Сеес Нотебоом
Сеес Нотебоом започва да пише стихотворенията от последната си стихосбирка в една декемврийска нощ на остров Схирмонниког в Северно море – островът на сивите монаси. Така се появяват 33 стихотворения в строга форма, меланхолични и медитативни, изпъстрени със съновидения, докосвания до отминали времена, доближавания до смъртта. Стихосбирката е наречена „Монашеско око“.
На 31.07.2018 Сеес Нотебоом навършва 85 години.
Хезиод
πίσσης τε δνοφερῆς καὶ κέδρου νηλέι καπνῶι
Поете древен, докоснат от самите Музи
с клонка лавър,
поне така твърдиш,
или е просто самохвалство?
Разглеждам петнайсетия от твоите
фрагменти от неизвестни произведения:
„с безмилостен пушек от черна борина
и кедър“,
изтръгнат стих от някаква поема.
Kapnos, дим, пушек, пара,
nèleès (поет.), безмилостен, безпощаден.
Седя на масата с написания ти сирак,
докато съседът ми захваща къпинака си
да пали. Виждам пушека
над сухото поле, черен като сажди, страховит,
и вдишвам мириса на кедър,
мирис, три хиляди години стар.
Пожар ли е било, или пък жертвен огън,
или си гледал просто към съседа си?
Хезиоде, мраморен поете,
кога най-после
ще довършиш
този стих?
1
Един напрегнат бог на ръба на леглото ми,
шест ангели с уморени криле,
десет бала вятър, a те летели срещу него
над ватите, морето бурно.
През нощта виждам отвъдни светлини,
наблюдавам ангелите, изглежда ме познават,
искат да им заема завивката си, даже и леглото,
в което така или иначе не мога да заспя.
Богът прилича на капитана на ферибота,
зайците, които видях да бягат из тъмното,
се страхуваха от ловеца, фарът
падна със светлината си насред стаята,
но иначе всичко бе наред.
2
По дюните срещнах майка си,
но тя не ме видя. Говореше си с друга
дама, а аз я чух да казва, на всекиго
му се струвам тук приятна.
Че беше истинска, познах по звука
от хрупащи миди под краката й.
После видях брат си и полубрат си,
по пътя носеха същото минало като моето,
хаос и вълнение. Северно море с шапка от дива пяна,
плажът опустял. Братята ми бяха станали прозрачни,
виждах пътеката през тях. Сега остава да намеря и съкровище,
изхвърлен в пясъците зъб на кит, или жълтици
и всичко би било добре.
3
Не във всеки живот играе фарът важна роля,
но в моя – да. Днес на другия остров
ходих до фара, дъжд, крясъци
на чайки. През нощта поседях при пазача му,
който се преструваше, че още е там. Отбеляза си,
кораб на север, скоростта на вятъра. А аз видях
в мрака светлина срещу вълните, и по-наблизо –
какво написа със старинен почерк.
Отдавна мъртъв, той. Моретата преплавани, пристанищата посетени,
Архангелск, Валпараисо, стихотворението на корабния лекар.
Четири нагоре, четири надолу, нощ на фара, бриг на север,
тишина, пуши, пише, тишина, светлини над дюните,
а фарът днес без пукната душа.
4
Облаци от цинк, каземати от вода, сиво,
зареяни сред обедната светлина, шум на вълни,
а по-нататък по пътеката двата гласа –
заплетени, подхвърлени във въздуха, бавно
противоречие, сковани аргументи, Ф. и С.,
дъждобран, бастун, езикът на бившето ми училище,
твърдения, изводи между поклащащи се пясъчни треви
и мъртъв къпинак. Не ме виждат, подминават,
вървят от дюните към плажа,
литнал пясък бял се носи към прибоя, сняг
по стъпалата им. Нищо не разбирам, думите им
прелитат покрай мен като звук и чезнат,
стават в прибоя на пяна.
Ф. и С. от четвъртото стихотворение са Федър и Сократ.
5
Кой е този, попита враната над брезите,
но отговор той нямаше, той слушаше
вятъра из храстите, наблюдаваше лицето си
в мочурището, едно раздвижено петно.
Отзад в гърлото му думите говореха,
но нито една не излезе, чу името си
да се движи и продължи към морето,
сякаш можеше да ходи по вода.
Заобиколен от пеенето на цял хор,
вятърът като съпровождащ инструмент.
Щом се обърна, видя острова, както се вижда
кораб, форма, чезнеща в ивица от мъгла,
която закрива всичко.
6
До един шипков храст видях
първата си любима, приседнала, както някога,
на една веранда. Ето че се налагаше да избера
между реалността на храста, съня на камъка
и сам да коленича, не върху камъка на града,
а в пясъка на дюните, танц за един
сам мъж. Обгърнал един мираж, празния
въздух на мъртвец, все още носещ глас,
дрезгавият звук на едно първо желание,
изветряло и разбито през многобройните
години, бял трън на желанието да не бъдеш забравен,
вземи и мен, вземи и мен,
ала къде?
7
Всичките ги срещнах тук, дяволи от други
животи, същества от забравени гербове,
жени с тела на лъвици, еднорози,
прасета с маски, изпадам от своята картина
и се оглеждам за художника, още не е завършил
ръката ми, една мравка пълзи през боята,
пианистът в бункера свири песен
от войната. Така си връщам отново всичко,
умрелия пилот върху дървото, гласът на моя
баща, който можеше да яде вървейки, чувам
звука му, но без думи, знам, че иска да иде
на гроба си, но не мога да му помогна.
Той гроб няма.
Превод от нидерландски: Петя Хайнрих
