Сюжетите на любовта имат име, време и място на случването. Те имат и своите персонажи, между които се разгръща любовното общение. Сюжетите на любовното са винаги някак статични; там няма най-често дори обект на желанието, а само безадресно любовно чувство или еротическо самотническо жадуване.
Ето как съм определил л ю б о в н о т о в книгата си гЛюбов и литература“, 1913 г.:
Любовното не е любовта. То е знание или предчувствие, че любовта съществува. А любовта, веднъж настъпила, променя цялото съществувание. Любовното е преддверието. Защото дори и да си преживявал някога любовта (да си оцелял в нея), ти всъщност веднага си забравил същностното за нея, щом ти е била отнета, щом те е отминала. Любовното е все още намерение, желание, потенция, вглеждане, предчувствие, но и илюзия, че вече си вътре в любовта. Любовното е възбудата, която изпитваме, ако внезапно към нас се е устремило красиво момиче, ако застинем в изненадано очакване, а след това се окаже, че момичето всъщност се стреми към стоящия зад нас неин любим. Любовното е сянката на любовта. На дали има любов без предварителните усети на любовното? Дали можем да преживеем любовта, без преди това да сме прелъстени за/от любовното?
Любовното е крехко. То все още няма ясни посоки. Може да бъде и спомен за любовта. Но любовното очевидно също е любов, в някаква степен. Може би любов, която все още няма име, не е все още твърдо назована или е брутално или префинено отхвърлена. Любовното носи всичките намерения на любовта, но няма винаги шансовете да ги осъществи.
Любовното може да бъде сдържано, за да не стане любов. Защото любовта изисква време, самостойно битие. Любовта се разполага навсякъде. Тя няма срам (из въведение към студията гМагията на любовното. Проникване в Антимовския хан“ от цитираната книга, с. 91).
Ако трябва да потърсим отлики в лирическите сюжети на любовта и на любовното, то безспорно ще очакваме сюжетите на любовта да са разгърнати и пространно-линейни, докато сюжетите на любовното ще се стремят към гсъбиране“ в една точка, ще са по-скоро кръгови.
Но какъв е тогава сюжетът, който носи в ядрото си толкова вълнуващия ни модернистичен мотив за внезапната любов към непознатата минувачка – едно мигновено вглеждане в отминаващата, през което се преживява в свръхконцентриран вид цялата любов, включително еротическото проникване? Та това в българската поезия е мотив, разпънат между меланхолно-целомъдреното Лилиево гВъзкръсват бавно в паметта ми / случайно срещнати жени“ и свръхеротическото Христо-Фотево гЖени вий идвахте срещу ми! / Как стъпвахте! Аз бях готов!“… Очевидно, ясно е, категорично разграничение не можем да сложим и между двата типа сюжети, и между самата любов и любовното. И все пак типологиите съществуват – дори и като тенденция. Сюжетът на любовта може да бъде даден в едно стихотворение, но много по-често се разпростира и извън границите на единичната лирическа творба, оформя цикли и дори цялостна книга със стихотворения и поеми. Сюжетите на любовното все пак са лаконично фиксирани, те са единични актове на възникване на желанието, не са разказ, още по-малко цялостно любовно повествование с всичките негови фази (помним мегареконструкцията на Ролан Барт). Ще откриваме, разбира се, отликите в зависимост от това дали поетовата позиция, на лирическия говорител в частност, е мъжка или женска.
Тук не се занимавам с Багрянините реални биографически любовни сюжети. Когато говоря за имена, имам предвид ролите в спектаклите на любовта, а не малките или фамилни имена на любими, любовници и партньори. Ние знаем някои от техните реални имена. Но при прочит в съзнанието ни се разгръща красивата игра на конкретно и смислово-всеобщо, на вживяване, идентифициране и отчуждаване, наблюдаване отдалеч…
Да прочетем няколко от тези сюжети на любовта от лириката на голямата поетеса…
Сюжетът на родената в любовното лято щастлива бретонска хетеротопия Пулдю, останала незабравима и насравнима за целия живот (селището с безкрайните плажове и дюни, със своята р и а – образувалия се от приливите залив-вътрешно море, с грандиозната гледка от най-западната точка на прекрасния полуостров към Океана, Пулдю трябва да бъде споменато, защото е избрано, защото е превърнато чрез поезията в място-символ на абсолютната любов, защото цикълът гБретан“ е един от най-големите магически дарове на любовта за българската култура). Ето наистина случай, когато единичното се превръща в разказ за безсмъртната любима и за безсмъртния любим, за безсмъртната любов. Струва си да дойдеш тук на поклонение, да застанеш ето точно тук, за да си припомниш:
Да ослепеят очите ми – и двете,
да ме сполети от Бога проклятие,
ако забравя някога това лято,
Атлантика, на Лайта бреговете.
Низ просторните пясъци край морето
стъпките останаха отпечатани. –
А може би в привечерната позлата,
и днес бродят нашите два силуета.
Но задължително и ето това:
Открих стъпките ти в пясъка, и за да стигна по-скоро,
тичах и затъвах до колене, и падах от умора, –
а като се изкачих на хълма извиках удивена,
сякаш пръв път те видях в тази вечер незабвенна:
Изпълваше хоризонта – тъй голям ми се стори–
стъпил на брега, а косите в облаците горе.
И когато ме съзря и вдигна ръцете си към мене –
искаше да обгърнеш сякаш цялата вселена…
Чуй биенето на сърцето ми, виж сълзите в очите,
и знай – никой досега не ме е прегърнал така,
никого до днес и аз не съм прегърнала – така. –
И ако радостта ми в този миг натегне на везните,
и Бог поиска да скъси нишката на дните ми, –
като за висша милост – ще простра към Него ръка.
Екстатиката на тези строфи е наистина абсолютна. Любовните енергии облъчват всички стихотворения от цикъла гБретан“ – и тези, които формално не са глюбовни“, и дори цялата книга гВечната и святата“. Следите от хетеротопията на любовното лято са навсякъде.
А помним и, в един по-широк контекст, фрагмента на Атанас Далчев: гВ Бретан виждах от влака върху комините на някои селски къщи изковани от желязо букви. Очевидно инициалите на стопаните. гСигурно са ги поставили там – мислех в просъница, унасян от шума на влака, – за да не сбъркат щъркелите, когато им донасят деца“.
Сюжетът на post mortem-присъствието на любимия
Това безспорно е трагическият сюжет на любовта в лириката на Елисавета Багряна. А най-силен негов израз е стихотворението гТясната врата“ с ето този финал: гИ през тази врата, толкоз тясна, ще можем ли ний / двама заедно ний – да преминем през нея отвъд, / дето светъл и нов почва другият, вечният път“. Като мотив този разказ просветва и в още ред други стихотворения от първите три книги на поетесата. А негов далечен отглас намираме и в късния гБоянски цикъл“ (гНе те измести никой в тази къща“) – въпреки различната автобиографическа свързаност.
Можем да направим паралел с едно сюрреалистично стихотворение на Яна Язова, носещо в един пантеистичен дух почти същия сюжет: гЛюбов“ от стисобирката гЯзове“, 1931 г. Тук обаче чисто сетивното опиянение (дори и в една ситуация след смъртта на любимия) от самата мощ на битието доминира над тъгата за невъзратимата загуба: гИ слънцето ликува над смъртта, горят ме радостните му лъчи“.
Сюжетът за греховната (спрямо кого?!) любовна зависимост от другия
Стихотворението гInterieur“ е в поезията на Елисавета Багряна класическата творба на любовното раздвоение, на женското драматическо колебание между уюта, дълга, привързаността и предаността към постоянния, наличния, всекидневния близък мъж и онзи другия, прелъстителя, отсъстващия, явяващия се в нощта, тайния любовник, недържимо привличащия – въпреки морала и навика. Творбата има цялото богатство на нюансите на това раздвоение, пластиката на интериорите и екстериорите на любовната драма – това вътре на дома и вън в мамещия с изкушенията си свят, с поемането на нови и неочаквани посоки на самия сюжет.
И направо издевателският обрат спрямо чувството на онзи първия, обичащия, на явния близък мъж, на този, който не знае за другия:
Че и аз като тебе обичам –
безнадеждно и смъртно увлечена,
и се често напразно заричам
да не ида на среща уречена.
Всъщност неизречен остава въпросът към кого е вината, спрямо какво се греши?
В стихотворението гОтплата“ сякаш перспективата към конфигурацията с любовния триъгълник е обърната, мъжът е този, който има и друго решение на любовната драма:
Сега – свободен си. Върни се там,
и ако можеш, забрави веднага
и мен, и моя сън – горчив и ням,
на който днес самичка край полагам.
Иди при нея, мене прокълни –
аз даже както трябва даже не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова песен ме развлича.
Но финалните два стиха внасят неочакван нюанс в сюжета с декларирания стремеж за дори направо лекомислена свобода от тази емоционална зависимост.
Сюжетът на проточилата се раздяла с любовта, на сдържаното преживяване на постлюбовната драма
Този сюжет е осъществен в десетки варианти. Но една от най-силните му ранни вариации е стихотворението гUltimum vale“ – със спомена за очакванията на любовта, за гтези мънички минути, / тъй чакани, и минали тъй скоро“, за невъзможността любовта да бъде напусната, макар и вече да си е отишла. Ето как всичко това се разразява в кулминацията на една пищно разцъфнала образност:
Ще помня първата надежда ненадейна,
като сокол над нас извила волнокрила,
и седмоцветната дъга в душата грейнала
и срещите невъзвратими озарила.
И още тук, при кулминацията на тази сякаш възвисяваща взаимност, прозвучава мотивът за неизбежната невъзвратимост на раздялата. И същевременно за тази невъзможност да се разделим с любовта без следа в душата ни, без да носим завинаги в себе си емоционалния товар на отдаването, на взаимопроникването с любимия/любимата (стихотворението гСянката“,1935 г.: гКоя си – любовта, съдбата, съвестта?“). За внезапно връхлитащите ни занапред в десетилетията спомени за отминалите любови и привързаности (гСветът се е в сърцето ми събрал / и с него тук са хората любими“, стихотворението гВ зимна буря“, 1960 г.).
Сюжетът на амбивалентното преживяване на една бъдеща, очаквана любов в паралелна мистическа увлеченост към Бога, една близка на екстаза на средновековните мистички преживелица в съвременен аранжимент
На първо място, това е удивителното стихотворение гПослушница“ именно с този парадоксален, драматичен и противоречив, но и някак естествено-сливащ се паралелизъм на плътско, чувствено, еротическо и религиозно, аскетично, духовно:
Твоят образ ми бе пътеводна звезда,
твоят образ бе в мойта килия.
И напразно се мих със светена вода,
не пропуснах света литургия,
на Кръстовден във кръста Господен се врекох
и прочетох три пъти псалтира…
една нощ власеницата тъмна съблякох
и напуснах сама манастира.
Ти ме взе, както взимаме зрелия нар,
вече сам полетял към земята.
И нима любовта ни не е Божи дар
и сълзите – причастие свято. –
А защо виждам кървава рана от щик
твойте устни когато целувам?
О защо ми се мярка Христовия лик
и Разпятие вечно сънувам.
В стихотворението гЛюбов“ от цикъла гОмагьосаната душа“ на стихосбирката гВечната и святата“ сюжетът наистина драматично се оплита именно с насищането с християнска образност. Ето: гКой си ти, в духът ми смут запалил – / Мефистофел ли, или Кръстител?“. Но и: гА сърцето мое доверчиво / пее – птичка в цъфнала градина, / пее – и нарича те: Любимий“.
В четене на прекрасната поезия на прекрасната Елисавета Багряна можем да трупаме в нашите литературоведски представи още десетки и десетки сюжети на любовта…
А сюжетите на любовното? Те също имат безброй варианти на един и същ сюжет: от стихийната жажда за любов и свобода (в тази поезия те са почти синоними) в стихотворения като гВик“:
И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в царски празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полюлеи, –
Че мойта младост, огнено пламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо, –
като вихрушка над света ме дигат.
До колективните стремежи в гПесен на предачките“ към едно отворено за слънце и простор битие, което носи в себе си и далечно обещание за любов – дори и незагатната. И до декларирания нагон по любовта, до желанието за любов сама по себе си, самостойна и абсолютно свободна:
Но е моята страст негасима,
и безмълвен е пламналий зов –
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата Любов.
(гАприл“)
Поезията на Елисавета Багряна! Какъв призив да обичаме и да се обичаме!
Михаил Неделчев
Текстът е представен на Кръгла маса, посветена на Елисавета Багряна, състояла се на 12 ноември 2018 г. в Столична библиотека.
