Кой да плаща добавената стойност на книгите?

бр. 37/2018

Огнян Касабов

– Тунджер, от какво имаш нужда да ти донесем следващия път като идваме: сладки, цигари?
– Имам нужда от книги, от класици да са, но книги ми трябват.
Даже и в далечното кралство Мумджидам, скрито в недрата на Родопите, кралят на осем порутени каменни къщи и сто овце и кози си мечтае за книги. Електричество може да няма, изворът с водата може да пресъхва, осем години самота в забравена махала в Родопите може да е много тежко, но…

Тази пролет група интелектуалци поде движение за реформи в културата, което се обяви против пазарния принцип в сферата и поиска – наред с други мерки – по-нисък ДДС за книгите. България е единствената страна в ЕС, в която няма такава редуцирана ставка. По-ниският ДДС означава по-евтини издания, по-достъпни за всички. Затова инициативата е похвална. Но поставена в контекст, тя е отворена и за критика.
Редуцирани ставки в България всъщност няма за нищо, с изключение на туристическите услуги. Ако Тунджер (когото срещнах из моя фейсбук фийд) вземе, че отиде на планинско спа, в цената на заплатеното от него ще е калкулиран 9% ДДС. Ако успее да стигне до книжарница (къде е най-близката?), ставката ще бъде 20%. Също – ако си купи хляб от някое село, където такъв изобщо се доставя.
ДДС е данък потребление, заплащан от всекиго (но не и от компаниите), когато купува каквото и да било, дори най-базовите ежедневни стоки. Икономистите го определят като регресивен данък, тъй като хората с по-ниски доходи харчат по-голям процент от заплатите си (у нас – целите) за потребление на най-насъщното.
Тези прости факти са скучни, но лесни за разбиране. Те също така водят до ужасяващи дисбаланси в България – страната с най-високи нива на неравенство в ЕС. Неравенствата са всякакви: подоходни, но също и културни и образователни (срв. проучванията на PISA). И ако първият тип неравенство е твърде битов за хората на духа, то останалите ги касаят пряко. По най-нови данни на Евростат, страната ни е на предпоследно място в ЕС по участие на хората в културни събития, като за най-нискодоходните 20% от населението сме на последно. По четене на книги също сме на опашката.
Миналата есен инициативата за данъчна справедливост Да спрем машината за неравенство се обяви за въвеждането на универсален необлагаем минимум и диференциран ДДС за вода, храни от първа необходимост, лекарства и книги. Мълчанието на българските интелектуалци беше оглушително. Разбира се, никой не е длъжен да подкрепя каузи – особено такива, в които участват политически лица и организации. Но проявеното безразличие беше съзвучно с хронично слабата социална чувствителност в публичното присъствие на нашите културни реформатори.
Вместо рефлексия върху обществените и икономическите процеси, довели до кризата в българската култура, в техните думи нерядко зазвучава пообиденият ропот на хора, по неразбираеми за тях причини останали неразбрани, а и недооценени от една система за оценяване, която иначе подкрепят (пазарната). Наистина, културата трябва да бъде приоритет на държавата, но не е ясно как това е възможно за една пленена от капитала държава. Наистина, хората трябва да се интересуват от култура, но не е ясно колко често това е възможно, когато те едва свързват двата края. Затова подобни реформаторски инициативи са сами по себе си правилни, но когато ги сложим в техния по-широк контекст, те бързо показват своя елитарен, ограничен характер.
По-рано през отминаващата година бележити български писатели поискаха отчисления върху ползването на техни книги, отдавани от библиотеки и читалища. С това си действие те неволно показаха, че в едно пазарно общество правото на частна собственост (авторското право, разбира се, е негов софистициран подвид) в крайна сметка идва преди правото на достъп до култура дори за най-възвишените негови членове. По-лошо, тези хора на словото избраха изразност, според която върлуващата у нас нищета е най-вече гнеблагоприятна среда” за тяхната работа, понеже оставя гмалобройно население”, белязано от гнеплатежоспособност”.
Когато хората не са добри клиенти, редно е да се намерят пари отдругаде – напр. от държавата. Но тя пък е финансирана от техните данъци. Над 53% от данъчните постъпления у нас са от ДДС – а това е стряскащо много. Намаляването на ДДС за определени стоки наистина би направило хората гпо-платежоспособни”, щом това искаме. Но съответната дупка в бюджета ще трябва да се попълни отнякъде – напр. с по-високи данъци за бизнеса и за най-богатите. Българското общество и култура само биха спечелили, ако авторитетни интелектуалци се застъпят за подобни реформи.
Писателските искания бяха подписани от иначе недолюбващи се автори така, както инициативата за реформи в културата беше подета от представители и на двете скарани превъплъщения на в-к гКултура”, разформиран тази година от културните аспирации на едрия бизнес. Подобни ходове са вредни за публичната среда у нас. Те правят наистина важни конфликти да изглеждат като фасадни боричкания, зад които остава непокътнат и властващ съсловният интерес. Ако има такова същество като интелектуалец, сред отличаващите го способности би била тази да се издига над съсловното към универсално ценното.
Не трябва обаче да бъдем твърде строги към българските културни дейци. Знаем, че немотията, спуснала се върху България, няма как да не тегне върху всички. Но воплите, че без тях страната се превръщала в гпустиня на вкуса”, надали са много повече от проявление тъкмо на онова, което си мислят, че описват. Когато т.нар. интелигенция забрави за интересите на народа, от който е част, тя е обречена да се превърне в групичка, произвеждаща никому непотребни продукти. Надали на някого му се иска да мисли, че подобно нещо вече е започнало да се случва у нас. Все още има надежда. А и идват нови хора.