Джонатан Франзен
В южната част на Тихия океан, на петстотин мили от бреговете на централно Чили, се намира един неприветлив, вертикално оформен вулканичен остров, дълъг седем мили и широк четири, който е населяван от милиони морски птици и хиляди морски котки, но е безлюден, освен в по-топлите месеци, когато шепа рибари идват, за да ловят омари. За да стигнеш до острова, който официално се нарича Алехандро Селкирк, летиш от Сантяго с осемместен самолет, който прави курсове два пъти седмично до друг остров, намиращ се на няколкостотин мили в източна посока. После трябва да плаваш на малка открита лодка от импровизираната писта до единственото селище в архипелага, да киснеш, докато някой реши да те вземе от пристанището за едно дванайсетчасово плаване, и после, както често се случва, да чакаш още, понякога и с дни, докато времето ти позволи да слезеш на скалистия бряг. През шейсетте чилийските власти, отговарящи за туризма, решили да преименуват острова на името на Александър Селкирк, шотландския мореплавател, историята за чийто самотен живот на архипелага вероятно е станала основа за романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“, но местните все още си служат с оригиналното име на острова: Масафуера, т.е. По-далеч.
Към края на есента и аз почувствах нуждата да съм по-далеч. От четири месеца нонстоп промотирах новия си роман, отмятах задачи от листата си без никакво желание и се чувствах все повече като нарисуваната капсулка, показваща напредването на песента в програмата за музика. Големи полета от личната ми история крееха вътрешно поради това, че твърде често говорех за тях. Всяка сутрин – едни и същи ударни дози никотин и кофеин; всяка привечер – един и същ щурм срещу имейлите, чакащи да бъдат изпратени; всяка нощ – едно и също наливане в името на едно и също затъпяващо залъгване с удоволствия. В един момент, докато четях за Масафуера, започнах да си представям моето бягство там и как оставам като Селкирк сам във вътрешността на острова, където не живее никой, дори и през хубавия сезон.
Освен това си помислих, че би било добре, докато съм там, да прочета отново онази книга, която се счита от всички за първия английски роман. „Робинзон Крузо“ е великият, най-ранен документ на радикалния индивидуализъм, историята за битовото и психическото оцеляване на един обикновен човек, поставен в условията на дълбока изолация. Романовото изследване на индивидуализма – търсенето на смисъл в реалистичния разказ – ще стане доминиращата литературна мода за следващите три столетия. Гласът на Крузо може да бъде чут в гласа на Джейн Еър, на човека от „Записки от подземието“, на Невидимия, на Рокантен на Сартр. Всички тези истории някога ме бяха развълнували, така че в самата дума novel, с нейното обещание за нещо ново, се беше настанил трайно споменът за младежките ми преживявания, които бяха толкова поглъщащи, че можех с часове да стоя кротко и изобщо да не си помисля за скука. В класическата си книга „Възходът на романа“ Иън Уот свързва бума на романовата продукция през XVIII в. със засиленото търсене на домашни развлечения за жените, които са се освободили от традиционните си домашни задължения и са се видели с твърде много свободно време. Според Уот английският роман се ражда някак си направо от пепелищата на отегчението. А именно отегчение беше това, от което страдах. Колкото повече преследваш развлечение, толкова повече отделното развлечение става по-неефективно, така че трябваше да увеличавам различните дози, докато не се усетих, че проверявам имейла си през десет минути, че парчетата пресован тютюн, които дъвчех, ставаха все по-големи, че двете питиета регресираха до четири, и най-сетне, че бях достигнал до такова усъвършенстване в реденето на компютърни пасианси, че целта ми вече не беше да спечеля играта, ами да спечеля две или повече игри последователно – един вид метапасианс, чието обаяние се състоеше не в самата игра на карти, а в това да сърфираш по вълната на победите и загубите. Най-дългата ми победна вълна в един момент достигна до осем игри.
Уредих си транспорт до Масафуера на една малка лодка, наета от група приключенски настроени ботаници. След това се отдадох на малка консуматорска оргия в REI, където мечтата на Робинзоновците живее между редове с ултралека екипировка за оцеляване и може би най-вече в някои емблеми на цивилизования живот в пустошта като неръждаема чаша за мартини с разглобяемо столче. Освен с нова раница, палатка и нож, се обзаведох и с няколко джунджурии по последна мода като пластмасова чиния със силиконов ръб, който се вдига, за да стане чинията на купа, таблетки витамин С, с които се неутрализира лошият вкус на водата, стерилизирана с йод, микрофибърна хавлия, която се побираше в изумително малка торбичка, замразено сушено чили – органично и веган, и една неразрушима вилица-и-лъжица-в-едно. Награбих освен това огромни запаси от ядки, риба тон и протеинови блокчета, защото ми бяха казали, че ако времето се развали, мога да се окажа вързан на Масафуера безкрайно дълго.
В самото навечерие на заминаването ми за Сантяго посетих моята приятелка Карън, вдовицата на писателя Дейвид Фостър Уолъс. Тъкмо се канех да си тръгвам от дома й, когато тя изневиделица ме попита дали бих желал да взема част от кремираните останки на Дейвид и да разпръсна праха му на Масафуера. Казах й, че бих, и тя намери някаква дървена кутийка за кибрит, същинска антика с формата на малка книга с чекмедженце, и сложи в нея малко от праха на Дейвид, казвайки, че й допада мисълта една част от него да почива на далечен и необитаем остров. Едва по-късно, след като вече си бях тръгнал от дома й, осъзнах, че ми е дала праха му колкото заради нея и Дейвид, толкова и заради самия мен. Тя знаеше, защото й го бях казал, че сегашното ми състояние на бягство от себе си беше започнало скоро след смъртта на Дейвид две години по-рано. Тогава бях взел решение да не се задълбавам в отвратителното самоубийство на човека, когото съм обичал толкова много, ами вместо това да избягам в гнева си и своята работа. Сега обаче, когато работата ми вече беше свършена, беше трудно да игнорирам мисълта, че – според едно възможно тълкуване на неговото самоубийство – Дейвид беше умрял от отегчение и отчаяние по отношение на бъдещите си романи. Отчайващото дъно на настоящото ми отегчение! Дали то не беше свързано с факта, че бях изневерил на едно обещание, което си бях дал? Обещанието, че след като завърша заплануваната книга, ще си позволя да чувствам по отношение на смъртта на Дейвид нещо повече от краткотрайна тъга и продължителен гняв.
И така, в последната утрин на януари пристигнах, съпроводен от гъста мъгла, до едно място на Масафуера, наречено Ла Кучара (Лъжицата), намиращо се на три хиляди фута над морското равнище. Имах у себе си тефтер, бинокъл, издание с меки корици на „Робинзон Крузо“, книжката, съдържаща останките на Дейвид, раница, пълна с екипировка за къмпингуване, една гротесково неточна карта на острова и никакъв алкохол, тютюн или компютър. Като изключим факта, че наместо да се катеря сам, следвах един млад рейнджър, отговарящ за парка, и едно муле, което ми носеше раницата, и че освен това поради настояването на различни хора носех радиостанция, един десетгодишен GPS, сателитен телефон и няколко батерии за смяна, бях напълно отделен от каквито и да е хора.
За пръв път се запознах с „Робинзон Крузо“, когато баща ми започна да ми го чете. Заедно с „Клетниците“ това беше единственият роман, който значеше нещо за него. От удоволствието, с което ми го четеше, ставаше ясно, че той се отъждествява толкова дълбоко с Крузо, колкото и с Жан Валжан (чието име по неговия си самоук начин произнасяше Джин Вал Джин). Подобно на Крузо, баща ми се чувстваше изолиран от другите, беше съзнателно скромен в своите навици, вярваше във върховенството на западната цивилизация по отношение на останалите „дивашки“ култури, гледаше на природния свят като на нещо, което трябва да бъде покорено и използвано, и най-сетне, беше неуморен следовник на движението „направи си сам”. Оцеляване, основано на самодисциплината, при това на пуст остров, обграден от човекоядци – това беше просто идеалният роман за баща ми. Той беше роден в един суров град, построен от неговия баща първопроходец и неговите чичовци, и беше израснал, работейки по строежите на пътища през мочурищата на север. В мазето ни в Сейнт Луис си беше стъкмил прилична работилница, в която си остреше инструментите, поправяше си дрехите (беше добър шивач) и с помощта на дърво, метал и кожа намираше импровизирани и грубовати, но иначе трайни решения на проблемите по поддържането на дома ни. Няколко пъти в годината той вземаше мен и приятелите ми на лагер и сам организираше мястото за лагеруване, докато аз тичах из горите заедно с моите приятели, като правеше за себе си легло от стари твърди одеяла до нашите спални чували, пълни със синтетична вата. Мисля си, че до известна степен аз бях за него един вид извинение да ходи по лагери.
Брат ми Том, не по-малък фен на „направи си сам” от баща ми, се превърна в сериозен планинар, след като завърши колежа. Понеже аз се опитвах да имитирам Том във всичко, слушах внимателно неговите истории за десетдневни походи в Колорадо и Уайоминг и мечтаех сам да стана планинар. Първата възможност, която ми се отвори, беше през лятото, когато навърших шестнайсет и убедих родителите ми да се запиша на лятно училище, наречено „На къмпинг в Запада“. Приятелят ми Уайдмън и аз се качихме на автобус, пълен с тийнейджъри и възпитатели, за двуседмично „изследване“ из Скалистите планини. Бях взел изхвърлената от употреба раница Gerry на Том и тефтер, който беше абсолютно същият като неговия, за да си водя бележки върху лишеите – предмета на изследване, който си бях избрал донякъде наслуки.
На втория ден от един преход в пущинака на парка „Сътуут” в Айдахо бяхме поканени да прекараме двайсет и четири часа сами. Моят възпитател ме заряза в една рядка горичка от жълти борове и ме остави сам. Много скоро, въпреки че времето беше слънчево и не ме заплашваше с нищо, вече треперех в палатката.
Очевидно всичко, което ми трябваше, за да осъзная празнотата на живота и ужаса на съществуването, беше лишаването ми от човешка компания за няколко часа. На другия ден научих, че Уайдмън, макар и осем месеца по-голям от мен, се беше почувствал толкова самотен, че тръгнал на поход обратно, докато стигне до място, от което може да вижда базовия лагер. Онова, което ми помогна да изтърпя, а и нещо повече – да почувствам, че бих могъл да стоя сам и повече от ден, беше писането:
Четвъртък, 3 юли:
„Тази вечер започнах да си водя дневник. Ако някой чете това, вярвам, читателите ще ми простят, че толкова много се занимавам със себе си. Просто не мога да го контролирам. Аз пиша.
След вечеря, като се върнах край моя огън, за миг изпитах чувството, че алуминиевата ми чаша е приятел, който седи на скалата отсреща и ме изучава…
Някаква мушица – струва ми се, една и съща – бръмча около главата ми доста дълго този следобед. След известно време престанах да мисля за нея като за досадно, гадно насекомо и подсъзнателно започнах да я мисля за враг, към който наистина съм се привързал, и че ние просто си играем.
Също този следобед – това беше основното ми занимание – седях на една скала и се опитвах да напасна в сонет различните цели на моя живот в различните му моменти (всъщност всичко на всичко три). Сега разбирам, че не бих могъл да го направя дори и в проза, така че цялото усилие беше напразно. Така или иначе, докато правех това, стигнах до извода, че животът си е едно губене на време или нещо подобно. Чувствах се толкова тъжен и прецакан в тоя момент, че всичките ми мисли бяха отчайващи. Но после се загледах в някакви лишеи, пописах малко за тях, успокоих се и си дадох сметка, че моята тъга се дължеше не на загуба на посоката, ами на факта, че не знаех кой съм или защо съм такъв, и че не бях показал обичта си на моите родители. Наближавах третата от моите точки, но в един момент мисълта ми се отклони. Помислих си, че причината за казаното по-горе беше тази, че времето, т.е. животът е твърде кратък. Което, разбира се, е вярно, но моята тъга на беше причинена от това. И изведнъж разбрах: липсваше ми моето семейство.“
Веднага щом осъзнах носталгията по дома, бях вече способен да я насоча в правилната посока с писане на писма. До края на пътуването пишех всеки ден в моя дневник и в един момент се хванах, че съм се отдалечил от Уайдмън и гравитирам около женските екземпляри в лагера. Никога преди това не съм имал такъв успех в общуването. Липсвало ми беше това донякъде половинчато чувство на сигурност в моята идентичност, което чувство бях постигнал в самота, докато пишех изречения от първо лице върху листа.
Дълги години след това имах желанието да направя нов поход, но не и волята това да стане. Оказа се, че Азът, който откривах посредством писането, не беше съвсем същият като този на Том. Все още използвах старата му раница Gerry, макар че тя не беше идеална за пренасяне в повечето ситуации, и пазех живи бляновете си по пустошта, като купувах евтина и принципно несъществена екипировка, като например джъмбо размер бутилка ментов сапун „Д-р Бронър“, чиито качества Том периодично хвалеше. Когато взех автобуса, за да се прибера в колежа за последната си година, сложих „Д-р Бронър“ в раницата и по пътя бутилката се спука, оплесквайки дрехите ми и книгите. Когато се опитах да изпера раницата под душа в общежитието, платът просто се разпадна в ръцете ми.
Докато лодката се приближаваше към Масафуера, установих, че островът не е никак гостоприемен. Единствената ми карта представляваше принтирана страница с изображение от Google Image и веднага забелязах, че с моя оптимизъм съм разчел грешно контурите върху нея. Това, което ми изглеждаше като стръмни възвишения, беше стръмни скали, а това, което ми изглеждаше като нежни склонове, беше стръмни възвишения. Една дузина колиби на ловци на омари бяха скупчени в дъното на внушителна клисура, по чиито страни зелените рамене на острова се извисяваха на трийсет и пет хиляди фута, докосвайки един замислен и разпенен облак. Океанът, който изглеждаше сравнително спокоен по време на пътуването, блъскаше с мощни тласъци по един пролом между скалите под колибите. За да акостираме, аз и ботаниците скочихме в една лодка за ловене на омари, която запали мотор и стигна на сто ярда от брега. Там лодкарят изключи мотора и ние хванахме едно въже, закачено за близка шамандура, по което да се изтеглим. Докато наближавахме скалите, лодката се люшкаше хаотично напред-назад и водата нахлуваше през кърмата, докато лодкарят се опитваше да ни закачи за някакво метално въже, което ще ни издърпа до брега, където ни очакваше умопомрачителни количество мухи – неслучайно на мястото му викаха още Островът на мухите. Надвикващи се тонколони бълваха северно- и южноамериканска музика през отворените врати на няколко от колибите като един вид съпротива срещу смазващата мощ на клисурата и студения пулс на морската шир. Атмосферата на място, покосено от бедствие, се усилваше от една горица, зад самите колиби, състояща се от огромни мъртви дървета, които времето беше направило с цвета на кост.
(…)
След като така или иначе вече бях в заслона, си смених дрехите, които бяха подгизнали от прехода през роса и мъгла, и се опитах да изсуша вътрешната част на ботите си с излишната тоалетна хартия, която бях донесъл. Установих освен това, че джипиесът, единствената джаджа, за която нямах резервни батерии, се е включил и цял ден е хабил енергия, което на свой ред отключи у мен тревога, която се опитах да успокоя, като избърша всичката кал и вода от пода на заслона с нова камара от тоалетна хартия. Накрая поех риска да изляза до един скален нос и да разузная за друго място за лагер по-далеч от страната на заслона, върху която мулешките фъшкии бяха образували своеобразна сянка. Един ястреб предприе пикиране точно над главата ми; от една морена се обади дръзко някаква пещарка (Cinclodes). След дълго ходене и претегляне на плюсове и минуси се установих в една падина, която ми осигуряваше някаква защита от ветровете и нулева видимост към заслона. Там си устроих малък пикник със сирене и салам.
Бях сам вече четири часа. Вдигнах си палатката, като закрепих конструкцията за близките морени и укрепих колчетата с най-тежките скали, които успях да донеса, след което си направих кафе на малкия газов котлон. След като се върнах в заслона, поработих още малко върху проекта ми за изсушаване на ботите, спирайки през няколко минути, за да отварям прозорците и да пъдя мухите, които все намираха как да се промъкнат вътре. Изглежда, че успявах да отбия себе си от удобствата на заслона точно толкова, колкото от съвременните развлечения, от които се предполагаше, че бягам. Донесох още един мех вода от потока, който Данило ми беше показал на идване, и използвах голямата тенджера и газовия котлон, за да си стопля малко вода за къпане, и след това, след тая баня, беше толкова по-приятно да вляза вътре, да се подсуша с микрофибърната си хавлия и да се облека, много по-приятно, отколкото да правя това в кал и мъгла. След като бях направил толкова компромиси със себе си, отидох и още по-далеч, като примъкнах и един от силиконовите матраци през скалния нос и го настаних в палатката си. „Но стига толкова“, казах си на висок глас. „Повече – не!“
С изключение на бръмченето на мухите и инцидентния зов на пещарката тишината в моя лагер беше пълна. От време на време мъглата се вдигаше малко и преди похлупакът отново да се спусне, можех да зърна скалисти възвишения и влажни долини, обрасли с папрат. Извадих си тефтера и нахвърлях какво съм правил през последните седем часа: донесох вода, обядвах, вдигнах палатка, окъпах се. Но в мига, в който си помислих да пиша „изповедно“, с гласа на вътрешния ми Аз, установих, че съм станал прекалено съзнателен за себе си. Очевидно, че в последните трийсет и пет години дотолкова бях свикнал да разказвам себе си, да превръщам собствения си живот в история, че в настоящия момент можех да използвам дневника единствено за намиране на някакво решение и самонаблюдения. Дори и на петнайсет, когато бях в Айдахо, аз не пишех от дълбините на тогавашното ми отчаяние, ами чак след като бях намерил сигурен пристан извън него, затова и сега, когато бях далеч по-отчаян, историите, които имаха значение за мен, бяха вече разказани, селектирани, прочистени.
Планът ми за следващия ден беше да се опитам да видя раядито (Aphrastura masafuerae). Дори само идеята, че тази птица гнезди на острова, правеше острова интересен за мен. Когато тръгвам да търся нов вид птици, аз всъщност търся една изгубена автентичност, останките от един свят, който днес е прегазен от човека, но по един красив начин безразличен към него. Да зърнеш рядка птица, която някак си упорито живее и се размножава, е уникална трансцендентна радост. Реших, че следващата сутрин ще стана още призори и ако е необходимо, ще посветя целия си ден, за да стигна някак до областта Лос Иносентес, където се срещаше птицата, и да се върна обратно. Ободрен от идеята за това никак нелеко изпитание, си приготвих купа с чили и после, въпреки че светлината все още не беше изтляла напълно, се пъхнах в палатката и дръпнах ципа. Настаних се на изключително удобния матрак в спалния ми чувал, който притежавах още от гимназията, и като включих лампата на челника, който носех, се наканих да чета „Робинзон Крузо“. За пръв път през този цял ден се почувствах щастлив.
Един от най-големите ранни почитатели на „Робинзон Крузо“ е Жан-Жак Русо, който в „Емил“ предлага романа като основен текст за възпитанието на децата. В добрата традиция на френския вкус към съкращаване на текста той няма наум цялата книга, а единствено дългата централна част, в която Робинзон разказва четвъртвековното си житие на пустинния остров. Малцина читатели биха възразили, че това е най-завладяващата част от текста, в сравнение с която приключенията на Робинзон преди и след това – как бива поробен от един турски пират или как отблъсква атаките на огромни вълци – изглеждат тривиални и без блясък. Част от чара на историята за неговото оцеляване е в специфичния начин, по който Робинзон я разказва. „Три техни шапки, един калпак и две нечифтни обувки“: това е всичко, което е останало от потъналите му другари; ами целият този каталог на полезните вещи, които е спасил от корабокруширалия кораб, тънкостите в дебненето на дивите кози, които се въдят на острова, преоткриването от нулата на уменията да се стъкми дом чрез изработване на мебели, лодки, грънци и хляб. Но това, което действително прави тези приключения приключения и ги зарежда с неочаквана интрига, е тяхната пряка връзка с въображението на редовия читател. Нямам никаква представа какво бих правил, ако бъда поробен от някой турчин или заплашван от вълци; може би ще съм твърде уплашен, за да направя това, което прави Робинзон. Но когато четеш как той намира практически решения на проблеми като глада, голотата, болестта и самотата, ти си поканен да влезеш в самия разказ, да си помислиш какво аз бих направил, ако бъда по подобен начин изхвърлен някъде сам и в крайна сметка да измериш собствената си издръжливост, находчивост и упорство спрямо неговите. (Сигурен съм, че баща ми е правел именно това.) До момента, в който по-големият свят нахлува на самотния остров под формата на група мародерстващи човекоядци, на страниците на романа сме само ние двамата – Робинзон и аз, неговият читател; и чувството е изумително приятно. Ако историята беше наситена с повече действие, страниците, описващи всекидневните задачи и чувства на Робинзон, щяха да бъдат това, което критикът Франко Морети кисело нарича „пълнеж“. Но както Морети сам забелязва, именно разгръщането на този „пълнеж“ в своеобразна драма е голямото откритие на Дефо.
(…)
Раядитото от Масафуера е по-голям, с по-тъмно оперение братовчед на тръноопашатото раядито, изумително малка птица, която бях виждал в няколко гори във вътрешността на Чили, преди да дойда на островите. Как един толкова малък вид е успял да прелети петстотин мили навътре в океана, при това в брой, който ще позволи да се възпроизведе и впоследствие да еволюира, ще остане загадка. Разновидността на птицата, населяваща Масафуера, се нуждае от девствена папратова гора, необезпокоявана от нищо, и нейната популация, както изглежда, намалява може би защото когато гнезди на земята, се излага на нападения от страна на плъхове и котки. (За да се отърве Масафуера от гризачи, е необходимо да се улови и запази настрана цялата популация от ястреби на острова, след което с помощта на хеликоптери целият неравен терен да се посипе с отровни примамки, което би струвало общо около пет милиона долара.) Казаха ми, че не е трудно да видиш раядито в естествения му хабитат. Трудното беше да стигнеш до там.
Високите части на острова бяха все още обгърнати с облаци, но аз се надявах, че вятърът скоро ще ги отнесе. Доколкото можех да кажа по моята карта, трябваше да се изкача нагоре на височина от около трийсет и шест хиляди фута, за да заобиколя два дълбоки каньона, които препречваха достъпа от юг до Лос Иносентес. Бях ободрен от факта, че надморската височина, на която щях да вървя, беше нула, но пък почти веднага щом напуснах заслона, облаците отново се сгъстиха. Видимостта падна до няколкостотин фута и аз започнах да спирам на всеки десет минути, за да маркирам електронно своето местоположение, подобно на Хензел, който пуска трохички в гората. За известно време следвах пътека, белязана от мулешки фъшкии, но повърхността скоро стана твърде камениста, появиха се следи от кози и нямаше как да бъда сигурен, че не съм се отклонил.
На три хиляди и шестстотин фута завих на юг и си пробивах път през гъста, полегнала папрат, докато на пътя ми не се изпречи някакъв канал, който до този момент трябваше да се е падал някъде под мястото, на което бях. Опитах се да разуча отново картата, но размазаните изображения на Google Earth не бяха станали по-ясни от последния път, в който ги разучавах. Опитах се да мина странично покрай стените на каньона, но папратовият килим криеше хлъзгави скали и дълбоки дупки, а и самият наклон, доколкото можех да преценя през мъглата, ставаше все по-вертикален, така че завих обратно и с мъка се добрах отново до хребета, ориентирайки се по джипиеса. Един час път и вече бях напълно подгизнал и на няма и хиляда фута от там, откъдето бях тръгнал.
Докато разглеждах картата, която ставаше все по-мокра, си припомних непознатата дума, която водачът ми Данило беше използвал. Cordones. Трябваше да означава „хребети“. Да, трябваше да вървя по хребета. Отново поех нагоре, спирайки единствено за да пускам по няколко от електронните трохи, и накрая стигнах до радиоантена, захранвана от слънцето. Това трябваше да е някакъв местен връх. Вятърът, сега по-силен, трупаше облаци върху задната част на острова, за която знаех, че се състои предимно от стръмни скали, спускащи се на три хиляди фута до мястото, където живееше колония тюлени. Не можех да ги видя, но самата мисъл за близостта им предизвика у мен замайване. Боя се страшно много от стръмнини.
За щастие, т.нар. cordón, водещ на юг от антената, беше сравнително равен и не представляваше голяма трудност да налучквам пътя си, дори и при тия силни ветрове и нулева видимост. За половин час напреднах добре, чувствайки се въодушевен, че съм успял да изведа от оскъдната информация правилния път към Лос Иносентес. Добре, но хребетът започна да се разклонява, карайки ме да избирам дали да продължа по-нагоре или по-надолу. Картата показваше съвсем ясно, че трябва да се намирам на три хиляди и двеста, а не на три хиляди и осемстотин фута. Когато обаче се опитах да следвам по-ниския път по хребета, опитвайки се да намаля височината, на която се намирам, стигах в крайна сметка до шеметни урви. Затова и се върнах нагоре до по-високия път през хребета, който път освен другото водеше и право на юг към Лос Иносентес. Почувствах се доволен, когато той най-сетне започна да се спуска.
До този момент времето беше наистина ужасно, мъглата се превръщаше в дъжд, който биеше хоризонтално, а поривите на вятъра достигаха над четиридесет мили в час. Докато напипвах пътя си надолу по хребета, той започна обезпокоително да се стеснява и ето че в един момент се оказа блокиран от малък зъбер. Можех да предположа, че хребетът продължава да се спуска от обратната му страна, макар и доста стръмно. Но как да го заобиколя? Ако се опитах да пролазя около подветрената му страна, рискувах да бъда грабнат от някой порив на вятъра и издухан. От ветровитата му страна, както можех да преценя, ме чакаше падане от три хиляди фута, но поне от тази страна вятърът щеше да ме притиска към скалата, а не да ме оттласква от нея.
С пълни с дъждовна вода боти пристъпих по края на ветровитата страна на зъбера, проверявайки два пъти всяка стъпка и всеки захват, преди да им се доверя. Пропълзял малко напред и способен да погледна малко по-надалеч, видях, че отвъд зъбера хребетът изглеждаше като поредната задънена пътека, водеща напред и настрани единствено към непрогледна тъмнина. Макар че бях изключително решен да видя раядито, настъпи момент, в който чисто и просто се боях да направя следващата стъпка. И тогава изведнъж успях да видя себе си: разперил ръце и крака, опрян в хлъзгавата скала, брулен от безмилостен вятър и дъжд, който ме заслепява, без никаква гаранция, че поне се движа в правилната посока. Една мисъл, толкова ясна, че все едно беше изречена на глас, изникна в ума ми: Това, което вършиш, е изключително опасно. И тогава си спомних за моя мъртъв приятел.
Дейвид пишеше за времето като всеки друг, който някога е тръгнал да реди думите си на хартия, и обичаше кучетата си по-чистосърдечно, отколкото бе обичал който и да е и каквото и да е на тоя свят, но природата сама по себе си не го интересуваше и беше напълно безразличен към птиците. Веднъж, когато карахме покрай Стинсън Бийч в Калифорния, аз спрях колата, за да му дам възможност да зърне през далекогледа ми един дългоклюнест бекас (Numenius Americanus), вид, чиято красота е за мен самоочевидна и своеобразно откровение. Той погледна през обектива за две секунди, след което се извърна с явно отегчение. „Ами да, рече той с един свойствен тон на лицемерна любезност, хубава е.“ Лятото преди да умре, докато седяхме в неговия двор и той пушеше цигара след цигара, аз не можех да сваля очи от колибритата около неговата къща и бях нажален, че той можеше, и докато той вземаше упоен поредната си следобедна дрямка, а аз изучавах птиците на Еквадор за едно предстоящо пътуване, разбрах, че разликата между неговото непоносимо нещастие и моите поносими разочарования се състои в това, че аз мога да избягам в радостта от птиците, а той – не.
Да, той беше болен, и по някакъв начин историята на нашето приятелство се свежда до това, че аз обичах един психически нездрав човек. След това депресираният човек извърши самоубийството си толкова пресметнато, че да причини максимална болка на тези, които го обичаха, и тези, които наистина го обичахме, бяхме просто оставени на гнева си и усещането, че сме предадени. Предадени не само от любовта, която самите ние бяхме вложили, но някак и от начина, по който неговото самоубийство ни го отне и го превърна в легенда за публиката. Хора, които никога не бяха прочели нито ред от негов роман и дори не бяха чували за него, сега четяха в „Уолстрийт Джърнъл” неговото обръщение към студентите в колежа „Кениън” и скърбяха за загубата на една велика и нежна душа. Литературният естаблишмънт, който приживе го допусна до една номинация в късата листа на национална литературна награда, единодушно обяви, че сме изгубили национална ценност. Разбира се, той беше национална ценност и като писател той „принадлежеше“ на читателите си толкова, колкото и на мен. И все пак, понеже се е случило да знам, че истинският му характер беше далеч по-сложен и противоречив, отколкото му се приписва, случило се е да знам освен това, че той беше много по-обичлив, забавен, глуповат, взискателен, трогателен в борбата със своите демони, по-обречен, и по-прозрачен, по един детински начин в своите лъжи и непоследователности от благородния и морално проникновен артист-светец, в какъвто беше превърнат, – та поради всичко това нямаше как да не се почувствам дълбоко наранен от онази част у него, която беше избрала обожанието на напълно непознати пред обичта на най-близките му хора.
Хората, които познаваха Дейвид най-малко, са най-склонни към това да го превръщат в светец. Но това, което прави този факт изключително странен, е почти пълното отсъствие на обикновена обич в неговите романи. Близките отношения на обич, които за повечето от нас са основен източник на смисъл, нямат никаква стойност във фикционалната вселена на Уолъс. Наместо това имаме друго: герои, криещи своите безсърдечни желания от онези, които ги обичат; герои, стремящи се всячески да изглеждат обичащи или да доказват на себе си, че това, което изглежда като любов, е всъщност прикрит егоистичен интерес; или в най-добрия случай герои, насочващи една абстрактна или духовна обич към някой, който е дълбоко противен – жената в „Безкрайната шега“, на която й капе мозък от устата, психопатът в последното интервю с шантавелници. Историите на Дейвид са пълни с двулични люде, манипулатори и емоционални изолати, но въпреки това някой, който го е виждал само веднъж или е имал бегъл контакт с него, е склонен веднага да приеме неговата целенасочена свръхделикатност и мъдрите му пози по отношение на морала за чиста монета.
Любопитното в прозата на Дейвид е колко разбрани и утешени, колко обичани всъщност се чувстват неговите отдадени читатели, когато го четат. Доколкото всеки от нас е отделѓн на някой свой екзистенциален остров – и според мен е сравнително точно да се каже, че неговите най-заклети читатели са на „ти“ със социалните и духовно изолиращи последствия от пристрастяванията, натрапчивите импулси и депресията, – ние с благодарност се хващаме на всяко съобщение, дошло от този най-отдалечен остров, който беше Дейвид. На нивото на самото съдържание той ни даваше чисто и просто най-лошата част от себе си: разкриваше ни, с една интензивност на вглеждането в себе си, достойна за Кафка, Киркегор и Достоевски, своите най-крайни състояния на нарцисизъм, мизогония, натрапчиви прояви и самозаблуди, на морализъм, стигащ до презрение към човека, и надуто говорене за бог, най-сетне, на съмнение в самата възможност за обич и приклещване в капана на едно самосъзнание, изградено сякаш като безкраен лабиринт от коментари под линия. Да, но на нивото на формата и намерението този своеобразен каталог на отчайващото съмнение в собствената доброта се възприема от читателя като дар на автентична доброта: ние чувстваме любовта в неговото изкуство и го обичаме заради това.
С Дейвид имахме приятелство, изтъкано от постоянно сравнение, различаване и по един братски начин – съревнование. Няколко години преди да умре той ми надписа изданията с твърди корици на последните си две книги. На титулната страница на една от тях беше очертал ръката си; на титулната страница на другата имаше очертана толкова голяма ерекция, че излизаше от страницата, допълнена с малка стрелка, водеща до бележка, гласяща „мащаб 1:1“. Веднъж го бях чул да разказва с ентусиазъм в присъствието на момичето, с което се срещаше, че приятелката на еди-кой си била неговият „образец за женственост“.
Приятелката на Дейвид реагира по един невероятно бавен начин, казвайки единствено: „Какво?“ А той, чийто речник беше толкова богат, колкото на всеки друг в западното полукълбо, си пое дълбоко дъх, после го издиша и каза: „Току-що разбрах, че всъщност никога не съм знаел какво точно означава „образец“.
Той беше обичлив по начина, по който са обичливи децата, и беше способен да отвръща на обичта с една детска чистота. Ако любовта му е изключена от неговите книги, то това е в крайна сметка затова, защото той така и не почувства, че заслужава да я получи. Той беше доживотен заточеник на собствения си остров. Това, което отдалеч изглеждаше като заоблени линии, беше всъщност отвесни скали. Понякога само малка част от него не беше с ума си, понякога почти целият, но като възрастен човек той никога не беше изцяло нелуд. Това, което той виждаше от идентичността си, докато се опитваше да избяга от своя островен затвор посредством дрога и алкохол – само за да се намери още по-окован от съответната зависимост, – изглежда, че никога не преставаше да уронва вярата му, че може да бъде обичан. Дори и след като стана чист, дори години след опита му за самоубийство, който беше направил в късните си юношески години, дори след тоя бавен и героически опит да съгради някакъв живот за себе си – дори след всичко това той смяташе, че не заслужава обич. И тази мисъл беше преплетена изключително тясно, та чак до неразличимост, с мисълта за самоубийство, която беше за него единственият сигурен изход от затвора на собствения му остров; по-сигурен от пристрастяването, по-сигурен от литературата, по-сигурен, най-сетне, и от любовта.
(…)
Главозамайващото място, на което, докато валеше, поех обратно, беше на по-малко от миля от Ла Кучара, но обратният преход ми отне цели два часа. Дъждът валеше не само хоризонтално, но и тежко, и изпитвах трудности да се задържа изправен при поривите на вятъра. GPS устройството даваше съобщение „Ниска батерия!“, но трябваше да го държа включено, защото видимостта беше толкова лоша, че едва успявах да вървя по права линия. Дори когато устройството показа, че заслонът е на сто и петдесет фута, трябваше да вървя още, за да успея да различа очертанието на неговия покрив.
Метнах подгизналата си мешка в заслона, притичах надолу до палатката и открих, че се е превърнала в басейн с дъждовна вода. Успях някак да измъкна матрака и да го отнеса обратно до заслона, след което се върнах, развързах палатката, излях водата от нея, скатах я, опитвайки се да запазя поне наполовина сухи нещата в нея, и я помъкнах обратно нагоре през шибащия дъжд. Заслонът представляваше една зона на бедствие от подгизнали дрехи и екипировка. Прекарах два часа в различни опити да се изсуша и още час в напразно търсене на скалния нос, където в лудешкото ми бързане бях забравил критично важна част от конструкцията на палатката. И после, в рамките на няколко минути, дъждът спря, облаците се разнесоха и аз осъзнах, че се намирам на най-драматично красивото място, което някога съм виждал.
Беше късен следобед, вятърът брулеше над безумно синия океан. Време беше. Ла Кучара изглеждаше повече като че ли виси във въздуха, отколкото като продължение на земята. Имах чувството, че докосвам безкрайността. Слънцето караше хълмовете да светят с повече отсенки на зеленото и жълтото, отколкото съм си мислил, че съществуват във видимия спектър – една ослепителна, сякаш безкрайност на цветовете. И това небе – толкова огромно, че нямаше да се учудя, ако видя сушата на източния хоризонт. Бели късове от някакъв забравен облак се търколиха от върха, профучаха покрай мен и изчезнаха. Вятърът плющеше и аз започнах да плача, защото знаех, че е време, а не се бях подготвил и дори бях смогнал да забравя. Върнах се до заслона и взех малката кутия с праха на Дейвид, това „книжле“ – ако използвам думата, с която той на шега наричаше никак немалката си книга, посветена на математическата безкрайност, – и поех надолу към скалния нос, докато вятърът биеше в гърба ми.
Правех няколко неща едновременно. Дори докато плачех, оглеждах земята за липсващата част от моята палатка, опитвах се да извадя фотоапарата от джоба си, за да уловя небесната красота на светлината и пейзажа, проклинах се, че върша това, след като трябваше чисто и просто да скърбя, и си казвах, че е окей, дето не съм успял в опита си да видя раядито през този със сигурност единствен престой на острова, че е по-добре, дето е станало така и е време да приема крайността и незавършеността на нещата и да се примиря, че някои птици няма да видя никога, и че възможността да приема всичко това е дарът, който ми е даден, докато на моя мъртъв приятел той е бил отказан.
В края на носа стигнах до двойка морени, които оформяха нещо като олтар. Дейвид беше избрал да напусне хората, които го обичаха, и да завещае себе си на света на романа и читателите, и аз бях готов да му пожелая „На добър час!“ Отворих кутията с праха и го разпилях по вятъра. Няколко парченца сива кост паднаха на склона под мен, но прахът беше поет от вятъра и изчезна в синия свод на небето, обгръщащ океана. Обърнах се и поех обратно нагоре към заслона, където щях да прекарам нощта, тъй като палатката ми се беше повредила. Почувствах, че гневът ми си бе отишъл, бях приключил с него, както и с островите.
(…)
Не бях изпитвал такава носталгия по дома може би откакто последния път бях на поход сам. През тия три дни калифорнийката, с която живеех, щеше да ходи да гледа с наши приятели финала на Супер Бол, и само като си помислих как седя до нея на дивана, пия мартини и викам за куотърбека на „Грийн Бей” Арън Роджърс, който беше звезда на Бъркли, почувствах отчайваща нужда да избягам от всякакви острови. Преди да тръгна за Масафуера, успях да видя на остров Робинзон и двата ендемични вида птици и перспективата за още една седмица на това място, без шанс да видя нещо ново, ми изглеждаше задушаващо тягостна – един вид каляване посредством пазене на дистанция от заетостта, от която иначе така се стремях да избягам и която, бидейки източник на удоволствие, май започвах да ценя.
Щом се върнах на Робинзон, започнах да уговарям Рамон, съдържателя на моя хотел, да се опита да ме уреди с някой от полетите на следващия ден. И двата се оказаха пълни, но докато обядвах, местната представителка на самолетната компания влезе в ресторанта и Рамон я попритисна да ми позволи да се кача на третия полет за деня, който превозваше единствено товари. Представителката каза „не“. „Ами мястото на втория пилот?“, попита Рамон. „Не, отвърна тя, мястото на втория пилот ще бъде също натоварено с кашони с омари.“
И така, въпреки че вече не го желаех или може би защото не го желаех, трябваше да разбера какво е да си наистина изоставен на някой остров. На всяко сядане на масата ядях един и същ ужасен бял чилийски хляб, една и съща неизвестна риба, сервирана на обед и за вечеря неовкусена и без капчица сос. Лежах в стаята и довърших четенето на „Робинзон Крузо“. Надписах цял куп картички в отговор на огромния куп поща, който носех със себе си. Тренирах наум да слагам в чилийския испански звука „с“, който местните говорители изпускаха. Направих по-хубави снимки на огненочелото колибри от архипелага Хуан Фернандез (Sephanoides fernandensis), великолепна птица с оперение в канелен цвят, застрашена от нашествието на различни растителни и животински видове. Изкатерих се по местната планина до едно пасбище, където ставаше ежегодният местен фестивал на жигосването на добитъка, и гледах как ездачи на коне подкарват стадото с добитък на селото зад оградите на фермата. Пейзажът беше зрелищен: буйни хълмове, вулканични върхове, разпенен океан. Но хълмовете бяха оголени и дълбоко подкопани от ерозия. От сто глави добитък поне деветдесет бяха недохранени и по-голямата част от тях бяха до такава степен кожа и кости, че изглеждаше невероятно как си стоят на краката. В исторически план стадото е било за местните резервен източник на протеин и местните все още се радваха на ритуала по хващане и жигосване на добитъка, но нима не забелязваха в каква жалка травестия се беше превърнал техният ритуал?
(…)
Точно в средата на „Робинзон Крузо“, когато Робинзон е сам на острова от петнайсет години, той открива на плажа човешка стъпка и буквално се побърква от „страх от човека“. След като стига до извода, че отпечатъкът не е нито негов, нито на Дявола, ами по-скоро на някой натрапил се човекоядец, той превръща своя остров-градина в крепост и през следващите няколко години не мисли за почти нищо друго, освен за това как да опази себе си и да се защити от въображаемите нашественици. Той се учудва на иронията, че:
Аз, чиято единствена скръб бе тая, дето, както изглежда, съм изгнан от човешкото общество, дето съм сам, обграден от безкрайната шир на океана, откъснат от човечеството и осъден на това, което бих нарекъл, „самотен живот“… аз сега да се разтрепервам от представата, че ще зърна човек, и да бях готов да потъна вдън земя от призрачната, изненадваща поява на човек, който е стъпил на острова.
Никъде другаде психологията на Дефо не е толкова проникновена, колкото в начина, по който си представя реакцията на Робинзон спрямо нарушаването на неговата самота. Той ни е дал първия реалистичен портрет на радикално отделния индивид, а след това, сякаш принуден от самата романова достоверност, ни е показал колко всъщност болен и побъркан е радикалният индивидуализъм. Без значение колко старателно се съпротивляваме, достатъчен ни е един-единствен отпечатък от крака на реален човек, за да ни припомни колко безкрайно интересни са рисковете на живите взаимоотношения. Дори и Фейсбук, чиито потребители прекарват, взети заедно, милиарди часове в обновяване на идеята, която искат да оставят за себе си, съдържа нещо като онтологична изходна врата в менюто „Взаимоотношения“, между чиито опции е и „Сложно е“. Това може и да е евфемизъм за „Изнасям се“, но е описание и на всички други възможности. Докато сме подвластни на такива усложнения, нима може да изпитваме отегчение?
Превод от английски: ИВАЙЛО РАДОСЛАВОВ
Есето, тук с незначителни съкращения, е от книгата на Франзен, Farther away, London: “Fourth Estate”, 2012.
[…] По-далеч […]