Васил Колев
Лъжа и робство на тая пуста земя царува!
Хр. Ботев
В романа „Възвишение” (издателство „Жанет 45”, 2011) авторът Милен Русков си позволява да пише за поп Кръстю не на базата на документално установените факти и обстоятелства за поведението на една реално съществувала личност, а чрез „майсторско сказово разказване” преповтаря и измисля нови лъжи, чрез които читателят сам да стигне до извода, че поп Кръстю има някаква вина в залавянето на Васил Левски.
Ето част от лъжите за поп Кръстю във „Възвишение“:
- „А – (Общи) вика, – ще им го оставя (коня), да си го прибере поп Кръстю в новата къща, коя я и без туй с комитетски пари строи!” (с. 64).
- „Не са ли стигнали при вас парите (от арабаконашкия обир), рекох, дето са за комитетът в Влашко? Марин (Марин поп Луканов) вика: „Аз, кай, никакви пари не съм виждал. Ако са стигнали, те ще са при поп Кръстю касиера. Но той Влашко на собствений си джоб дума. Я каква къща си строи с комитетските пари” (с. 194).
- „Тоз поп Кръстю плаща (за строежа на новата си къща) с парите от черковната каса, с парите от даренията плаща” (с. 199).
- „После (дякон Паисий) ся върнал в Ловеч и си изповядал сичките страхове на поп Кръстю, без да знай, че тоз е подпредседател на Ловчанския комитет и дори бил ръководил събранието, на което го осъдили на смърт. Поп Кръстю му рекъл да ся не страхува, че работата е отшумяла, и оня повярвал. Но като тръгнал към Орхание по служба, поп Кръстю известил за това комитета, тез пратили нарочен куриер в Орхание с заповед да ся убий дякона, че готви предателство, от Орхание съобщили на Общи и Общи го гръмнал” (с. 217).
В продължение на 120 години не секват злонамерените измислици около къщата на поп Кръстю. Истината е, че след като се връща в Ловеч, през 1870 г. попът купува къща за семейството си от турчина Идрис Царакчията за 1200 гроша. Тогава тя се намира „в сокака на хаджи Дойчинов”, на влажно и усойничаво място. В разговор с д-р Параскев Стоянов през 1901 г. вдовицата Мария поп Кръстева нарича дома си „къщурка”. Според плана на град Ловеч от 1904 г. в имота има само една застроена площ от
72 кв. м – къща, състояща се от две стаи с коридор между тях и чардак. През 1969 г. в емлячния регистър на Ловчанския градски народен съвет къщата е записана със следната оценка: „Къща паянтова оценена за – 420 лв.”. От горните сведения става ясно, че попът никога не е строил къща, а що се отнася до присвоените комитетски пари, за тях сам Левски пише: „У председателя (Марин поп Луканов) има пренесени от други комитети пари, по-напред ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел в уставът?! На комитетската пара минутата се не знае кога ще се поиска” (писмо на Левски от 12.ХІІ.1872 г.).
Съвсем различно е отношението на Левски към поп Кръстю, в когото има пълно доверие и препоръчва на Л. Каравелов: „Наш свещеник, на име поп Кръстю, ще дойде при вас да се разбере ще може ли на вашата печатница да издава вестник, който ще бъде свободен за в Българско. Той щеше да отиде в Ибраила да го издава, но аз му казах по-напред да дойде да се разбере с вас. Човек е, който може да ви бъде полезен, па и вие нему в неговата работа. Той ще дойде с осем-десет хиляди гроша. Вижте дано направите по-добра работа” (писмо на Левски от края на юли 1872 г.).
Личността и обществената дейност на поп Кръстю са високо оценени и от европееца Феликс Каниц: „За щастие намерих някои твърде интелигентни мъже, които ме подкрепиха любезно и неуморно в работата ми. Такива на първо място бяха главният учител в българското училище г-н Никола П. Ковачев и неговите приятели Мирю Павлов, Манол Лазаров, Митю поп Костов, Мачуганов и особено поп Кръстю.
Въпреки че по рождение бе българин, Иларион бе определян от всички напредничави българи като силно препятствие за по-бърз разцвет на народното образование. Той управляваше напълно в духа на фанариотските владици, които са негови възпитатели. Приписват му се като престъпление големи произволи при женитби и разводи, беше ми описан като користолюбив човек, а което бе по-лошо, той, както и прогоненият вече гръцки клир, се намираха постоянно в борба с учителите и с по-либерално настроените ловешки духовници като поп Кръстю” (България и Балканът. Историческо-географско-етнографски пътеписни проучвания от 1860–1879 г.).
Милен Русков обаче, макар и в ролята на романист, макар и чрез гласовете на героите си, пренебрегва историческата истина и петни чистия морален образ на поп Кръстю, представяйки го за измамник и коварен човек. Нещо повече – отрежда му ролята на активен участник в убийството на дякон Паисий, което е в пълно противоречие с позицията на свещеника. В дописката си от 1879 г. поп Кръстю остро осъжда обирите и убийствата на невинни хора, извършени от революционните дейци: „Най-напред поп Кръстю казва че, познава добре свещенодякона Паисия, който гние в Орхание, убит на права Бога от ръцете на несмислените наши народни двигатели. Знае още, казва п. Кръстю, и невинното младо момче, убито посред пладне в Лович (в Денчовата къща) от несмислена ръка, на което кръвта и днес вика за отмъщение. Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек и, който и при издъхването си не изказа убийците ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива? Всичките тези глупости докараха работата дотам, според Евангелието: „имже мераго мерите возмерится вам.”. Ако тези народодвигатели се наемаха да събудят народа на въстание, то, с обиране къщи и хазни, и с убиване невинни хора ли трябваше да бъде? Или тия мислеха че, с това щат можат да набавят потребните на въстанието? Това може и едно малко дете да разбере че е глупост, или пък че, под булото на народно движение, се криеше нещо частно интересно, което е и очевидно. Разумният човек може да нарече народно движение, само ония дръзновени юнаци, като Х. Димитра, Ботя, Панайота и др. които ги последваха и излизаха да се бият с тиранското правителство и изгинаха за отечеството си; както и толкова братя в Тракия, а не такивато съмнителни потайности, които се вършеха по явна посока към съсипителни следствия”.
Ясно е защо Марин поп Луканов и подобните на него лъжат, но остава загадка от какъв зор Милен Русков се превръща в художествен глашатай на клеветата. И то днес, през ХХІ век, когато историческата наука е направила много, за да бъде реабилитиран автентичният образ на поп Кръстю като един от най-значимите ни възрожденци. Дали защото лъжата се заплаща, а истината се изстрадва? Не ми се иска да вярвам, че е това. Може би става дума за съчиняване на нови лъжи по „художествени съображения“, без писателят да си даде достатъчно труд да проучи както натрупаните източници, така и новите изследвания. Възможното обяснение, че едно художествено произведение не е длъжно да се съобразява с историческите факти, е несъстоятелно, доколкото то участва наравно с всички текстове за миналото в изграждането на истинна историческа картина.
Бел. ред.:
Публикуваме статията на Васил Колев с ясното съзнание за сложността на проблема, на който е посветена. Как една художествена творба се отнася към историческите факти? Длъжна ли е тя да ги следва стриктно, или може да си позволи игнорирането им? Колко е свободна творбата в своето художествено тълкуване на миналото? В каква степен? За кого и за какво? Може ли един съвременен писател да не се съобрази в книгите си с исторически факти за Левски или за Ботев? А с факти за поп Кръстю? Подразбира се, че сме готови да дадем място и на други мнения по темата.
