Снежина Петрова
28.06.2019 г.
6.00 – Събуждам се и поглеждам през прозореца – грее слънце.
7.00 – Слънце грее, но прогнозата е за дъжд. Ръцете ми треперят. За 29-
и прогнозата е отново за дъжд с по-малка вероятност.
8.00 – Приятел на приятел – пилот, казва, че ще вали от 17.00 до 20.00 ч. Значи има надежда.
9.00 – Разбирам, че друг концерт на открита сцена в Пловдив е отменен. Вече ми треперят и краката.
10.00 – Отивам в „Джъмбо“ и купувам чадъри, дъждобрани, алуминиево фолио, бърсалки за под и правя подробен план за представлението при дъжд.
11.00 – Нямам спомен какво правя, прогнозите са ужасяващи.
12.00 – Нямам спомен, но още е слънчево.
13.00 – В София вали и започват запитвания дали ще играем – казвам ДА. Гледам ту небето, ту прогнозите, почти не говоря. Треперя.
14.00 – Отивам на Античния. Пренасяме виното за планирания коктейл. Зареждам чадъри и дъждобрани.
15.00 – Отделям се и започвам да си минавам текста. Получавам обаждане, в което ми препоръчват да отменя спектакъла. Аз отказвам.
16.00 – Плача. Не отговарям на обаждания. От София тръгва автобус с колеги, родители на студентите от цяла България пътуват към Пловдив, пристигнали са познати от чужбина.
16.15 – Всички са в готовност за представлението и се молят, раздават си подаръци и чакат. Хорът прави саундчек.
17.00 – Правя инструктаж как да действаме при дъжд. Сещам се, че не съм яла, не съм се къпала, не съм обърнала внимание на децата си.
18.00 – Отивам до хотела за 15 мин. На връщане към Античния виждам първите капки дъжд върху предното стъкло. Пускам чистачки. В задръстване съм. Няма смисъл да треперя. Започвам да се моля.
19.00 – Вали. Почти всички деца са дошли и се радват на дъжда. Някои майки ми се обаждат, че няма да пуснат децата си. Казвам им, че ги разбирам и да не се тревожат. Получавам предупреждение, че ако вали в 21.00 ч., публика няма да бъде допусната, независимо от нашето решение. Звъня на приятели и ги моля да дойдат, ако дъждът спре, за да помагат.
19.45 – Дъждът спира. Приятелите идват и заедно със студенти, деца, артисти бършем, подсушаваме, някои се радват на ясното небе над Античния. Повечето колеги са в костюми, гримирани и с микрофони. Някой ми казва да спирам да бърша и да си облека костюма. Аз го правя механично.
20.15 – Публиката влиза.
20.30 – Заставам на изходна позиция. Плача. Моля се. Моля се. Моля се за чудо.
21.15 – Излизам на сцената.
Всички деца до едно са на сцената! Заповядвам си: не плачи!
Останалото е история.
Изпитвам ужас от гръмотевици.
Майка ми била готова да напусне представлението. Спира я майката на Деси Шпатова – двете делят един чадър.
Децата ми са на сцената с другите деца.
Аз съм Медея.
Поднасям своите извинения, като мениджър на събитието, че не ви спестих този порой! Причините да го направя са много и не можех да ги пренебрегна!
Благодаря на целия екип – как заслужихме такова доверие, всеотдайност и любов!
А вие, скъпи деца, вече знаете, че в буря оцелява отборът! Вие станахте истински аргонавти! А ние ще се молим енергията на античния хор и публиката да продължава да прави чудеса.
Днес следобед спрях да треперя и написах този текст.
