Разговор с Вал Стоева
Вал, как бихте се представили за читателите на „Литературен вестник“?
На първо място съм майка на две прекрасни деца (дъщеря на 16 г. и син на 4,5 г.), от които уча по нещо всеки ден. Освен това съм мечтател, убеден, че светът ще се превърне в по-хубаво място, ако четем заедно с децата си.
Кога и как решихте да се посветите на детската литература?
Не съм планирала подобно решение – случи се неусетно. Вярвам, че важните житейски планове се случват по начина, по който трябва, и моето силно желание децата ми да живеят в България и да не бъдат осмивани заради любовта си към писаното слово е предопределило пътя ми.
Винаги съм обичала книгите и никога не съм си представяла, че четенето може да не е необходимост за някого. Когато дъщеря ми тръгна на училище, излизането й от домашната среда и попадането й сред деца, в чиито семейства понякога липсваше читателска култура, ме насочи постепенно към писането на лични отзиви за прочетените детски книги. Тези лични впечатления прераснаха в национални кампании за насърчаване на четенето и доста по-различен начин на четене/писане.
Днес, десет години по-късно, осъзнавам колко трудно и отговорно е подобно решение. Всеки ден с колегите ми от „Детски книги“ се изправяме пред неразбирането на възрастните колко е важен процесът на четенето за децата и колко непоправими последици нанася неглижирането му. Тази битка, която водим, изисква пълна отдаденост и понякога е истински изтощителна.
Усещате ли се като първопроходник в тази сфера? Сега много хора се насочиха към детската литература, но като че ли до преди няколко години бяхте единици тези, които осъзнавахте необходимостта от привличане на вниманието към нея.
Нямам навика да се замислям по такъв начин за работата си – моята и на колегите ми. Вярно е, че преди десетина години детското четене не беше толкова модерно, колкото е сега. Не беше и толкова отразявано от медиите. Не мисля, че съм била първата, която се е захванала с популяризиране на книгите – библиотеките го правят от доста по-дълго време. Аз имах възможността да говоря от трибуната на сайта „Аз чета“, а после – през Detskiknigi.com. Но винаги съм се усещала като част от общност на възрастни, искрено ангажирани с детските нужди, умения и нагласи по отношение на четенето. Това считам за важно, другото е задоволяване на егото.
Права сте, че днес, благодарение на социалните мрежи, научаваме много по-бързо за нечия инициатива, свързана с насърчаване на четенето или с популяризиране на детската литература. Въпросите, които често пропускаме да си задаваме като възрастни, са свързани с целите на организираните кампании/публикуваните материали, както и с опита на провеждащите ги в сферата на детското четене. Изглежда твърде лесно да се пише за детски издания, но всъщност не е така. Именно в това се чувствам първопроходник – отзивите ми днес поставят на фокус интереса на детето, като се старая написаното да е колкото се може по-обективно. Помагат ми натрупаният опит от работата с деца и познанията за трудностите на българчетата по отношение на четенето и осмислянето на текста. Надявам се, че онези, които днес се насочват към популяризирането на детски книги, ще осъзнаят, че всеки материал, който цели да задоволи интересите на родителите, подкопава възможността детето да се превърне в зрял читател.
Често стартирате кампании, посветени на детското четене. С кои най-много се гордеете?
От всички кампании, които сме организирали през годините, най-много се гордея с „Читателска щафета“ и с Национална награда „Бисерче вълшебно“. Първата насърчава децата да прочетат три книги от предложен списък за три месеца, да изпратят хартиен формуляр за участие по пощата и да се забавляват истински с игрите, посветени на конкретните заглавия. Петте издания, които сме провели през годините, отчитат участието на почти 5000 деца, а прочетените книги (измерени според формулярите за участие) възлизат на 15 000. Тази кампания, за съжаление, остава неразбираема за онези, които биха могли да я финансират, затова я провеждаме през няколко години. А всеки септември ни пишат деца и учители с надежда, че пак ще има щафета.
Награда „Бисерче вълшебно“ е другата ми любима кампания, чието седмо издание тече в момента. В нея каним децата от 5 до 16 години да гласуват за новоиздадена книга, която им е харесала. Тази инициатива е важна за мен, защото ми помага да следя какви са уменията, интересите на децата, но и проблемните области в сферата на детското четене в България. Благодарение на „Бисерче вълшебно“ с колегите ми от фондация „Детски книги“ си набелязваме стъпки за действие, чрез които да променяме средата и да развиваме читателската култура. Силно вярвам в успеха чрез обединените усилия, затова през кампанията свързваме семейството, детската градина и училището, библиотеките и институциите, за да се случи промяната по-бързо. Интересно е, че там, където връзката се случва, резултатите се виждат бързо.
Кои са темите, които според Вас вълнуват съвременните деца?
Съвременните деца се вълнуват от същите теми, които са вълнували и поколенията преди тях –любовта, сплотеността на семейството, приятелството, процеса на порастването, смъртта. Разликата е в начина, по който те биха могли да възприемат отговорите, идващи от писаното слово.
Уменията на всеки малък слушател, а после и читател, да възприема послания от книгите зависят от твърде много фактори: дали в семейството се чете, какви книги се подбират за детето, кога са започнали да му четат, дали прочетеното се обсъжда… Те предопределят дали детето би потърсило своите отговори в класическа история, или ще му е необходима книга, която „да говори“ на неговия език и да му предлага познати картини.
Какво е отношението Ви към практиката на изданията, които преразказват произведения от световната класика за детска читателска аудитория?
Приемам адаптираните издания като средство за „разчитане“ на по-малките деца. Напоследък излизат великолепни варианти, с приятни илюстрации, които подготвят начинаещите читатели за истинското предизвикателство на пълната версия. Не възприемам обаче опитите на издателите да се харесват на родителите, като опростяват и осакатяват вълшебните приказки например. Няма книга, която да не може да бъде поднесена на детето – важно е какви усилия ще бъдат положени от страна на възрастния. Може би ако осъзнаваме, че книгите са просто средството ни за свързване с децата, които имат нужда от човешко същество, за да обсъждат вълнуващите ги теми, да търсят отговори, въпроси като този няма да са на дневен ред.
С какво трябва да започне детското четене – с класика, със съвременни книжки? Какво бихте посъветвали родителите?
Четенето трябва да започне с книгите, които се харесват на родителите, докато четат на глас още докато детето е в утробата. В ранните месеци, когато бебето е твърде мъничко и все още само лежи и спи, чудесен вариант са приказките с богат език. Адаптираните издания тук нямат място. По-нататък, докато детето расте, трябва родителите да отчитат както етапите на развитие, за да предлагат подходящи книжки за игра, така и да търсят четива, които помагат на децата да се развиват хармонично, да получават отговори за света и тяхното място в него.
Със сина ми четем както класически произведения, така и съвременни. Обичаме да споделяме щуротиите на Карлсон, вълнуваме се от съдбата на Роня и Бирк, но не пропускаме и срещите с Петсън и Финдъс, с мечето Падингтън или слончето Елмър. Не пропускаме и нехудожествените заглавия, които са важни за развитието на функционалната грамотност. Децата трябва да имат право на избор и достъп до различни книги, които им помагат да растат щастливи и уверени.
Кои са важните заглавия в днешната панорама от детски издания у нас – преводни, български?
Радостно е, че на пазара излизат все по-качествени заглавия, които покриват важни теми. Трудно ми е да отлича конкретни, защото има значение от какъв ъгъл ги оценяваме, какво търсим. Моята работа е да откривам книги, които помагат на децата да се влюбят в четенето. Такива образци се срещат както в списъците на Награда „Бисерче вълшебно“, така и в ревютата в сайт Detskiknigi.com. Книгите, които карат децата да обичат четенето, понякога не са с най-високата художествена стойност, но читателските вкусове се развиват и изграждат.
Ако търсим най-добрите заглавия, които вероятно ще се помнят от поколения, тук по-скоро се надявам литературните критици да заемат активна позиция. Българската детски литература се нуждае от вниманието на критиците – неглижирането на този важен сегмент води до хаос в предлагането на детски книги и занижени критерии за качество. Ако основата, която полагаме, е с нискокачествен материал, как търсим добри читателски умения в зряла възраст?
Много се дискутира и ролята на художниците в изработването на детските книжки. Вие в какво я виждате и кои са добрите примери?
Ролята на художниците наистина е важна. Те са съавтори и предават посланията на друго ниво, с други изразни средства. Ако художникът работи с уважение към детето читател, това винаги си личи. Личи си и когато се търси задоволяване на вкусовете на масовия потребител. Вярвам, че отпадането на художествените редактори от детските издания в годините на прехода е довело до наплива на издания с грозни и пошли илюстрации, които продължават да преобладават на пазара ни. А моето лично мнение е, че неглижирането на качеството в работата на художниците води до лоша визуална култура у децата, които после се превръщат във възрастни и с лека ръка заличават образците на изкуството от миналото, понеже не могат да оценят красотата им.
Отлични примери за работата на българските художници има, но те често не се възприемат от масовия вкус в България. За сметка на това в чужбина именно изданията с илюстрации на Яна Левиева, Любен Зидаров или Ясен Гюзелев например не остават незабелязани. Не бих се заела да изброявам имената на творците, чиято работа допада лично на мен, но се надявам, че пошлите и кичозни илюстрации, които продължават да съпътстват детските издания, ще стават неприемливи за все по-голяма част от родителите и децата им.
Разкажете малко повече и за Каталога на детската литература, който Националният център за книгата ще издаде и на който Вие от няколко години сте съставител.
Когато екипът на Националния център за книгата ме покани да бъда съставител на каталога за първи път, България не беше присъствала на Панаира на детската книга в Болоня с национален щанд от много години. Тогава родните издания за деца бяха изправени пред предизвикателството да си пробият път към международната литературна карта. Двете издания свършиха своята задача – усети се желание на част от писателите и художниците, а и на част от издателствата да предлагат своите книги на чуждите пазари. На мен лично каталозите и представянето им пред чужда публика ми помогнаха да се ориентирам кой национален пазар какви книги търси, от какви фактори зависи излизането на български детски книги на чужди езици.
Предстоящият трети каталог с детски заглавия, който Националният център за книгата подготвя, ще бъде много по-различен. Целта му е да покаже десет от най-добрите издания за деца, написани от български писатели и публикувани в периода юли 2017 – декември 2018 г. Отново има и раздел, който представя работата на български художници – този път и те са само десет.
Имате ли конкретни очаквания за Болоня?
Панаирът на детската книга в Болоня е събитие, което изисква сериозна подготовка от страна на онези, които искат да представят своите заглавия на издатели от чужди държави. Моите лични очаквания са каталогът, който предстои да излезе, да продължи традицията, че България присъства на литературната карта, макар тази година отново да няма национален щанд на това изложение. Времето ще покаже дали някое от изданията ще бъде преведено на чужди езици, но ми се иска да завърша интервюто с това, че ако няма обща воля от страна на писателите, художниците, издателите, критиците, литературните агенти и институциите българските детски книги да бъдат популяризирани с внимание и грижа както у нас, така и навън, трудно бихме постигнали грандиозни успехи в тази област.
Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
