Пламен Дойнов
Колко е хубаво, че по правило в понеделник у нас теат
рите си почиват. Тогава се случва ето това – те отстъпват залите си на поезията. Изпълват се с публика, влязла без билети, за да види своите поети и да чуе техните стихове. Преди повече от пет години ни се случи също тук – в камерната зала на Народния театър – да честваме юбилея на Иван Цанев, един от големите поети на последния половин век. Сега сме отново заедно, събрани от най-новата поетическа книга на Мирела Иванова. Тук, в театъра, имаме редкия шанс да участваме не просто в отбелязването на една нова книга, а в особения ритуал, наречен произнасяне на поезия. Ако четенето по-скоро ни затваря в общуването с текста, изговарянето му на глас ни обръща с лице един към друг, кара ни да се чуваме, да се разбираме чрез прозвучалите стихове.
Но деветата книга с поезия на Мирела Иванова тръгва от камерната зала на Народния театър не само заради театралния почивен ден. Всъщност днес театралността изобщо няма да почива, не само защото ще чуем стихотворенията в изпълнение на едни от най-респектиращите женски гласове в българския театър, а защото самата поезия на Мирела Иванова иска театъра – тя е пронизана от театралност, от желание да играе върху сцената на текста най-често в първо лице единствено число в приповдигнат на пръсти монолог, но и във второ лице, като темпераментно обръщение към Другия и най-често към някое множествено себе си.
Като сме казали първо и второ, да кажем и трето лице – в ярки портрети на заминаващи мъже и оставащи жени, в очертанията на един социален свят, фрагментаризиран в значими подробности и неуловими присъствия. Изобщо това е персонажна поезия – една от важните характеристики на поезията от 90-те години на ХХ век, но и след това. В нея лицата са много, маските – още повече, но Мирела Иванова ги управлява с вещината едновременно на драматург и режисьор, дава им глас и линия на поведение, дарява ги със своя език, за да изговорят понякога неудобното, крайното и немислимото – да произнесат признание.
Повтарям: да произнесат признание.
Кой произнася тези признания? Зад тях потрепват устните на всекидневни жени, майки, дъщери, домакини, работохолички, любими и любовници, недоосъществени потребителки, съпруги и прочее женски персонажи, застанали за момент в центъра на сцената на текста, поместена насред днешния български град, в самото му гърло, откъдето каквото и да извикаш, кръжи и не знае покой, докато някой не го чуе.
Какви признания произнасят стиховете на Мирела Иванова? Нека не бързаме с лесни отговори: признания за бедност и битийна пустота, за безпаричие и безсмислие, за безлюбовие и непрекъснато преживяван ужас от една несвършваща раздяла, за страх да не се случи нещо с детето, с любимия… Разбира се, става дума за всичко това, но то е някъде на повърхността – във въздуха между записващия молив и белия лист. Затова се изплъзва заедно с реалността. Истинските признания са от друг порядък. В тях личи гигантската енергия за човешко устояване, волята да се противопоставиш на битийната стихия именно с думи, които променят смисъла и така можеш да съществуваш иначе. Това е същинската реабилитация на изповедната поезия, изпаднала довчера в тежка криза, дори в кома.
Да си спомним: след като близо половин век обширна зона от поезията беше превърната в доста евтина идеологическа изповедалня, а после – след 1989 г. – никой от добрите поети не смееше да изрече нещо от себе си, а авторът се чудеше дали наистина е умрял, поетеси като Мирела Иванова започнаха да възвръщат куража на лириката да изповядва, да открива нови възможности за доверително споделяне. Това, разбира се, не е старата изповедност, а доста различна в конкретиката и в ироническия си патос изповедна поезия. Първо, нейните монолози са „разпределени“ между множество персонажи и второ, веселата и трагическата ирония обезопасяват всяко възможно вчувстване.
Но да видим как изглеждат и какво правят персонажите на Мирела Иванова. Казано накратко, в „Седем“ доминира присъствието на женски лирически Аз, който може да бъде определен като сполетян. Той е сполетян от обстоятелствата, от съдбата. Жената в тази поезия попада в ситуация или по-скоро я връхлита нещо – тайфун от битийни подробности, от съдбовни дреболии: асансьорът се взривява заедно с недоуспял атентатор; или просто засяда между етажите, докато майката е в него с детето си; или просто жената припада на ул. „Цар Иван Шишман“; или пада и се потрошава, откарват я в „Пирогов“ и там наблюдава през прозореца на 11-ия етаж целия си живот… Винаги нещо връхлита този женски персонаж. Това е безмилостна съдба, която сякаш непременно иска от човека да хленчи, да се предаде. Но героинята на Мирела Иванова не хленчи, не сантименталничи, не се предава. Когато се появи сълза, тя веднага бива разполовена от кинжала на иронията. И най-важното: впуска се в доста старателно изброяване на „подробности“, на малки и по-обемни гледки. Например припадналата жена вижда над себе си въртящия се свят – съзира стъписаните царски бодигардове, които биха могли да бъдат и републикански. Жената от травматологията в „Пирогов“ вижда под себе си подробностите от гъмжащия и светещ голям град, който в стиховете се фрагментаризира на безброй малки ужаси…
Но пак да попитаме: Какво прави женският лирически герой в поезията на Мирела Иванова?
Първо, той започва да инвентаризира този свят. Това е инвентаризиране на пропаданията и ужасите, на провалите и нищетата. Всъщност книгата „Седем“ ни казва, че един от малкото начини за справяне с тях е да ги видим и узнаем, а преди всичко да ги назовем. Но да ги назовем с дълбоки думи. Не с думите на битовата нищета, които винаги ще ни правят пленници на същата тази нищета, а думи, които проникват зад видимото. Чрез тях битовото като че ли бива опитомено. Разбира се, това е илюзия. Никога не можем да опитомим бита завинаги. Поезията на Мирела Иванова обаче притежава тази сила: докато сме в нея, тя ни държи над ниския праг на битовото и ни кара да мислим, че можем да го надраснем и да го преобразим във възвишено.
Лирическият интерес към „подробностите“ и втурването на езика насред социалното понякога създава у четящите представа, че поезията на Мирела Иванова е прекалено ангажирана, че е пронизана от социален ангажимент. Това обаче е нова илюзия. Става дума за съвсем друг тип ангажираност, различаваща се от познатата социална или политическа поезия, служеща обикновено на един подчертано изявен колективистичен идеал. Политическото при Мирела Иванова е от друг ред. Впрочем добрите поети винаги си мечтаят да постигнат тъкмо такова политическо, което е лично. Това е личен ангажимент към преживяването на света около нас, към проникването в неговата социална тъкан с ангажимент на човек, който отрича едновременно насилието и безсмислието. За него свободата е ценност само когато е споделена отговорност за другия, т.е. свобода на солидарността. Защото една свобода без солидарност би означавала куха свобода, във вътрешността на която се разпореждат лица, които са обратното на поетите.
Поетите като Мирела Иванова работят за друга свобода. Нейните лирически монолози (или по-скоро стаени диалози, защото стиховете й са почти винаги обърнати към някой друг) създават свят на свобода и солидарност.
Затова стихотворенията в „Седем“ са с биографии. По този повод първите журналистически въпроси, които ми хрумват, може би ще звучат така: „Госпожо Иванова, преживени ли са тези стихотворения? Има ли прототипи зад тях? Лично ли изпитахте всичко това? Вие ли заседнахте в асансьора? Имаше ли наистина остатъци от взривен човек наоколо? Вие ли припаднахте на улицата?“
Не. Трябва да сме наясно, че става дума за други биографии. Стихотворенията не са родени от „биографията“. Просто всяко от тях има биография. Със стиховете се е случило и се случва нещо; те сякаш сами пишат историите си. В тях са се припознали хора, които са ги преживели вместо Мирела Иванова и заради Мирела Иванова. И по този начин са отнели и от нейната болка, защото са ги преживели заедно с нея и след нея.
Не е нужно да сбъдваме едно стихотворение наистина; то се случва като истинско, защото неговият език е език на другите, споделен в по-висш порядък. Това са всички онези други, с които обитаваме свят, който е малко над нивото на очите и същевременно не е в небето.
Всъщност каква книга е „Седем“?
Тя съдържа общо 22 заглавия – едно уводно и три дяла с по седем стихотворения. Но непременно трябва да започнем четенето от уводното стихотворение; то най-безцеремонно възпява бръчките на жената в огледалото и вижда в тях онези тънки, едва доловими пътища, които изграждат генеалогията на женския лирически Аз в поезията на Мирела Иванова: Багряна, бабата, бащата, много сложно и уклончиво разбягващо се себе си – едновременно интимна и литературна генеалогия. Това го могат малцина – да направят от остаряването тема за себепознание.
Трите дяла с по седем лирически текста можем да ги разчетем като особен концептуален кристал, мислен отдалеч и сякаш завинаги. Дялове, в които кратките стихотворения представляват малки лирически (почти драматургични) ситуации, в които конфликтът е бързо разрешен от езика.
Притегателният център – своеобразният вътрешен опус магнум на книгата – е третият дял от седем къси поеми с дълги заглавия. Впрочем мързеливите читатели могат да се задоволят с прочитане само на заглавията; всяко от тях звучи като самостоятелно стихотворение. Този дял впечатлява не само с дълбочината на темите и с изговорените без остатък важни неща от живота, видени в детайлите на всекидневието, а преди всичко с особения патос на говорещия човек, с мощта на монолога, изречен винаги върху екзистенциална граница. Това най-често е границата между живота и смъртта. Но има и друга граница – тя е същата, но по-жестока – границата между човека и нечовека, там, където си изправен пред избора дали да останеш човек или да се умориш и да се откажеш да бъдеш такъв.
„Седем“ завършва с послеслов от Митко Новков. Слава богу, че този текст е в края, а не в началото! Защото, ако беше вход към книгата, той би се превърнал в генерален ключ за интерпретация – голям, прекрасен, златен. Всичко можеш да отвориш с този ключ. Но е чудесно, че библейско-митологическите критически метафори, които предлага Митко Новков, са поставени в края, защото така разполагаме с най-точния изход от тази книга. Послесловът функционира като надежден изход, който предлага висока вдъхновена интерпретация, чрез която читателите могат да успокоят разтерзаните си от лирическите биографии сърца.
Нека затворим „Седем“. На гърба на корицата стоят критически думи за поезията на Мирела Иванова. Там има и мои думи от „Литературен вестник“. Сега е моментът престорено да се учудя от извършената спекулация с тях. Това са думи, с които давам висока оценка за стиховете на поетесата, но с тази подробност, че са писани за друга нейна книга. На пръв поглед читателят е подведен. След всичко казано дотук обаче и след няколко прочита на новата книга „Седем“, мога само да преподпиша тези мои думи и да ги произнеса отново на глас:
„Стихотворенията на Мирела Иванова наистина са едни от най-силните лирически текстове, писани на български след началото на ХХІ век“.
Мирела Иванова, „Седем. Стихотворения с биографии“. ИК „Хермес“, Пловдив, 2018, 80 с., 11,95 лв.
