-късно се оказа съдбоносно. В подялбата след войната на литературата в Босна и Херцеговина по национален признак на сръбска, хърватска и бошняшка, макар мнозина от писателите да ме обичат, за мен се оказа, че място няма. В сръбската – понеже не съм сърбин, в бошняшката – понеже не съм мюсюлманин, но също и в хърватската, макар по-рано в Хърватия да бях включван в някои антологии, публикувани дори извън Хърватия. В крайна сметка обаче за някои писатели хървати от Босна и Херцеговина, особено за крайните националисти сред тях, аз не бях чист хърватин, тъй като баща ми е словенец. В същото време на словенски език аз съм написал по-голямата част от своя литературен опус. Не само поетически, а и белетристичен и есеистичен.
Когато ми се стори, че в моята писана на словенски език поезия има прекалено много думи, понеже всяка, за разлика от словенските поети, които пишат на родния си език, ми беше важна, аз реших да поукротя този наплив от думи с писане на хайку поезия. В класическата форма от 5-7-5 срички. И тогава си поставих за цел да напиша 1001. Вече достигнах това число. И дори го надхвърлих.
Повечето, ако не и всички, които са започвали да пишат на друг език, са преминавали към по-голям език от гледна точка на говорещите го хора, а аз вече двайсет години пиша на словенски, който се говори и пише от много по-малко хора, отколкото някога са говорили и писали на сърбохърватски или днес на хърватски или сръбски език. Мнозина казват за мен, че съм двуезичен поет, макар че аз самият лично се смятам за поет, който през едната половина от своя литературен живот е писал на един, а през втората – на друг език. Понеже от първото си стихотворение, написано на словенски, не съм написал нито едно на своя предишен език. Даже нещо повече – стихотворенията си, написани на словенски, превеждах после сам на своя някогашен език. На майчиния си език. За съжаление, макар баща ми да е словенец, не мога да кажа, че словенският е език на баща ми, тъй като той не го знаеше, въпреки че по националност се определяше като словенец. Роден е в Босна и Херцеговина, както и баща му, с когото споделяха едно и също име и фамилия – Нарцис Ости. Това всъщност са италианско име и фамилия, понеже родителите на дядо ми били словенци, живели в Северна Италия, където италианизирали словенските имена и фамилии. А тази част от Северна Италия, където те живеели, принадлежала към някогашна Австро-Унгария, така че и словенците, и италианците от Южен Тирол посещавали немски училища. Родителите на дядо се преселили, когато след силно земетресение и големи наводнения през 1884 г. от тази част на Австро-Унгария няколко стотин семейства отишли в Босна и Херцеговина, която тогава принадлежала към Дунавската монархия. Сред тях имало и италианци, и словенци с фамилията Ости. Някои и до ден днешен живеят там. Като споменах Италия, да кажа, че на италиански имам най-много преведени книги. Десет. За две от тях получих и международни литературни награди.
А. Б.: Поезията Ви наистина е преведена на множество езици, а както споменахте, и самият Вие сте преводач на художествена литература. Каква е връзката Ви с превода, как гледате на този процес на претворяването на текста на друг език?
Й. О.: Разбира се, оригиналът и преводът никога не могат да бъдат еднакви. Не вярвам обаче на онези, които твърдят, че преводът не е възможен. В такъв случай и моите преводачески занимания биха били безсмислени. А в крайна сметка и самият аз съм отраснал, а и съм се развивал като писател, четейки не само в оригинал, а и в превод.
Да споменем тук отново книгата гХиляда и една нощ“, която в ранната ми младост ме въведе през своята широко отворена врата в чудесния свят на литературата. Очарова ме и същевременно ме съблазни. Така силно, че убеден съм, няма да ме разомагьоса до края на дните ми. Понеже в същото време широко отвори пред мен и вратата към лабиринта на литературата, в който се лутам оттогава, без дори да си помисля да търся изход. Ако за влюбения в литературата такъв изход изобщо съществува. А това, че преводът на книгата е възможен, за мен най-добре го потвърждава тъкмо гХиляда и една нощ“. Книга, която съм чел в превод от руски език. А за нея, без да са я чели в оригинал на езика, на който е написана, мнозина големи световни писатели казват, че им е оказала най-силно въздействие. Да спомена само Борхес, Маркес, Фуентес… Струва ми се, че това е убедителен аргумент в полза на художествения превод.
А. Б.: Освен поезия пишете и проза и есеистика, които, за съжаление, не са толкова добре познати на българските читатели. Разкажете малко повече за тях, има ли Ваша прозаическа книга, която Ви се иска българските или изобщо чуждестранните Ви читатели да познават?
Й. О.: През последните години дори пиша и публикувам повече проза, отколкото поезия.
Белетристичната книга, която написах преди да премина на словенски език, излезе в Любляна и Сараево със заглавието гОтраснал съм с животни“. По-късно, вече със заглавието гУчител по любов“, тя беше публикувана в Словения, Хърватия и Македония, а вярвам, че биха я приели и българските читатели. Както, вярвам, биха харесали и гДуховете на къщата на Хайнрих Бьол (калейдоскопичен роман, изграден от истории най-вече за писатели)“, която излезе през 2016 г. в Любляна. В нея има 133 разказа, някои от които много кратки, а повечето за писатели, тъй като от своята петнайсета година, когато, както споменах, публикувах първото си стихотворение, та до ден днешен аз съм осъден на постоянен контакт с писатели. По време на следването си бях редактор за култура във вестника на Съюза на студентите на Босна и Херцеговина гНаши дани“. След дипломирането си бях редактор за родна и преводна литература в сараевското издателство гВеселин Маслеша“. После секретар на Дружеството на сараевските писатели и дългогодишен директор на Международните литературни срещи гСараевски дни на поезията“, секретар на Дружеството на писателите на Босна и Херцеговина, председател на Дружеството на преводачите на художествена литература на Босна и Херцеговина…, да не продължавам нататък. Казано съвсем накратко, през цялото време съм бил в контакт с голям брой писатели. Опознал съм ги отблизо и в един момент осъзнах, че някои от тях са далеч по-интересни, отколкото редица герои на книги. В крайна сметка и тази книга беше приета възторжено и от читателите, и от критиката в Словения. След като я бяха прочели, дори ми се обадиха мнозина словенски писатели, за да изразят възторга си от нея. Това, разбира се, ме зарадва много.
А. Б.: Темата за войната в бивша Югославия от 90-те години на миналия век присъства често в поезията Ви. Важна ли е според Вас тази работа на литературата върху паметта, историята и травмите от нея?
Й. О.: Самият аз бих предпочел да не ми се беше налагало да пиша за войната. Дори си мислех, че принадлежа към поколение, което ще я избегне. И досега пазя баджа – единственият, който носех по време на студентските демонстрации през 1968 г., – на който на италиански език пишеше гДа правим любов, а не война!“ Цялото ми творчество, преди и след войната, възхвалява преди всичко любовта. Макар че някои от писателите избягваха думата глюбов“, аз нарочно я поставях не само в заглавията на своите стихотворения, но и на книгите си. Освен споменатата току-що книга гУчител по любов“, една от книгите ми за деца е със заглавието гЛюбовен двор“, а нека спомена и стихосбирките ми гНеобикновени са всички любови“, гНа кръста на любовта“, както и книгата с хайку гПрегръщам те и те целувам във всички цветове на Марк Шагал“ и т.н. В някакъв смисъл и моите книги с есета и литературнокритически текстове също представляват преди всичко книга за любовта ми към книгите.
А. Б.: Има ли нещо, което бихте искали да кажете на българските си читатели?
Й. О.: Това, че съм благодарен на книгите, които съм прочел, понеже са ме направили такъв, какъвто съм. При това вярвам, че съм изживял толкова много и различни животи, колкото книги съм прочел.
Преведе от хърватски ЛЮДМИЛА МИНДОВА
