Амелия Личева
Новият роман на Галин Никифоров „Тяло под роклята“ се появява няколко години след „Лисицата“ и отново е вгледан в женските персонажи, в женската психология. Какво е жената, кое е онова различно у нея, верни ли са стереотипите, че тя е по-чувствителна, по-грижовна, по-отдадена, това са само част от питанията, на които романът се опитва да отговори, избирайки за централен персонаж мъж, който ще се превърне в жена, като измине целия път на метаморфозата. Много е лесно след дебата за Истанбулската конвенция, за ролята на пола изобщо, за пола като биология, но и за отликите му от рода като социален конструкт, да се разположи „Тяло под роклята“ в този контекст. Но тъй като романът е много надпоставен и много повече европейски, отколкото български, ми се иска в тази рецензия да откроя това, което го прави именно европейски, а не вписан в българския дебат.
На първо място, разбира се, е проблематиката. Малко по-общо погледнато, тя е свързана с нещо, което е запазена марка на голямата световна литература – търсенето на себе си, въпросите за идентичността, при това видени в плана на двойничеството. На онази особена сдвоеност на мъжко и женско, която може да се крие в психиката на човек. Тази тема се обсъжда още в античните митове, в които се появяват персонажи като момичето Ифис, което израства възпитано като момче и което – тъй като се влюбва в момиче – измолва от боговете да го превърнат в мъж. Или за родената от главата на Зевс Атина Палада, която развива в себе си мъжки качества. Много характерна е темата и за Шекспир, при когото предрешването не е само начин да се минават граници и пространства, но е и своеобразен маркер на духовна промяна, въоръжаване с мъжки качества от страна на жените. Двойническата същност на психиката хипнотизира и романтиците, Вирджиния Улф с нейния „Орландо“, за да стигнем до съвременни писателки като Али Смит или Джанет Уинтърсън, които също се вълнуват от темата за тънката нишка, която разполовява психиката на човек. Затова и въпросите какво е да си мъж, какво е да си жена, може ли да бъдеш своя близнак, може ли да се преродиш, са само част от поставените от романа, като при Никифоров те са решени в най-широк пласт – от предрешването и психологията до това, което съвременната медицина може да ни предложи като операция за смяна на пола.
Втори маркер за наднационална принадлежност на „Тяло под роклята“ е пространствената ситуираност на случващото се. На пръв поглед като че ли е ясно, че действието се развива в България – намекната е кризата през 90-те, пространствено маркиран е и образът на един милионер в романа. И въпреки това романът е много по-близо до всички ония съвременни текстове, които по думите на критици като Тим Паркс всъщност могат да са ситуирани навсякъде, а персонажите им могат да са хора, родени навсякъде по света. Защото действията, чувствата и преживяванията им са универсални. И дори някои от социалните теми на романа – децата с проблеми, възрастните хора по домовете, са решени така, както биха ги решили писатели като Фредрик Бакман или Юнас Юнасон, превръщайки ги в глобално значими.
Друг от важните елементи в стилистиката на Галин Никифоров, който наблюдаваме поне от „Къщата на клоуните“ насам, е вкусът на писателя към това, което най-общо можем да наречем присъствието на науката в литературата. Много често при Никифоров това е медицината. Тя присъства активно и в новия му роман – описания на медицински случаи, медикаменти, операции т.н. Въвеждането на науката в художествения текст води до особен статут на истината, от една страна. И това е силна тенденция в съвременното европейско писане, която можем да видим при писатели като Иън Макюън или Даниел Келман. При тях става дума за присъствие на физиката или математиката, които правят от романа текст, който по недвусмислен начин засилва фактичността, ролята на детайлите. И по-генерално, сближава романа с функцията му да бъде истински реалистичен и да води до познание. Защото за този тип писатели, включително за Никифоров, литературата трябва и да образова.
Важен момент в направата на романа е лайтмотивната техника, която е много характерна за европейския роман от Флобер и Томас Ман насам. Тази техника обвързва романа с музиката и позволява една особена ритмичност и пластичност на изказа. В случая става дума за появата на епизоди и сцени, които по един или друг начин се повтарят в хода на целия сюжет. Достатъчно е да посочим сцените с птиците в „Тяло под роклята“. Птиците могат да са вход към другия – боядисаната лястовичка и болното дете, за което тя е спасение; могат да са източник на сила и любов, породено от цялостното отношение на главния герой към тях; могат да са и знак за неподозираното насилие, което човек може да отхрани в себе си и което може да избуи в най-неочаквани моменти (сцените с наблюдението на убийството на канарчетата от невестулката, както и смачканите канарчета от главния персонаж); и най-сетне – присъствието на птиците в целия текст е и знак за едно живеене в тишина и самота, към което човек може да се стреми.
И като говорим за лайтмотивна техника, няма как да не се изтъкне и богатият език на Галин Никифоров, който на моменти е изключително ярък и образен, наситен с метафори и сравнения, а в други е статистически ясен и прозрачен, почти дисектиращ. Така между тези пулсирания, между многозначността и търсената еднозначност се ражда онова своеобразие на почерка, което превръща и този роман в нов етап в личната еволюция на Галин Никифоров.
Галин Никифоров, „Тяло под роклята“, изд. „Сиела“, С., 2018, 14 лв.
