Пламен Дойнов
Когато на 10 октомври 2019 г. Шведската академия обяви, че полякинята Олга Токарчук и австриецът Петер Хандке вземат Нобеловата награда за литература, съответно – за 2018 и за 2019 г., първоначалното ми усещане беше за допусната грешка в годините. Може би Хандке трябваше да е призьор за 2018-а, а Токарчук – за 2019-а. И заради възрастите им (полската писателка е 20 години по-млада), и заради чувството, че награждаването на австрийския писател би трябвало по-скоро да остане назад, в предишната година, като вече състояло се в миналото.
Но ето как се оказа, че Хандке открадна почти цялото внимание на публиката, обсъждаща тазгодишния литературен Нобел. Въпреки мотивировката на Академията, че той е призиран „за влиятелната си работа, която с лингвистична находчивост изследва периферията и спецификата на човешкия опит“ и въпреки споделеното от мнозина познавачи мнение, че в прозата и особено в драматургията му личат върховете на съвременни шедьоври, фактът, че през 90-те години на ХХ век Хандке поддържа сръбската страна и режима на Милошевич в югославските войни, надвисна като атомна гъба над иначе убедителното в естетическата си аргументация решение.
Възмущенията на писатели с босненски произход, възраженията на Салман Рушди и Хари Кунзру, негодуванията на цели общности в Албания и в бивша Югославия (без сръбската), протестите на комитети и организации, негативните реакции в десетки медии по света за пореден път оголиха питането: За какво се присъжда литературният Нобел? Разбира се, предимно заради творбите на един писател. Но и заради публичния му образ и езиковото му поведение, заради цялостното присъствие на литературната му личност. Спорът около Хандке нито е първият, нито ще е последният.
Затова нека помислим над тези въпроси:
Дали революционният ефект от появата в миналото на пиесата „Обругаване на публиката“ може да заличи позицията на омаловажаване на геноцида в Сребреница или лансирането на конспиративна теория, че мюсюлманите са го инсценирали (!?), което наистина означава непризнаване на документирани военни престъпления?
Дали книгата „Пътешествие към реките: Справедливост за Сърбия“ (1996), в която Хандке изразява солидарността си със сръбската кауза, може да засенчи останалите му произведения, повечето от които са потресаващи с безмилостно взиране в бездните на човешкото?
Дали под сянката на хипнотичните „Криле на желанието“ присъствието на Хандке на погребението на диктатора Слободан Милошевич и произнасянето на реч на гроба му през 2006 г. изглеждат по-малки, почти незабележими драскотини върху полирания с проницателно слово непроницаем писателски морал?
Шведската академия защити решението си за Хандке. Нейни членове посочиха, че организацията „не е открила нищо в творчеството му, което включва атаки срещу гражданското общество или равенството между всички хора“ и дори се позоваха на публикация в германския вестник „Зюддойче Цайтунг“ от 2006 г., където Хандке заявява, че събитията в Сребреница са най-тежкото престъпление срещу човечеството в Европа след Втората световна война. Вярно е обаче, че писателят спестява кой е отговорен за това престъпление. Разбира се, най-силни са аргументите за таланта на австриеца, които трудно могат да бъдат оборени.
Засега Хандке реагира неубедително. Обиди се на журналистите, които го питат как ще коментира критиките срещу себе си, вместо да им проличи, че са чели книгите му. Заяви, че „никога повече“ няма да разговаря с тях. „Аз съм писател, произхождам от Толстой, от Омир, от Сервантес“, извиси глас Хандке. Вероятно би искал да го питат само за литература, но как да стане това, когато отказва да коментира своите възгледи и жестове от миналото – да ги потвърди днес или да ги подложи на ревизия, но да ги коментира. Все едно да го питат само от кой магазин е ризата му, без да се интересуват откъде е петънцето от кръв на ръкава й. А може би петънцето е от вино?
……………………………………………………
Впрочем Петер Хандке крие един силен ход в ръкава си – да откаже Нобел. Още повече, че преди години е критикувал наградата, защото осигурявала на носителите й „фалшиво канонизиране“. През 2014 г. дори е призовал да бъде закрита. Сега може сам да даде пример и да не се съгласи с фалшивото си канонизиране, като продължи да се бори за автентичното си канонизиране чрез други инструменти. Изписвам го без ирония. До церемонията по награждаването на 10 декември има достатъчно време.
