Амелия Личева
Абрахам Б. Йехошуа е един от най-известните съвременни израелски писатели, превеждан активно на английски, но и на много други езици, селектиран в краткия списък за Първата международна награда „Ман Букър“ през 2005 г., носител на множество литературни награди в Израел и по света. Писател, на когото Харолд Блум посвещава и текст, и го споменава в „Западният канон“, а Сол Белоу го определя като един от световните израелски писатели. Близък приятел с Амос Оз, преподавател по сравнително литературознание, есеист, интелектуалец, ангажиран с темите за мира в Близкия изток, за пропастта между бедни и богати в съвременния глобализиран свят, за живота на бежанците и грижата, която им дължим. Чувствителен, харизматичен, мъдър – това са само част от характеристиките, които могат да се дадат на Йехошуа, чието присъствие в София покрай „Синелибри“ можем да определим като едно от големите литературни събития на годината. Защото писатели от тази класа останаха малко.
Засега неговата единствена книга, преведена на български, е „Жената от Йерусалим“. Но както самият той си пожела, дано до българската публика стигнат и други негови текстове, особено „Господин Мани“, считан за най-представителния му роман, връщащ погледа назад към пет поколения евреи от Йерусалим и дебатиращ въпроса за еврейската идентичност.
Романът „Жената от Йерусалим“ има като че ли два пласта и тях можем да обясним, от една страна, с политическия контекст на днешния свят, от друга, с прословутото влияние на Кафка, което критиците, а и самият Йехошуа не пропускат да изтъкнат. Както писателят споделя по повод книгата си, тя е инспирирана от съдбата на негова приятелка, университетска преподавателка в Йерусалим, убита при зачестилите атентати в началото на новия век, когато се наблюдава рязко влошаване на отношенията между Израел и Палестина. Но новият век в световен план е и време, в което тероризмът става част от ежедневието, превръща се в онази връхлитаща неизбежност, която все по-малко позволява планирането и сигурността. Самовзривяващите се анонимни терористи отнемат живота на невинни граждани в САЩ, Израел, Мадрид, като списъкът в следващите години драстично нараства. И ако анонимността на терористите е без значение, тя по странен начин контрастира с анонимността на жертвите, които често не могат да бъдат разпознати, защото са обезобразени, или, какъвто е случаят вече с книгата на Йехошуа – те са част от емигрантите, нямат близки в мястото, в което са отишли, нямат и постоянна работа и местожителство. Такава е и убитата героиня в романа – тя е дошла някъде от Русия, инженер по образование, започнала е работа като чистачка нощна смяна и живее в някакво мизерно помещение. Майка й е в Русия, бившият й мъж също, а приятелят и синът й, с които е заминала, не остават с нея и също се връщат. Когато нейната история се разплита, става ясно защо обстоятелствата при героинята са се изострили, но на повърхността стои следното – от чужденката никой не се интересува, няма кой да я потърси и да идентифицира тялото й. След намеса на журналист, вменяващ вина на работодателя, последният назначава свой пратеник (началникът на „Човешки ресурси“), който да демонстрира загриженост и да компенсира финансово семейството на убитата.
И тук започва вторият пласт на книгата, която неслучайно е с оригиналното (на иврит) заглавие „Мисията на началника на отдел „Човешки ресурси“. От служебно задължение, досадна работа и отбиване на номер достойното погребение на жената се превръща в кауза за чиновника. Убеден, че нейната майка ще иска дъщеря й да бъде погребана в родното й село, той предприема едно абсурдно пътуване, в което израства духовно, научава се на съпричастност, милосърдие, и по време на което почти се влюбва в мъртвата жена – в очите му тя вече има биография, има плътност. За да предприеме нещо още по-радикално и абсурдно: да се съгласи да се върне отново с трупа в Йерусалим, защото такава е волята на майката. Тогава началникът разбира, че емигрирането на жената е било и духовно, че тя е търсила Йерусалим като поклонническо място, и самият той осмисля връщането си заедно с мъртвата като пътуване към себе си. От Кафка в тази линия е абсурдността, оголването на човешкото; има я идеята за самотността на човека „като куче“, но абсурдизмът при Йехошуа води към „качествено повишение“, към реабилитиране на сърцето. В пилигримството на неговия герой виждаме как днешният човек може да се отърси от бюрокрацията и статистиките и да култивира в себе си една нова човечност в търсенето на отговор на въпроса може ли да се даде смисъл на анонимната, но и на която и да е смърт.
А. Б. Йехошуа, „Жената от Йерусалим“, прев. от английски Надя Баева, изд. „Колибри“, С., 2019.
