Ан-Розин Делбар
Вземането на решение за писане на език, различен от онзи, с който сме започнали да назоваваме света, не е банален акт. То дори е „ужасно преживяване“ по думите на Чоран (Liceanu 1995: 114). Но във френската литература през двайсети век този избор се среща много по-често, отколкото можем да си представим. Достатъчно е да разгледаме списъка на литературните награди или на изборите на Академията: ливанецът Амин Маалуф[1], алжирецът Мохамед Диб[2], руснаците Борис Шребер[3] и Андрей Макин[4], гъркът Василис Алексакис[5] аржентинецът Ектор Бианчоти[6], англоезичната канадка Нанси Хюстън[7], кубинецът Едуардо Мане[8], китайката Шан Са[9] и нейният съотечественик Франсоа Чън[10]. Франсоаз Мале-Жорис, фламандка по произход, вижда в този факт най-бележитото литературно събитие на двайсети век (Lire, 1997, лято, 45): „През последните десетилетия и въпреки загубата на влияние на френския език в много страни, ми се струва важен фактът, че много писатели, и то значителни, са предпочели да създадат творчеството си на френски, изоставяйки майчиния си език. Мисля за драматурзи като Бекет, Адамов, Йонеско, за белетристи като Ектор Бианчоти, Едуардо Мане, Макин („Гонкур”) и естествено, Жулиен Грийн. Този факт ни вдъхва надежда и ни стимулира и ми изглежда от голямо значение за литературата”.
Всъщност въпросът за избора на език се поставя пред писателя от момента, когато има съвместно съществуване на два езика и две култури в неговото обществено и индивидуално обкръжение. Клод Ажеж (1996: 259) дори говори за „конфликт“. Той засяга автори, които се ситуират извън френската култура, но приемат френския език, както и впечатляващ брой двуезични или многоезични автори, нареждащи се под все по-неуточнените подразделения на френската и франкофонската литература. Настоящата статия има за цел да предложи организиране на тази неподредена общност в светлината на обективните и субективните мотивации на писателите в полза на френския език[11].
Първото голямо деление е между авторите, които не са напускали родния си край, уседналите, и онези, които са го напуснали като деца или възрастни и са се преместили във френскоезична страна, номадите. Към този първи критерий от геополитически порядък се прибавят обективни (биографични, исторически, практически, културни), както и субективни (емоционални, историко-митични, стратегически) критерии и те хвърлят светлина върху особеното отношение на всеки писател с езика.
- Уседналите
Приемането на френския се оказва все по-дръзко и по-рядко срещано решение, ако следваме маршрута, който тръгва от френскоговорещите страни (романска Белгия, Франция и отвъдморските територии, Квебек, романска Швейцария) и стига до фламандска Белгия, англоезична Канада, Люксембург, немска, италианска и романска Швейцария и до бившите колонии и най-сетне до регионите, където френският няма никаква роля и никакво официално присъствие.
1.1. Писатели, родени на френска земя
Изборът на френския е естествен, когато е бил възприет още от детството: станал е социален език и език на интелектуалната дейност. Авторите, които идват от второто поколение имигранти, могат и да не са способни да се изразяват писмено на друг език. Някои, макар и да говорят майчиния си език, не го използват за литературна дейност или го практикуват при определени обстоятелства. А родените от смесени двойки с баща или майка франкофон владеят френски от родителите си, но втората култура, изгубена или не, има в повечето случаи истинско влияние върху техния мироглед.
Тези различни ситуации водят до различни използвания на възприетия език и култура. Спокойна асимилация има у писатели като Ана дьо Ноай, Роже Икор, Патрик Бесон и Владимир Волков: „Да пишеш на френски е избор. Започнах да пиша стихотворения на седем години. И винаги съм искал да пиша на френски. Винаги съм се чувствал френски писател. На руски пиша много правилно, но като писател нямам афинитет към този език, който е необикновено богат, но невинаги точен. Език, който е пропуснал класицизма, а аз се чувствам класически писател. Френският ми позволява да възприема напълно определен стил. Пиша и на английски, той е привлекателен език. Но истинският ми език е френският” (Martin & Drevet, 2001: 316).
Необходимостта да изразят онова друго, закътано в душата им, често се предава чрез носталгия или странност у Вае Годел, Йожен Савицкая, Жан-Люк Бенозилио или Шарл-Албер Сенгрия, за когото Етиамбл е запомнил, че „пише текстове, които на нищо не приличат“; „ту ясни, точни, класически, ту агресивни, натруфени, в стил португалско-китайски барок“, както той самият ги нарича шеговито“[12]. Кратък откъс от „Ксения и диамантът“ разкрива особената атмосфера на текстовете на Сенгрия, които не се нареждат сред удобните етикети на пътеписи, есета, приказки или алегории (Cingria 1955: 21):
– Е, добре, малката.
Малка беше онази, която говореше.
Във всеки случай виждаха се много къси широки длани, съсухрени разтворени пръсти, поставени добронамерено на стената в мрака. Виждаше се и глава, която се подаваше, и кръгли, много черни очи.
– Далеч ли отивате?
Съжалявам, че прилича на приказка, но нищо не мога да направя. В живота все още съществуват такива приказки, а това не е нито приказка, нито разказ, а точната обективизация на събития, които са се случили.
Монбай беше висока метър и четиридесет. Следователно бе джудже или „джуджечка“, както казваха в оня край.
Нейни бяха стената и къщата, където през полуотворената врата се виждаше огън. Цялата градина беше пълна с кошери.
– Хайде, влезте.
Двуезичният писател може да използва също така и смесеното писане: в един и същи текст да си служи едновременно с езиците, които знае (такъв е случаят с Адриен Паскали, Мирей Кютел, Пиер Митза, както и авторите от второто поколение на имигрантите от Магреб (Азуз Бегаг, Лейла Уари или Пол Смаил. Аделед Шуман (2002) е показал как четирите лингвистични пласта в „Животът ме убива“ на Пол Смаил разкриват идентичността му на образован арабин в Барбес. Да прочетем началото на романа, който отпраща към четирите езика на автора (арабски диалект, „записан по слух“[13], английски, стандартен френски и жаргон:
Appelez-mol Smail
J’ai insisté, en détachant bien le i tréma du a. Cela faisait longtemps que je n’avais pas prononcé mon nom en arabe. Ou, pour mieux dire, craché mon nom à l’arabe, raclé au fond de ma gorge le s, le m, le a. le i tréma, le L. D’ordinaire je triche un peu, je prononce à l’anglaise, j’aspire à l’anglaise, avec chic, en souriant Smile!
À quoi cela tient ? II me semble alors qu’à l’autre bout du fil l’employeur sollicité sourit aussi. Et comme mon père eut la bonne idée de me donner un prénom chrétien très banal en déclarant ma naissance à la mairie du 18e, le 5 mai 1970, je peux faire 1’llusion en me présentant ainsi. Ensuite, il ne s’agit plus que de débiter sans reprendre haleine mon inutile cursus : bac plus cinq, oui. Oui. Lettres, Littérature comparée… Ah, ah ! Déjà le sourire se fige à l’autre bout du fil. Ne parlons pas de CV, je ne vais pas énumérer les trois ou quatre petits boulots que j’ai trouvés en attendant. En attendant quoi ? Puisque bien entendu, il n’y aura pas de vrai travail pour moi, soit que mes études ne me qualifient en rien pour le poste proposé, soit que parvenu par la ruse, tréma gommé, photo retouchée jusqu’à obtenir un entretien, je doive enfin me présenter en chair et en os… En bougnoule, autrement dit. En bicot, en beur, en arbi, en craoui, en rat en raton, en sidi, en nardène, en melon – au choix (Smail 1997: 11).
Наричайте ме Смайл.
Настоях, отделяйки тремата от „а”-то. От много време не бях произнасял името си на арабски. Или, казано по-добре, не бях изплюл името си на арабски, не бях изстъргал от дъното на гърлото си s, m, a, i с трема, l. Обикновено малко шмекерувам, произнасям на английски, ама съвсем по английски, с шик, усмихвайки се: Смайл!
Защо го правя? Защото ми се струва, че от другия край на телефона работодателят също се усмихва. И тъй като баща ми е имал добрата идея да ми даде много често срещано християнско име, когато е обявил моето раждане в кметството на 18-и район, на 5 май 1970 г., мога да се престоря на немюсюлманин, като се представя по този начин. После трябва само да изредя без да си поемам дъх моя безполезен образователен път: средно образование плюс пет години следване, да. Да. Филология, сравнителна литература… А, а! Вече усмивката е замръзнала в другия край на телефона. Да не говорим за СV, няма да изброявам трите или четирите незначителни работни места, които намерих докато чаках. Докато чаках какво? Тъй като, разбира се, няма да има истинска работа за мен, било защото обучението ми не е подходящо за предложената длъжност, било защото, успял с хитрост, с премахната трема и ретуширана снимка да се добера до интервю, аз най-накрая трябва да се представя такъв какъвто съм… Като мангал, с други думи. Като бико, бьор, арби, крауи, ра, ратон, сиди, нарден, мьолон – имате избор (Smail 1997: 11).
Последният ресурс, който има двуезичният писател е да състави литературна програма на два езика. Сравнително рядък случай при писателите номади, които ще разгледаме по-нататък (емблематичен пример остава Бекет), двуезичното писане е почти несъществуващо при уседналите, родени на едноезична френска територия (обратно, среща се по-често в страни, където френският се използва съвместно с други национални езици или е език, наложен от колонизацията). Писането на френски и на английски на Жулиен Грийн не е имало за цел, според самия него, заемането на две литературни полета, както при Бекет, а е израз на необходима близост на писателя с непосредствената му публика, защото „писател, когото превеждат, е писател в изгнание, прогонен в един чужд език“ (Green 1946: 251): „1 юли 1940 г.: Аз съм френски писател и не мога да живея във Франция, поне за момента, затова трябва да пиша на английски. Без съмнение в тази страна не съм непознат, но чувствам, че имам почти всичко, което трябва да направя отново. Тази мисъл не ме обезкуражава, по-скоро ще ме възвиси. Не се предоставя на всички събличания, на които съм бил подложен, и понякога е голяма, огромна услуга да се откъсне от това, което притежава” (Green 1946: 3).
1.2. Писатели, родени на територия, където френският е един от официалните езици
В многоезичните страни, където френският е един от официалните езици може да има писатели, избрали френски в региони, които традиционно или официално не са френскоезични. Това е начин, който дава възможност на застрашените малцинства да продължат да утвърждават своята френска идентичност. Писането на френски се вписва в една политическа активност и енергична борба, както в така наречената някога Френска Канада, а днес канадска франкофония (илюстрират я Англистрозата на Роже Льовак или Последният франко-онтариец на Пиер Албер). Във Вале д’Аоста Пиер Лексер се опитва да поддържа франкофонски културен живот посредством списанието „Ле кайе дю Рю“: „плод на добрата воля на някои и на сътрудничеството на други, списанието ще продължи да излиза толкова дълго, колкото може да просъществува едно свободно и безкористно начинание, считано за човечно от едни и за непочтително от други – с други думи, застрашено“[14].
Обратно, френският понякога е бил и израз на отказ от собствената култура, считана за второстепенна: фламандските елити в Белгия са използвали френски до втората половина на двайсети век, изпитвайки неудобство по отношение на нидерландския. Меланхолията, породена от двойната езикова принадлежност, постоянно се чувства у Франсоаз Мале-Жорис в следващия откъс от „Адриана Споза“, който открива литературното й завръщане в родната страна:
Тя нямаше право на този двоен език, който за нея бе едно цяло, плитка, венец от думи, някои фламандски, други – френски, които досега тя бе избирала наслуки, смесвайки грапавото, гърленото с плавното, смесвайки нежното, кръглото, фламандската дума, която смучем като бонбон, съдържащ под първата сладка обвивка един по-тежък вкус, с френската дума, която се откъсва от устните ни, полита като мехурче, което гледаме как се измъква, за да не бъде никога повече произнесена, а само съзерцавана и необратима реч. И несъзнателно тя харесваше единия език, сравнявайки го с втория, обичаше ниския, леко приглушен, тежък и тревожен звук, езика на корема и на истините отвъд корема, език, идващ от вътрешността на тялото и дълбоко вътрешен, както обичаше и бързото звънене, точните и сребърни ноти, които се ронеха все по-бързо, толкова бързо, че трябваше да тича след тях, за да разбере какво искат да кажат. Тези два езика бяха нейните родители: бързият, светлият и толкова женствен бе езикът на Жералд, а мрачният, дълбокият, измъчен, богохулстващ и яростен, езикът на майка й, този, който искаха да забрави завинаги. Който я подозираха, че още не е забравила (Mallet-Joris 1990: 17-18).
Успокояването на подобни скрупули е довело някои автори до превод на фламандски автори на френски. Мари Жеверс, Лилиан Вутерс, Жак де Декер.
Език, достъпен в една по-широка мрежа от езици (два или три), френският също така е ценен инструмент в писателска дейност, която се ползва от лингвистичните ресурси на страната – люксембургските автори са писали често на два и дори на трите официални езика (Никола Риес, Мария Алер, Аниз Колц); подобен избор се наблюдава и в Белгия (Жан Ре, Руди Бекаерт, Ерик де Кюипер пишат на френски и на нидерландски), в Швейцария (Изабел Кайзер има богато творчество както на френски, така и на немски) и в Канада (Невидимият човек на Патрис Дебиен има двуезично издание на френски и английски).
1.3. Писатели, родени на територия, където френският език вече не е официален
Повечето автори, дошли от всички страни, където френският вече не е официален, признават веднага, че никога не са си поставяли въпроса за избора на езика, на който пишат. Изглежда им естествено да използват езика, който са изучавали и чиито възможности за разпространение гарантира на творбите им широка публика. Те страдат от неудобството на онзи, който има „две ютии на огъня“ според израза на хаитянина Рьоне Дьопестр (Depestre 1997).
Тунизийският писател Албер Меми е описал много добре болезнената специфика на колониалния билингвизъм, който не е нито двуезичие, при което съществуват съвместно един народен език и един език на пуристи, но принадлежащи и двата на една обща емоционална вселена, нито една обикновено полиглотско богатство, което се възползва от допълнителна, но сравнително неутрална клавиатура, а е лингвистична драма (Memmi 1957: 144-145).
Авторите ще се приспособят различно към тази драма. На първо място, чрез присвояване на езика на другия. Присвояване, което фаворизира „деколонизацията на ума“, както казва конгоанският писател Анри Лопес, която се изразява с френски език, обогатен с лексикални, синтактични и ритмични черти, дошли от родния език на писателите. Със смесено писане, в известен смисъл. Малгашкият писател Жан-Жозеф Рабеаривело е несъмнено първопроходец в това отношение с творчество, изградено като постоянно „отиване и връщане между френския и малгашкия, като един вид двоен превод“ (Casanova 1999: 362). Амаду Курума от Кот д’Ивоар също защитава това състояние на езика: „Онова, което искаме да постигнем дългосрочно, е да издълбаем в универсалния френски малка дупка, малък свят, в който да се чувстваме у дома си, спокойни и където да можем да изразим всички африкански реалности, всички чувства на африканските персонажи. Този свят, отдалечавайки ни от универсалния френски, го обогатява. В този свят универсалният френски ще бъде малтретиран, нараняван. Това ще бъде добре за универсалния френски, защото той си го заслужава. Не може невинно да поробваш и насилваш толкова народи по света и да продължаваш да защитаваш девствеността си и да я пазиш” (Alphant & Corpet 2000: 13).
Като предпочита редуването пред смесването, писането на двата езика е друг начин за „примиряване на литературните императиви с националните задължения” (Casanova 1999: 351). Писателите облекчават лошата си съвест по отношение на родния език чрез следване на сложни траектории на преводи, преписи, автопреводи, като изоставянето на френския език е крайно, но не и окончателно решение: Рашид Буджедра, който пише на арабски след Le démantèlement („Denoël” 1982) се връща към френския в La vie à l’endroit („Grasset” 1997).
1.4. Писатели, родени на територия, където френският език никога не е бил говорим
Авторите са писали на френски, без да напускат родината си, макар че езикът не е имал там никаква роля. Този учудващ избор изолира писателя от непосредствената му публика, но го отваря за по-широк кръг от потенциални читатели. Подходът е разбираем, когато изоставеният език е слабо представен в световен мащаб. Когато става дума за много разпространен език, можем да твърдим, че мотивациите не са само литературни. Те всъщност са плод на две реалности. Едната, литературната, се обяснява с интелектуалната и културна привлекателност на Франция и нейния език, но също и от желанието на авангардите да деполитизират езиците, за да ги използват като истински неопетнени материали за изграждане на творчеството им. Паскал Казанова обяснява така изключителната вяра в Париж на японския поет Сакатуро Хагивара (1886-1942) и го илюстрира със следния откъс (Casanova 1999: 53)[15]:
Ах! Бих искал да замина за Франция,
но Франция е твърде далеч.
С яке, което дано да е ново
Да започна свободно да се скитам
Когато влакът минава в планината
Облегнат на светлосиния прозорец
Ще мисля за щастливи неща
За зората на майското утро
Следвайки прищевките на сърцето,
кълнове на никнещи треви.
Другата реалност е частна (привлекателността на майчиния език на родител при автори от смесени двойки като японската поетеса Киту Ямата) или психологическа: волята да станеш друг (другостта, която Фернандо Песоа намира във френския и в английския език, е била алтернатива на използването на хетероними), тотално отхвърляне на родния език (американецът Луис Улфсън не можел да се изразява на майчиния си език)[16].
- Номадите
Преминаващите от един език към друг най-често преминават и границите за по-кратък или дълъг престой (може да се окаже и завинаги) във френскоговореща страна. Независимо дали става дума за принудително изгнание или за свободно избрано отпътуване, определящо значение имат възрастта, на която писателят е пристигнал във франкофонска страна, езикът, на който се говори в родината му и в семейството, дали е писал книги преди заминаването.
Бихме се изкусили да твърдим, че лингвистичната близост на романските езици може да улесни преминаването от един език към друг. При все това мотивации, дължащи се на критерии, основани не толкова на природата на езика, колкото на реалния му или въображаем статут, се наброяват у редица писатели, дошли от много отдалечени от романските езици хоризонти.
2.1. Децата на емигранти
Децата, тръгнали заедно с родителите си по пътищата на емиграцията по исторически, социално-политически (революции или войни с придружаващите ги преследвания) или по икономически, но също така и по професионални или интелектуални причини, са станали, когато съответната страна е френскоговореща, малки франкофони и естествено, френскоезични автори. Френският е станал вторият им майчин език, основният стълб, към който привързват своя изтръгнат от корените живот: такива са Артюр Адамов, Анри Троая, Борис Шребер, Ромен Гари, Натали Сарот, Серж Резвани. Дори и когато знаят майчиния си език, те не се чувстват способни да си служат с него, за да създават литература. На първо място по практически причини: те са учили във френско училище и не владеят достатъчно добре нормата на родния си език. По емоционални причини те пазят майчиния си език за интимното общуване. Ето свидетелството на Анри Троая: „В литературната си практика изобщо не се смущавам от факта, че съм руснак по произход. Тъй като съм учил само във Франция, свикнал съм да пиша на френски. Руският остава за мен един вид език на интимното общуване. Език на вика, а не на разсъжденията, винаги казвам, че сънувам на френски, че говоря на френски, но че ако някой влезе в стаята и ме удари с чук по главата, ще извикам „Ай” с руски акцент. Руският е нещо органично, дълбоко закътано в тялото ми. Френският е езикът на ежедневието, на писаното слово, на мисълта, той е дори езикът на мечтите” (Martin & Drevet 2001: 333-314).
2.2. Децата от смесени двойки
Дори ако френският няма място в социокултурния контекст на бъдещите писатели, той може да е част от привилегирования диалог, който те водят с единия си родител. Френският много рано става всекидневен език благодарение на завръщането във франкофонската страна (Рьоне де Обалдиа), но може да бъде и предмет на възхищение, което води до писане и дори до изгнание на френска земя (Йожен Йонеско ще се върне във Франция, където е прекарал ранното си детство с майка си). Привързаността към френския език може да се предава по наследство от предшестващите поколения. Доказателство е опитът на аржентинката Силвия Барон Сюпервиел (племенница на френския поет) и на руснака Андрей Макин „внук на баба нормандка, омъжена за казак, дошъл в Париж по време на престоя на цар Николай Втори). Френското завещание е истинско обяснение в любов на Франция:
«Notre langue»! Par-dessus les pages que lisait notre grand-mère, nous nous regardâmes, ma sœur et moi, frappés d‘une même illumination: «… qui n‘est pas pour vous une langue étrangère». C‘était donc cela, la clef de notre Atlantide! La langue, cette mystérieuse matière, invisible et omniprésente, qui atteignait par son essence sonore chaque recoin de l‘univers que nous étions en train d‘explorer. Cette langue qui modelait les hommes, sculptait les objets, ruisselait en vers, rugissait dans les rues envahies par les foules, faisait sourire une jeune tsarine venue du bout du monde… Mais surtout, elle palpitait en nous, telle une greffe fabuleuse dans nos cœurs, couverte déjà de feuilles et de fleurs, portant en elle le fruit de toute une civilisation. Oui, cette greffe, le français (Makine 1997: 56)[17].
2.3. Политическите емигранти
Митът за езика-свобода, на който е била написана Декларацията за правата на човека, винаги се свързва с френския език, и то до такава степен, че той продължава да привлича много политически противници на диктаторските режими или жертви на трагедиите на историята. За полския евреин Марк Алтер френският е единственият език, при който не е изпитал никакво потисничество. От политическите и социалните права често се преминава към моралните свободи и към двойствеността на либертинажа. Френският е езикът на любовта за Едуардо Мане, Франция е родината на еротизма според Милан Кундера. Френският е също така езикът на свободата против табутата върху религията, секса, мненията за властта, ако вярваме на мароканеца Абделагиф Лааби. На френски аржентинците Бианчоти и Копи възприемат хомосексуалността. Тази еманципация у Ектор Бианчоти се прибавя към лични причини (връщане към пиемонтските корени) и към културните (страстта към френската литература) и политическите мотивации (задушаващия полицейски климат в „Буенос Айрес, помрачен от диктатурата на Перон!“ (Бианчоти 1995: 27), които са го принудили да напусне през 1955 г. родната Аржентина.
2.4. Практически мотивации
Заминаването в зряла възраст за френскоезична страна може да се извърши вън от всякаква литературна дейност. Такъв е случаят при професионалните занимания: румънецът Панаит Истрати и полякът Жан Малаке идват да работят единият в Швейцария, а другият във Франция, преди да бъдат насърчени да пишат съответно от Ромен Ролан и Андре Жид.
Понякога причината е брак или любовна връзка (рускинята Елза Триоле, унгарката Кристин Арноти), обучение в училище или в университет (Василис Алексакис, Нанси Хюстън, китайката Инг Чен), преводаческа дейност (германката Ан Вебер, англоезичната канадка Агнес Уайтфилд), първоначален сблъсък с няколко езика: ирландецът Самюел Бекет е раздвоен между английския и уелския, иракчанинът Наим Катан между „класическия еврейски диалект и диалектния арабски”. Следващият пасаж от „Сбогом Бейби“ показва това:
Достатъчно е да отворим уста и разкриваме идентичността си. В думите ни се вписва емблемата на произхода ни. Ние сме евреин, християнин, мюсюлманин от Багдад, Басра или Мосул. Имаме общ език, езика на мюсюлманите от региона, неизчерпаем източник за объркване и жестоки подигравки. Има ли по-добро развлечение за младия мюсюлманин от това да слуша как някоя възрастна еврейка от бедния квартал Абу-Сефаин се обръща към чиновника мюсюлманин? Тя осакатява няколко еврейски думи и ги придружава с един-два разговорни мюсюлмански израза. С много кривения на устата успява да говори само собствения си диалект. Ефектът винаги е комичен.
Полуобразованите евреи винаги изпъстрят фразите с един-два мюсюлмански термина, когато говорят с други евреи. Да заемеш от мюсюлманите няколко думи доказва, че сред познатите има мюсюлмани, че общувате с тях и не се задоволяват само с ограничената компания на евреите. Богатите евреи също се срамуват от акцента си и никога не пропускат случая да вмъкнат няколко английски или френски думи в разговора. Дете, което нарича баща си „папа“ или „деди“, вече дава гаранция, че ще стане бъдещ аристократ (Kattan 1986: 10-11).
2.5. Културни и литературни мотивации
Заминаването във франкофонска страна може да бъде свързано с привлекателността на една култура, почувствана като по-богата, по-свободна, по-отворена към духовния живот и е мотивирано от удоволствие да потънеш в една цивилизация, чиято литература, свързана с преподаването на езика, безвъзвратно е възбудила интереса на желаещия да пътува.
2.5.1. Духът на езика
Качествата, приписвани на френския език, играят много голяма символична роля в избора на писателите. Понятия като логика и яснота, наследени от граматиците от Пор Роаял и картезианската традиция, създават духа на френския език и често са изтъквани като лайтмотив. Юлия Кръстева например следва обясненията дадени от Анри Троая, Жулиен Грийн, Ирен Немировски или Василис Алексакис, когато са били питани защо са избрали френския език: „Логичната яснота на френския език, безупречната точност на речника, прецизността на граматиката прелъстяват взискателния ми ум и придават – не без затруднение – последователност на моята близост с черното море на страстите. Съжалявам, че изоставям лексикалните двусмислия и трудната многозначност на българския език, недостатъчно привикнал с картезианството, съзвучен с жалбата на сърцето и нощта на сетивното. Но аз обичам латинското оформяне на понятието, задължението да избереш, за да очертаеш класическото завършване на аргумента и невъзможността да се колебаеш в преценката, която на френски се оказва в крайна сметка по-политическа, отколкото морална” (Kristeva 2000: 70).
Разглеждан в дълбочина, изборът на френския език намира и стратегически обосновки, стимулирани от правилата на литературната игра в глобалното пространство (разпространение, новаторство, рецепция), към които трябва да добавим и едно по-философско измерение: желание да се сложи край на произвола на майчиния език, окончателно признание, че авторът е поел съдбата в свои ръце.
2.5.2. Френският език има по-широко разпространение и е език на голяма култура
Някои двуезични писатели или избрали друг език творци решават да приемат един от големите литературни езици, защото страдат от маргиналността и изолацията, на които ги осъжда родният им език. Така например изборът на френския от Чоран изглежда не е бил свързан само с румънската франкофония – за която в едно от своите произведения той казва, че я смята за особено комична у съотечествениците си – или с плодотворните ограничения, които му налага избраният език, колкото на осъзнатото желание да задоволи наранената гордост на човек, роден в една малка култура: „Писах на румънски до 1947-ма. В същата година се озовах в малка къща край Диеп и превеждах Маларме на румънски. Внезапно си казах: „Какъв абсурд! Защо превеждам Маларме на език, който никой не познава?“. Тогава се отказах от езика си. Започнах да пиша на френски и бе много трудно, защото по темперамент френският език не ми подхожда. Нужен ми е див език, език на пияница. Френският за мен беше като усмирителна риза” (Cioran 1995: 28).
2.5.3. Художествено новаторство
Париж на авангардите има огромна притегателна сила. Много писатели са превърнали смяната на езика в принцип на литературното обновление. Изглежда, че Габриеле д’Анунцио е писал на френски, воден по-скоро от артистични мотивации, отколкото от преклонение пред френската култура или от стремеж за по-широко разпространение (Chiappano 2001). Трябвало е да обнови сцената, да промени натуралистичната буржоазна драма в борба със северната мода, по-специално с влиянието на Ибсен. Самият Бекет често е заявявал, че за него френският език е бил материал за стилистично експериментиране в перспективата на все по-голяма изчистеност, на писане „без стил“. Привилегирована форма на литературната абстракция, френският език щял да му позволи да изрази слабостта и да отслаби езика, което щяло да бъде начин да отвори вратите на модерността за литературата, изостанала далеч след музиката или живописта. Потвърждава го следният пасаж от писмо на Бекет до Йоаким Рингелнац: „Да се надяваме, че ще дойде време (и слава богу в някои среди то вече е дошло), когато езикът ще се използва по-ефикасно там, където сега с него ефикасно се злоупотребява. Има ли нещо свято, парализиращо в това противоестествено нещо – думата, което да не се среща в другите изкуства? Има ли причина, поради която тази толкова произволна материалност на повърхността на думата да не бъде разтворена, както например повърхността на звука, погълната от продължителни черни паузи в Седмата симфония на Бетовен, в резултат на които страници наред да не виждаме нищо по-различно от алея звуци, издигнати на главозамайващи височини, свързващи недостъпни пропасти от тишина” (Clément 2001: 5).
Понякога писането на френски води до промяна на жанра. Чоран е преминал от румънския към френския по същото време, когато е направил обмислен скок от поезията в прозата, „от барока в класицизма“ (Combe 1995: 115). „Как да бъдеш луд – или поет – в такъв език (френския)?“, се пита писателят в La tentation d’exister (Cioran 1956). Преходът във всеки случай благоприятства жанровата изобретателност: достатъчно е да споменем богатството от жанрове, създадени от Бекет („текстове за нищото“, „драматикюли“, „пошади“, „фоаради“, „мирлитонади“). Нанси Хюстън го следва през 1999 г. публикувайки една „полифония“ (Prodige).
2.5.4. Хоризонт на очакване
Писането на друг език може да продължи литературен труд, започнат на майчин език. Така става при Ектор Бианчоти, Емил Чоран, Йожен Йонеско или Шан Са. В този случай изборът на френския е мотивиран от това, което Ханс Роберт Яус нарича „хоризонт на очакване“. Когато се чувства способен да го направи, писателят пише на езика на най-непосредствената си публика и по този начин може да усети най-бързо ефекта от творбата си.
2.5.5. Писане на два езика
Когато писателят пише на два езика, се забелязва колебание между тях, мотивирано по-скоро от съдържанието, отколкото от формата. Някои автори предпочитат родния си език, за да описват моменти от живота си или за художествени произведения, като оставят за френския по-ограниченото поле на есето; други, напротив, могат да се изразяват напълно искрено само ако се освободят от твърде емоционалната връзка с майчиния си език; на него пишат критични творби. Plainsong, роман, който Нанси Хюстън сама е превела на френски като Cantique des plaines (1993), е написан на английски, защото той я е помирил със страната на детството. Мирча Елиаде по-скоро приспособява сюжета към избрания език. Прочут белетрист в Румъния, той престава да пише проза във Франция след 1945-а и се посвещава изцяло на изучаването на митовете и на историята на религиите. Изискванията на езика наистина са го довели да спазване на ограниченията, които е считал за елементарни: точността и яснотата. Александра Амдан (Hamdan 1993: 34) цитира свидетелството на Елиаде за рисковете и трудностите при писането на френски, което се намира в L‘epreuve du labyrinthe (Eliade 1985: 106): „Големият проблем беше работата и сега трябваше да пиша на френски. Знаех добре, че френският ми няма да е перфектният френски на Йонеско или Чоран, а аналог на средновековния латински или на куме, онзи гръцки, който се е говорел и писал през елинистичната епоха в Египет в Италия или в Мала Азия. Не се страхувах от стила като Чоран, който обожаваше френския език като език, като чист шедьовър, и не желаеше да унижава или наранява това чудо. За щастие, нямах тези скрупули, исках да пиша на френски точно и ясно, само толкова”.
Принудите, които тежат върху употребата на френския език и на френската литературна практика понякога пораждат желание за завръщане към майчиния език, както открито си признава Нанси Хюстън: „Бях зажадняла за теоретична невинност, имах желание да пиша свободни и дрипави фрази, да изследвам всички регистри на емоцията, включително и защо не, да опитам патетичността на простите еднозначни истории, да ги опиша със старание и вяра в тях, без да се боя от ироничните коментари на учениците на Барт или Жорж Перек” (Huston 1999: 50).
2.5.6. Превъзмогване на произвола на майчиния език
Промяната на езика позволява да се освободите от езика, даден от семейството, както и от исторически, социални, политически обстоятелства, тоест даден случайно. Тя благоприятства изобретяването на нов език, който ще избегне изхабяването на всекидневния език. Някои автори ще успеят да създадат необикновен литературен материал, който не спазва традиционните повествователни компоненти (разказ, декор, място, време, персонаж), и ще избегнат използването му за национални, националистически или популистки цели, без да се примиряват с нечленоразделната реч. Паскал Казанова (Casanova 1999) схваща тази борба за езика като последен етап на освобождение на писането и писателите дори ако е най-несигурният и най-трудният (и всъщност най-редкият). За есеиста досега само Бекет е отишъл най-далеч в изобретяването на чисто литературен език.
2.6. Психологически мотивации
Промяната на стила у писател, който променя езика си, понякога създава впечатление, че вече не пише същият човек. Изкушението е голямо за неудовлетворен, неприспособен или травматизиран индивид. Прибягването до чуждия език е средство, признато или не, да се освободим от моралната тежест, която обществото налага на индивида. Непорочният език дава възможност за освобождаване от индивидуалното и колективно минало. Такъв е случаят с жените писателки от Магреба (Асия Джебар, Малика Мокедем) или с хомосексуални автори като Жулиен Грийн или Ектор Бианчоти. Френският също ни позволява да разкажем за раните от детството (Мишел дел Кастило, Жорж-Артур Голдшмид).
2.7. Писане при определени обстоятелства
Социалната и културната ценност на френския език, към която се добавят биографични възможности, обяснява спорадичното писане на френски от автори, които са или ще бъдат признати на майчиния им език. Моментното приемане на френския език може да бъде свързано с повече или по-малко дълъг престой във френскоговореща страна, като основните произведения са на майчин език (Август Стриндберг, Оскар Уайлд, Райнер Мария Рилке) или на друг език, като английския при руснака Владимир Набоков, който говори френски на 7-годишна възраст, или поляка Джоузеф Конрад.
Мотивациите на двуезичните творци и отношението им към техните езици са много различни, но също така имат и редица сходни черти, които със сигурност трудно могат да се обобщят, защото изборът на френски език, като и практиката на писането придобиват смисъл и трябва да бъдат разбрани поотделно за всеки случай. Диегетичните, тематичните, структурните и стилистичните прилики обаче обединяват двуезичните автори и създават помежду им близки връзки. Сблъскваме се с общата трудност да схванем идентичността. За Ектор Бианчоти разпадането на личността е трагичното следствие от многоезичието: „Аз, който нямам език, но се измъчвам или понякога наслаждавам от няколко, имам чувства, които варират в зависимост от думите, които използвам. Случва се да съм отчаян на един език и едва наскърбен на друг. Всеки език ни кара да лъжем, изключва част от фактите, от самите нас, но в лъжата има утвърждаване и това е начин да бъдем в даден момент; няколко езика едновременно ни отхвърлят, фрагментират и разпиляват вътре в самите нас” (Bianciotti 1987: 45).
Вътрешните последици от търсенето на Аза се комбинират като в симфония в темата за близначеството, несъмнено една от основните силови линии на езиковите изгнаници. Трилогията на Агота Кристоф (Le grand cahier, 1986, La preuve, 1988, Le troisieme mensonge, 1991), която разказва за приключенията на двама братя близнаци Lucas и Claus може да ни служи за водеща нишка. Нужно ли е наистина да вярваме в съществуването на две същества (още повече че първоначалното име на Claus е било… Lucas):
–Аз съм братът на Lucas. Казвам се Claus.
– Не се шегувайте Lucas. Моля ви.
Claus вади паспорта от джоба си
– Вижте сам.
Мъжът разглежда паспорта.
–Това не доказва нищо.
Claus казва:
–Съжалявам, нямам никаква друга възможност да докажа самоличността си. Аз съм Claus Т. и търся брат си Lucas. Познавате го. Сигурно ви е говорил за мен, неговия брат Claus.
–Да, много ми е говорил за вас, но трябва да призная, че никога не съм вярвал, че съществувате.
Claus се смее.
–Когато говорех на някого за Lucas, и на мен не ми вярваха. Смешно е, не мислите ли?
–Ни най-малко. (Kristof 1991, 320-321)
Писателката поддържа неяснотата до третия том на трилогията многозначително озаглавен „Третата лъжа“. В нея се срещаме с героите от предишните романи, които обаче водят друг, различен живот. Близнаците най-сетне са се събрали, но приликата им вече не е пълна: Claus е по-нисък и по-дребен и накуцва. Разказва детството си и кошмарите си, в които брат му се явява като фантазъм: „Знаеш много добре, че съм само сън“ (с. 381), „А брат ми може би никога не е съществувал“ (с. 393). Този, когото открива след много превратности, се нарича Klaus Т., поет, който пише с името Klaus Lucas.
Постоянните колебания за реалността на персонажите и играта с имената и ролите – Lucas става Claus, Claus отново става Lucas – Claus, станал Klaus, се превръща в Klaus Lucas… – могат да ви причинят световъртеж. Ключът на загадката е във върховната дейност: писането. Творецът дърпа конците на двете кукли във форма на руски матрьошки, които винаги са само проекции на него самия.
На базата на толкова сложната конструкция на Агoта Кристоф да направим още една крачка и да предложим хипотезата, че персонажите близнаци са еманация на едно цяло, но раздвоено съзнание, съзнанието на писателя, разделен между два езика. Освен ако, тъй като нищо не е сигурно, не започнем от противоположния край. Такова е, струва ми се, положението на един Паскал Киняр днес, и на един Бенжамен Фондан – вчера. За Паскал Киняр същностната двойственост на човека налага и раздвояване на езика: „Човекът трябва да бъде два свята, трябва да е разкъсан. В него мисълта и тялото се разделят, природата и обществото трябва да останат ясно различими: животът и езикът трябва да се отклоняват, да се раздвояват, животното трябва да бъде непълно като човека, който прави всичко, за да се убеди, че е негова противоположност. Човекът не може да бъде нещо повече от обещание за човек” (Quignard 1998: 391).
Фондан също смята двойствеността за основополагаща за всяко човешко същество, „източник на нашата интимна разпра, на нашето дълбоко разкъсване, на нещастието на нашето съзнание (Fondane 1936: 24)[18]. От това неизбежно произтича географското и езиково изгнание. „Не съм постоянно Един“, настоява той в La conscience malheureuse, само защото постоянно е трябвало да бъда ПРОТИВ ЕДНОТО” (ibid., 26).
Временен или окончателен, отказът от майчиния език със сигурност никога не е безвреден. Той обуславя погледа към света. И възприятието на този поглед, изострен от другостта, има способност да придаде на нашето всекидневие и на нашия език някаква странност, която захранва подновяването на интереса.
Превод от френски: ГАЛИНА МЕЛАМЕД
БИБЛИОГРАФИЯ
Alphant, M. & Corpet, О. (eds) (2000) L’espace de la langue. Paris: Éditions du Centre Pompidou– Éditions de l’lmec.
Bianciotti, H. (1987). Sans la miséricorde du Christ. Paris: Gallimard (1985); Bianciotti, H. (1995). Le pas si lent de l’amour Paris: Grasset.
Casanova, P. (1999) La république mondiale des lettres. Paris: Seuil.
Chiapparo, M. R. (2001). Le martyre de Saint-Sébastien: une expérience d’écriture française de Gabriele d’Annunzio. In: Castellani,J -P.. Chiapparo, M. R. & Leuwers, D. (eds.). Littérature et Nation, 24, La langue de l’autre ou la double identité de l’écriture. Tours: Publication de l’Université François Rabelais, 676-684.
Cingria, Ch.-A. (1955) Xenia et le diamant. Lyon. Les écrivains réunis.
Cioran, E. (1956). La tentation d’exister. Paris. Gallimard.
Cioran, E. (1995). Entretiens. Paris. Gallimard.
Clément, B. (2001) Serviteur de deux maitres Littérature, 121, Les langues de l’écrivain, 3-13.
Combe, D. (1995) Poétiques francophones. Paris: Hachette.
Delbart, A-R. (2002). Les exiles du langage Un siècle d’écrivains français venus d’ailleurs (1919– 2000). Limoges (Thèse de doctorat).
Delbart, A.-R (à paraitre). Les dualités de Benjamin Fondane. In Oktapoda-Lu. E (ed) Francophonie et multiculturalisme dans les Balkans. Paris. L’Esprit des Péninsules.
Depestre, R. (1997). Deux fers au feu. In. Gauvin, L. (ed) L’écrivain francophone à la croisée des langues. Pans: Karthala, 71-95.
Dion, R. LOsebnnck, H-J., Riesz, J. (eds) (2002). Écrire en langue étrangère. Interférences de langues et de cultures dans le monde francophone. Québec. Nota bene.
Eliade, M. (1985). L’épreuve du labyrinthe. Entretiens avec Claude-Henri Rocque/. Paris: Belfond.
Etiemble (2000). Cingria Charles-Albert (1883-1954). In: Dictionnaire de la littérature française XXe siècle. Paris. Encyclopaedia Universalis et Albin Michel, 196-199.
Fondane, B. (1936). La conscience malheureuse. Paris. Denoël et Steele.
Green, J. (1939) Journal, tome II, Derniers beaux jours (1935-1939) Paris: Pion; Green, J. (1946) Journal, tome Ill, Devant la porte sombre (1940-1943) Paris: Pion.
Hagege, Cl. (1996) L’enfant aux deux langues. Paris, Odile Jacob.
Hamdan, A. (1993) Ionescu avant Ionesco. Portrait de l’artiste en jeune homme. Berne etc Lang.
Hausser, M. & Mathieu, M. (1998) Littératures francophones in Afrique Noire, Océan lndien Paris, Berlin.
[1] „Гонкур” за Скалата на Таниус, 1993.
[2] Голямата награда за франкофония на Френската академия, 1994.
[3] „Рьонодо” за Мълчание около половин час, 1996.
[4] „Гонкур”, „Медисис”, „Гонкур на гимназистите”, Френското завещание, 1995.
[5] „Медисис”, 1995.
[6] „Фемина” за Без милост от небето, 1985, финалист за наградата „Ноември” за Тихата стъпка на любовта, 1995, избран във Френската академия през 1996 г.
[7] Финалист за „Гонкур”, 1996, „Гонкур на гимназистите”, 1996, награда на книгата Интер 1997 за Инструменти на мрака.
[8] „Гонкур”, 1996, „Интералие” за Кубинска рапсодия, 1996.
[9] Литературна награда за призвание 1998 (често наричана „Гонкур за първи роман”) за Вратата на небесния мир.
[10] „Фемина” за Приказка за Тиани, 1998, и Голямата награда за франкофония на Френската академия през 2001 г., избран във Френската академия през 2002 г.
[11] Проектът за подобно организиране е предмет на моята докторска дисертация (Делбар 2002).
[12] Вж. статията му в Dictionnaire de la littérature française XXe siècle. Paris. Encyclopaedia Universalis et Albin Michel, 196-199.
[13] Както уточнява Смайл в предговора на романа.
[14] Les cahiers du Ru, N 10, automne 1987, 2. (Aoste institut valdotain de la culture, Musumeci éditeur).
[15] Казанова цитира този откъс по Haruhisa Kato, „L‘image culturelle de la France au Japon”, Dialogues et cultures. revue de la Fédération inlernationale des professeurs de français, n°36. 1992, 39.
[16] Автор на произведение с показателното заглавие Le schizo et les langues (ou La phonétique chez le psychotique. Esquisses d’un étudiant de langues schizophrénique), Gallimard, 1970.
[17] „Нашият език“! Над страниците, които баба четеше, ние се спогледахме, сестра ми и аз, поразени от внезапно озарение: „… което за вас не е чужд език”. Това беше ключът към нашата Атлантида! Езикът, тази загадъчна материя, невидима и вездесъща, която със звуковата си същност достигна до всяко кътче на вселената, което изследвахме. Този език, който оформяше хора, извайваше предмети, лееше се в стих, ревеше по улиците, изпълвани от тълпите, накара младата царкиня, дошла от края на света, да се усмихне… Но преди всичко тя туптеше в нас като приказна клонка, присадена в сърцата ни, вече покрита с листа и цветя, носеща в себе си плода на цяла цивилизация. Да, тази присадена клонка, френският език.
[18] Интересувам се по-задълбочено от двойственостите на Фондан в моя статия в сборника Francophonie et multiculturalisme dans les Balkans (Delbart à paraître).
