Разговор с Диана Андреева, директор на Обсерваторията по икономика на културата
В началото на март бе публикуван проект на Стратегия за развитие на българската култура 2019 – 2029 г., разработен в изпълнение на Закона за закрила и развитие на културата. Каква е политиката, предвидена за сферата на книгоиздаването и литературата според този документ?
Един от най-големите проблеми в книгоиздаването, който се обсъжда вече три десетилетия, е диференцираната ставка по ДДС. Това би трябвало да е водеща линия в стратегическия документ, наречен Национална стратегия за културата. Но това, което прави впечатление в проекта на този документ, е, че липсва финансова рамка, т.е. всички финансови инструменти, които от десетилетия разискваме за българската култура в различни гилдии, най-вече диференцираната ставка по ДДС, отсъстват от Националната стратегия. За мен това е определящ въпрос от гледна точка на политиката към българската култура, доколкото ДДС е данък, който се понася от крайния потребител – тоест, ако искаме да насърчаваме четенето и купуването на книги, би следвало да диференцираме тази данъчна ставка, за да олекотим крайния потребител откъм нейната цена. Това би следвало да е водещо при определяне политиката на Министерството на културата за насърчаване на издаването на преводна литература и изобщо на издаването на книги.
По отношение на икономическия принос на културата разполагам с данни от изследване, което правим вече осма година със Столична община и Националния статистически институт. В един сектор, чийто оборот е 75 милиона, ако дадеш 300 хиляди за подпомагане на книги, факт е, че това е крайно недостатъчна сума. Книгоиздаването е една от най-развиващите се културни индустрии според нашите изчисления. Добавената стойност на сектора е 35 милиона – тоест това е приносът в българската икономика.
Пак се връщам към диференцирана ставка – за да може тя да бъде намалявана, а оттам четенето да се увеличава, трябва да има финансов инструмент, който да подпомага издателя и читателя.
Данните от Националния статистически институт днес посочват оптимистична тенденция. В началото на периода, когато започнахме нашите наблюдения, данните отразяваха ниската покупателна способност на българските граждани, тъй като по време на икономическа криза (като тази от 2009 – 2011 г.) разходите на домакинствата рефлектират върху средствата за свободно време и култура. Това са разходи, които домакинствата си казват, че могат да съкратят по време на криза, за да могат да поемат всички други разходи. Прави впечатление, че седемте лева, които се отделяха за книга през 2007 г., през 2014 г. вече са нараснали на 20 лева, т.е. имаме осезаемо увеличение на разходите за книги в едно домакинство. През 2017 г. тези стойности нарастват в още по-голяма степен – над 40 лева. Тези данни могат да бъдат потвърдени с увеличения брой на издаваните книги. Още по-радващо е, че според данните ни се увеличава броят на издадените книги тъкмо в областта на художествената литература. Тоест художествената литература бележи най-висок ръст на издадени книги и тираж. Това ни насочва към извода, че данните от домакинските бюджети отразяват трайна тенденция, според която българските граждани започват да четат повече. И нещо още по-важно – ръстът на разходите на домакинствата за културни дейности, в това число и за книги, изпреварва увеличаването на доходите на домакинствата.
През изминалите няколко години се появиха и немалко нови издателства, а това също потвърждава Вашето наблюдение – явно все още има свободна ниша, която те запълват. Но аз разгледах Стратегията и в нея ДДС е споменат само два пъти във връзка с освобождаването от данък при продажба на билети за кино. Въобще не са предвидени други случаи, в които това да бъде възможно. Към какви изводи води това наблюдение?
Да, в частта за кино също има недомислици. Финансовите инструменти просто се споменават и висят във въздуха и не са вписани във финансовата рамка, която показва дали този документ ще бъде прилаган, или ще остане топче хартия, изписани страници, които са просто за сведение.
В такъв случай Стратегията има пожелателен характер.
Пожелателен – да. Доколкото това, което казвате за броя на издателствата, е факт. От 250 издателствата са нараснали на 350 за период от 7–8 години. Тенденцията към увеличаване на броя на издадените книги и към повишаване на четенето трябва да ни вълнува като нация. А тази тенденция е положителна. Това е най-големият плюс, който отчитаме през този осемгодишен период.
Значи ли това, че книгоиздаването се развива добре въпреки най-високия ДДС, който имаме в рамките на Европейския съюз?
Наш конкурент в това отношение е Дания. Но там има специални програми, по които се събира ДДС. Скандинавският тип икономика е свързан с относително високи данъци, много задълбочена социална политика и преразпределителна функция на държавата. Така че България не може да се съпостави с Дания. Събирането на ДДС, който е 25 процента, след това се връща към издателите и крайните потребители по специални програми. Докато в България от събрания ДДС се връщат едва няколкостотин хиляди чрез подпомагане по различни програми. Значи в това отношение сме действително шампиони. Когато в едно общество доходите са крайно ниски или нарастват с бавен темп, освободената ставка по ДДС е глътка въздух, не само за книги, но и за билети за кино, чиито цени също са пречка да имаме повече зрители в кината.
Имате ли наблюдение какво се случва с библиотеките? Те също доскоро не бяха добре финансирани, за да имат възможност да попълват каталозите си с нови издания. Наблюдава ли се някаква положителна промяна?
В рамките на националната културна политика бяха създадени стандарти за библиотеките, които, за съжаление, все още не се изпълняват напълно. Така че държавата, когато определя стандарти, трябва да ги спазва, за да могат библиотеките да обновяват своите фондове.
Има извадки от Националния статистически институт, които показват какво е участието на населението в културни дейности, в това число и четенето на книги от българските граждани. Данните се отнасят за т.нар. „активна работна сила” – хората между 25 и 64-годишна възраст. В рамките на тази извадка има видимо разграничение „град – село“. Хората с най-ниски доходи са, естествено, в малките общини и в селата. Там държавата през библиотеките може да прави културна политика. Читалищните библиотеки са изключително важни, защото в едно село нямаме нито регионална библиотека, нито по-голяма културна институция. Читалището там е духовно средище. Разполагаме с данни, според които 70 процента от активната работна сила в селата не е чела нито една книга през последните 12 месеца. Тази графа „не съм прочел нито една книга“ трябва да бъде определяща за националната културна политика.
В малките общини, където хората са със свити доходи, 38 процента са онези, които не са прочели нито една книга за 12 месеца. Ако имаме средно 40 лева за книги на домакинство в държавата, това означава, че те в най-голяма степен се разпределят между домакинствата в София, където стандартът е близо два пъти по-висок, и останалите големи градове в страната. А в малките общини абонаментната карта за читалищната библиотека би могла да осигури или увеличи достъпа до книги.
Националната културна стратегия, разбира се, трябва да изхожда от Българската конституция, която е регламентирала равен достъп на населението до културни ценности, в това число и четено на книги. Четенето на книги трябва да бъде същностна политика на държавата и както в големите градове се създават книжарници и издателства, както вече уточнихме, така трябва да мислим и за най-отдалечените места и че четенето обогатява ценностната система.
Всъщност в тези малки населени места няма книжарници, а съществуващите се закриват, така че именно библиотеката осигурява достъп до книги и четене.
Имаме една група, която е извън активната работна сила – хората на възраст 64+, пенсионерите. Това са хора с много свободно време, но много свити доходи. Единственият шанс за тези хора са абонаментните карти за библиотеките.
А имате ли наблюдения върху връзката между образоваността и четенето? И доколко образованието е държавен приоритет?
Във връзка с образователния статус прави впечатление, че 95 процента от хората, които не са чели нито една книга през последните 12 месеца, са с основно и по-ниско образование. Тоест образованието през четенето е фактор за включване на тези хора въобще в нашето общество. Аз не виждам активни политики за ограмотяване на хората с основно и по-ниско образование. Трябва да се стремим в различните етнически групи хората да са образовани и четящи. Това е шанс за нашата държава за включването им в активния живот.
Едва 13 процента от висшистите в активна работна сила не са чели книги в рамките на последната година. Хората, които по време на следването си са чели за 40 изпита, са формирали у себе си култура и потребност за четене. Това е важна задача – да формираме у българските граждани потребност да четат.
В училището като че няма достатъчно дейности, които да насърчават интереса към книгите.
Аз считам, че като цяло изучаването на творческите предмети не е докрай застъпено, даже бих казала, че през последните години наблюдавам съкращаване на тези дейности. За мен е изключително важно да навлезе тази политика, която отдавна съществува в други страни, всеки ученик от завършване на основното си образование до завършването на средно образование да получава ваучер, с който да купува книги, да посещава театър, симфоничен концерт, музей. И това да стане развита практика и да се случва не еднократно, а през цялото време, през което е ученик.
Моят опит със студентите в университет, който няма общо с културните дейности – УНСС, е, че когато подадеш ръка и ги поведеш към културни занимания, на тях им става интересно. Освен това голяма част от хората започнаха да си подаряват книги. Това не го бяхме виждали от години. Студентите ми си разменят книги, което за УНСС е невероятно.
Въпросите зададе ЯНИЦА РАДЕВА
