Интервю с Крикор Азарян на Венета Дойчева,
направено на 13 юни 2007 г. след една от репетициите на „Чайка” от А. П. Чехов в Театър „Българска армия”
На 15 март се навършват 85 години от рождението на един от емблематичните режисьори в съвременния български театър – Крикор Азарян (1934-2009). За да отбележим този юбилей на оригиналния човек и талантлив артист тук публикуваме интервю на Венета Дойчева, направено по време на работата му върху неговия спектакъл „Чайка”на Чехов (премиера 4.10.2007)
Режисьорът Крикор Азарян е магнетичен събеседник. Разговорът с него доставя наслада на ума и емоциите заради уникалната му способност да излага мислите си образно-сетивно и да въвлича партньора в интензивен диалог на страстно преживени въпроси и нелесни отговори. Отворен за всичко ново, любопитен към младите, взискателен към себе си и театъра, той е безспорен авторитет за няколко поколения български театрали, които приемат за чест шанса си да работят с него.
Защо „Чайка”? Дали „Чайка” е продължение на Чеховата тема в биографията Ви, или това е дългогодишно отглеждан замисъл, поглед точно към този текст на Чехов?
Второто. Ако трябва да бъда съвсем точен, когато бях в театър „София” по-силно се изрази това желание.
Поставяли ли сте я друг път?
Не. Два пъти съм поставял „Вишнева градина”. Годините, които отделят първата от втората постановка, са се отразили в замисъла и в решението ми. Не казвам, че е било по-лошо или по-добро. Това са стечения на много обстоятелства и фактори, но едно друго виждане на света около „Вишнева градина” се е появявало. Но „Чайка” е била винаги най-притегателната от пиесите на Чехов. Веднага искам в скоби да добавя, че Чехов, колкото и нескромно да звучи, е авторът, който като че ли ми е най-близък. Предполагам, че не се лъжа, като си мисля, че начинът, по който Чехов вижда хората, света, съвпада с моето виждане. Въпреки че тук несравними са величините, а и времето е огромно, което ни дели, сто години… в същността си не са се променили нещата. И другото, с което Чехов ми е близък по-конкретно, е това полифонично виждане на света. Камерата му не следи събитието, както е примерно при Шекспир, а е с няколко гледни точки и до високото слага ниското. Винаги има някаква паралелност, тази паралелност ми е особено близка. Не защото така е в живота, а защото това дава друго смислово значение на нещата, когато вървят паралелно. Обикновено тези контрасти, именно те дават възможност за паралелност: високо – ниско, силно – слабо, голямо – малко, това именно е светът на театъра. Внушенията са много по-значими от значението на произнесените думи – и това е театърът! Тази паралелност прави история от нещата. Точно в това е Чеховото разбиране за многозначност. И неговата ирония към категоричните оценки, към хората, които виждат черно-бяло, именно в това е силата му. В неговата слабост да не раздава присъди.
А точно „Чайка” защо? Това е една фундаментална пиеса с комплекс от теми. Това е пиеса за любовта, за смъртта, за творчеството. Тук всички са творци в една или друга степен. Дори Сорин, който е нереализиран, вярва, живял е с илюзията, че това му се отдава, но не е успял. И още един проблем много важен – конфликтът между поколенията, родители – деца. Какво е извън тези неща? Като че ли за най-глобалните неща е тази пиеса. И те са някак си вплетени в тяхната органична връзка. И ако повече от двайсет и няколко години съм отлагал, то е, защото такъв култ съм изпитвал към автора и към тази пиеса, поради причините, за които говорих, и съм искал да бъда максимално уверен по отношение на актьорите, че трябва да бъдат Тригорин, Аркадина, Трепльов, Нина, Сорин… Тук няма второстепенни, всички са… един свят. Като има Аркадина, няма Трепльов, като има Трепльов, няма Аркадина, няма Тригорин. Сега живея с мисълта, че в момента условията са най-благоприятни.
В този комплекс от теми има ли един по-доминиращ драматичен мотив?
За мен, както Бунин споменава, основно действащо лице в произведенията на Чехов е безвъзвратно отминаващото време. С други думи, всички тези теми, за които стана въпрос, ескалират и са нажежени именно от съзнанието, че изтича времето и не ни остава време и за едното, и за другото. Всеки момент все повече приближава часът, в който като Сорин ще кажем: „Исках и не можах”. В този вик акцентът не е „Исках!”, а „Защо не можах?”. Като че ли последното, което ще остане, когато изтече този пясъчен часовник, ще бъде както Йон Сърбу казва, „напразно”. Като че ли всичко е било напразно. Всичко не е било така, както ни се е искало.
Идеята за времето, тиранията на времето, как може да бъде театрално изразена в този фатален, в този необратим вариант? Какво е решението?
Струва ми се, че всеки един от героите има момент, в който осъзнава това изтичащо време. Самият Тригорин също казва, че се чувства като селяк, който стои, а влакът вече е отминал. Или цялата битка, която със зъби и нокти води Аркадина за да задържи Тригорин е защото това за нея е знакът, че не остарява и е все още млада. Или признанието на Трепльов е, че всъщност проблемът не е бил в новите и старите форми.
Усещането за тъга, сплитането на гласове как се отнася към желанието на Чехов тази пиеса да бъде комедия? Приложимо ли е някакво жанрово мислене към тази пиеса, след като тя и по структура има вътре в себе си една друга пиеса, която е доста чисто обособена в контрастен жанр, и макар и да е трудно да определим каква пиеса е написал Трепльов, ясно е, че тя е различно жанрово творение. Каква е „Чайка” за Вас?
Много интересен въпрос. В пиесата с оглед и на тази тема за творчеството става въпрос за няколко пиеси. Едната пиеса е на Трепльов, пиесата, която така и не видяхме. Втората „пиеса” е, ако мога така да кажа, „сюжетът за малък разказ” на Тригорин. Другата е сюжетът за голям разказ на Сорин „човекът, който искаше”. Другото са анекдотите около представленията, за които говори Шамраев.
И репертоарът, за който Трепльов споменава, че майка му играе.
Точно така. Значи има много сюжети, бъка от сюжети. За мен два сюжета са особено важни и индиректно отговарят на въпроса, който ти ми зададе. За жанра. Това е „сюжетът за малък разказ” на Тригорин. В този сюжет има повече комедийни елементи с оглед на контекста на сцената, че живяло едно момиче, като чайка било, но идва един човек и от скука я погубва. Това е като мюзикълче малко. Но после се проектира в действителност, само че има самоубийство. Ето това не е в сюжета за малък разказ на Тригорин. Защото цинично е да кажем, че може едно самоубийство да бъде обект на сюжет за „малък” разказ. И другата пиеса, другият сюжет е това, което сме искали. Това също дава определен нюанс на жанра с оглед на това кой го казва – действителният статски съветник, съдията. И той искал, и той дава идеи за творчество… При Чехов това е особеното, че винаги има някакъв порив и в този порив има странично гледане, в което патетичното и романтичното стават водевилно. А в това отношение много работят тези паралелни действия. По пиеса в първо действие върви пиесата на Трепльов и в това време има коментари, че „на сяра мирише… защо си свалихте шапката… дявола…”. Това вбесява Трепльов и той прекратява представлението. И в духа на паралелното действие ние добавяме тези чайки. С [трупата на] театъра, като сме ходили да играем край морето… гларуси, чайки, заведения, в които се свири… са гибел за представленията ни. И тук това го има – това препикаване. После, тези чайки ми се искаше да не са онези красиви птици. Чайка – символ на свободата, на красотата, както има реплики в това отношение. Това като че ли е една по-съвременна чайка, защото не много благозвучен е викът й, особено когато е в неподходящ момент. Тези чайки, техните обаждания, тяхната намеса в действието са по-скоро неподходящи, разрушаващи, отколкото допълващи елемента на романтиката. Природата е неподвластна, тя си има друго съществуване, за което ние не подозираме. Ние хората сме много заети със себе си, даже не с нашите си работи, а със себе си. Тази тема е много силна в пиесата. Всеки е много обърнат към себе си. И иска от другия. А природата ние не познаваме, за природата малко знаем. За нас тя е, така да се каже, предмет на употреба, за това говорят еколозите…
По повод на чайката като символ се коментира и това, че като птица в природата тя съвсем не е свободна и смела, а е силно привързана към брега, на който гнезди, и тази представа за свобода и волност, с която се свързва е малко привнесена…
Има нещо такова, да точно така е.
Дали и този ироничен нюанс не е вложен от Чехов? Какво е заглавието за Вас, как го тълкувате? Занимавало ли Ви е това като проблем?
Чехов много е харесвал Ибсен, и особено Метерлинк, тоест символисти, или интерпретирани като символисти, поне що се отнася до Ибсен. Чехов като че ли се е поддал на тази мода, но с едно наум и при него точно затова има винаги усмивка. Ето да речем, „Платонов”, „Иванов”, „Вишнева градина”… „Вишнева градина” е белият цвят, вишните, които са били сочни, но днес не са, те вече не раждат… Винаги са и с обратен знак нещата и това е голямата трудност при Чехов. Ако се чете еднозначно, винаги се загубва нещо много по-значимо. Оттук произтичат най-големите трудности при Чехов. Ако в името на яснотата на посланието се изведе една идея, например „чайка – символ на красотата и свободата”, се губи нещо, не е това Чехов. Ако обратно, искаш да бъдеш обективен и хем е едно, хем не е – тогава се загубва плътта на спектакъла. Разбира се, всичко това търпи интерпретации. Най-просто казано, знаейки всичко това, изстрадал всичко това, режисьорът трябва да разкаже тази история така както той вижда този свят, така както той вижда хората, както той мисли за творчеството. С други думи, това е въпрос на мироглед, на виждане на света, на човека, на живота. Разбира се, това може да се случи само тогава, когато не на ремарката или на биографията на спектаклите си верен, а когато си верен на духа на Чехов. Когато, извинявам се за израза, но с джигера си живееш с мисълта, че усещаш това, което е мислил докторът. За „Чайка” да говорим, макар че и във „Вишнева градина” така виждах нещата – всеки дълбоко вярва в собствената си правота! Всеки е убеден, че това което иска, това, за което се бори – това е вярното, това е истината, и че ако другите му противоречат, то е, защото не го разбират! За мен е важно да им дам шанс те да го докажат. Само един персонаж има, който за мен е… несимпатичен не е най-точното, но не ми е приятен. Това е Шамраев. Не за друго, а защото е пошъл, но аз не искам да го правя подчертано, и с актьора сме говорили, че той е дълбоко убеден, че той в много отношения е по-полезен за това стопанство, за това имение, за езерото, за хората, които посреща и изпраща, отколкото много други. С други думи, той също има своето право. Друг е въпросът, че на друго ниво е неговото съществуване. Всички останали дори с жестоките неща, които правят, мисля, че ги разбирам и нямам право да ги осъждам. Същото мисля, че и Чехов не си е позволявал. По-чеховско е когато нямаме жертви и палачи. Има хора, които по стечение на обстоятелствата се оказват изведнъж в ролята на палачи. Но общо взето, това е един студен свят. Това са два сезона. Вярно, че първият сезон, първите три действия е лято. Там има много емоции, много патос, много страсти, защото е лято. В зимата нещата са по-вкочанени, настъпил е сезонът на равносметката и в тази равносметка е студено. Виждаме отчуждени хора, охладнели страсти и вече по-близо до Сорин са всички с неговата тема „Е какво, май животът премина”.
До каква степен е предварително ясна концепцията за спектакъла и доколко тя се променя в хода на работата с екипа? Как работите – с предварителна точна разработка на всички линии, или набелязване на основни опорни точки в анализа и проверка в процеса на работа? Случвало ли се е реализацията да е била отклонена, или дори различна от първоначалната идея?
Аз отивам на първата среща с актьорите тогава, когато съм до голяма степен наясно, видял съм като на кино нещата.
Какво виждате?
Не виждам цялото, но виждам примерно едно начало, виждам да речем някои важни кулминационни сцени и последната картина. Как ще завърши. Разбира се, в хода на репетициите много често се променя финалът. Но за мен съзнанието, че знам откъде тръгвам и какво е последното, което ще видим, е много важно. С годините съм разбрал, че съм променял, и това е било по-често за хубаво и по-малко за лошо, защото, да речем, се е оказало, че технически не може да стане, или пък с актьорите нещо се разминаваме, имало е такива случаи. Но това се отнася за цялото, а не точно и не винаги само за финала. Така че аз завиждам на самочувствието, дори на тези години, на онези колеги, които на бърза ръка, с пет-десет дни подготовка, се хвърлят и понякога правят и добри постановки. Това за мен е било непостижимо. Може би непостижимо, защото не съм си позволявал. За мен е много важно да имам визия – видение… Друг е въпросът, че по време на репетициите много често играя, че не знам, защото съм усетил, че когато достигнеш някакво потегляне от трупата, зародили са се енергийни източници, които я дърпат, тази тяга много стимулира. Сега „Чайка” като репетирам, Бога ми, не знам какво ще стане, понякога някои репетиции, някои моменти много ми допадат и казвам: „Да, хубаво”. Някакво вътрешно ликуване чувствам. А друг път виждам, че е много далеч от това, което съм си мислил. Виждам как всеки гледа да направи важен момента си и се загубва потокът, енергията на протичане на нещата. (…)
При Вас като че ли в началото винаги е имало една добра пиеса.
Винаги! Но преди беше непозволено да монтираме, да режем. И затова много се радвах на младите колеги, когато след промените си позволяваха колажи с Шекспир, Мрожек… И разбрах, че аз съм все пак на ХХ век човек, прекалено съм възпитан на уважение към авторите. Въпреки че не съм лишен от умение да съчинявам, съм знаел, че съм много малък в сравнение с тези големи автори и затова съм се учудвал и не съм се възмущавал никога, а съм си казвал: „Браво! Виж колко са освободени”. Знаеш ли, безотговорността в изкуството понякога дава големи шансове. Но аз не съм си позволявал. Давал съм си сметка, че съм губил… а малко повече безотговорност… освободеността в някаква степен е зависима от безотговорността. Бих казал, че най-великите неща изискват безотговорност. Може би отделни мигновения съм имал, затварял съм си очите, пък каквото ще да стане!
(със съкращения)
Цялото интервю е публикувано в:
Дойчева, Венета. Думи и еринии. Изд. „Петко Венедиков”, София, 2010, 276-291.
