1. Кои са според Вас събитията на театралната 2019?
2. Как бихте определили театъра и театралния живот в България през 2019?
3. Какъв театър бихте искали да гледате през 2020?
Илко Ганев, театровед, режисьор
1. Все по-трудно се откроява театрално събитие, което да впечатлява еднакво както професионалната публика, така и всички останали.
Аз лично отделих няколко представления, които ме развълнуваха повече или по-малко. Сред тях са: спектакълът на Марий Росен ,,Хаос“ в Театър 199, ,,Слава“ и ,,Най-бързият часовник във вселената“ на Стайко Мурджев, които се играят в Драматичен театър Пловдив и Театър 199, ,,Как е“ на Елена Димитрова в ТР „Сфумато“, ,,За едно явление от електричеството“ на Стилиян Петров в Театър „Възраждане“, ,,Лодкарят“ – спектакълът реквием, който последният клас на Стефан Данаилов в НАТФИЗ посветиха на своя учител, и още няколко заглавия.
Представление, което остана много дълго в главата ми като нещо почти недостижимо за родния театър, беше прожекцията на NT Live – ,,Всичко за Ийв“ на Иво Ван Хове. От огромно национално значение беше участието на България и по-специално на проекта на Оги Серафимова ,,Конгломерат“ в Пражкото сценографско квадриенале, което от своя страна пък е един от най-мащабните форуми за сценографи в света.
2. От една страна, театралният живот в България през годината беше изключително наситен с всякакви прояви. За съжаление, голяма част от тях останаха повече в полето на опита и на доброто намерение да се реализират съвременни проекти. Има някакво всеобщо желание да повтаряме едни и същи теми, послания, а също и да използваме вече до болка познати средства от миналото.
3. Смислен, вълнуващ, провокиращ, актуален, поставящ важни въпроси, засягащ политически и социални теми от световен мащаб…
Румяна Николова, театровед, театрален изследовател
1. За съжаление, отговорът на този въпрос с всяка изминала година става все по-труден… Театралната 2019 отново не предложи изключително, различно, предизвикващо дебат театрално събитие от българската сцена. Сред спектаклите, които не ме оставиха равнодушна, са „Хаос“, режисьор Марий Росен в Театър 199, „Най-бързият часовник във вселената“, режисьор Стайко Мурджев, Театър 199, „Празникът“, режисьор Явор Гърдев, Малък градски театър „Зад канала“.
Вълнуващите театрални преживявания продължават да са свързани основно с международни проекти: „Макбет“ на Компания „Театроперсона“ – Италия, „Щедростта на Тавита“ на Компания „Трублейн“/Ян Фабър – Белгия, „Всичко за Йив“, режисьор Иво Ван Хове, от програмата NT Livе.
2. Театралният живот, от една страна (в неговите количествени измерения), става все по-богат – премиери, брой зрители, гостувания, проекти, фестивали…, от друга – все по-натрапчива става констатацията, че театралната ни сцена не предлага „изключителни“ художествени факти, които да са конвертируеми в европейски контекст и да предизвикват дебат и дискусии по значими теми. Естетическият избор е ограничаван от непрестанните усилия на държавните театри да покриват „нормативи“, за да си осигурят субсидия, което неминуемо води до компромисни художествени резултати.
3. Вълнуващи, изненадващи, провокиращи и говорещи на съвременен театрален език спектакли.
Албена Тагарева, театровед, театрален критик
1. През театралната 2019 г. трудно бих откроила събития, с които тя би била запомнена. Не липсваха, разбира се, отделни постановки, които предизвикаха вниманието и се откроиха с използването на различен театрален език. Такава беше театралната акция „Нонумент“, случила се на Бузлуджа през септември, дело на познатия вече в България колектив ЛИГНА, работещи в сътрудничество със Стефан Щерев и Емилиян Гацов – Елби.
2. В българския театрален контекст се наблюдава отказ от експеримента. През последната година станахме свидетели на представления, които използват вече утвърдени театрални стратегии и рядко се стремят към изпробването на нови методи и похвати. Това, естествено, води до липса на разнообразие в театралния репертоар и уеднаквяване профила на пространствата. А театралното преживяване е сведено до избора на по-интересна или по-малко интересна пиеса, добра актьорска игра в приятна среда.
3. Театър, който има позиция и ясно я заявява чрез средствата, които използва. Театър, който излиза от комфорта на познатите стратегии и търси нови, неутъпкани пътеки.
Николай Йорданов, театровед, театрален изследовател и критик
1. За разлика от други години в края на 2019 се затруднявам да изброя заглавия от афишите на българските театри, които мога да нарека „събития“. Да, има прилични представления, макар че и те се броят на пръсти, но за мен театрално събитие е нещо, което вдига летвата както спрямо съществуващата обща картина, така и спрямо постиженията на собствените му създатели.
2. Именно отговорът ми на предходния въпрос предполага констатацията за един не особено вълнуващ за мен театрален живот в България през 2019 г. Нека кажем нещата направо – липсват открития в драматургията, липсват и в режисурата. Да, има актьорски постижения, интересни сценографски визии, сигурно ще могат да се посочат и добри музикални и хореографски решения. Но двата стълба на театралния живот – новата българска драма и режисьорските практики, се движат в руслото на познатото, някъде между незадоволителното и задоволителното ниво. Малките изключения не променят общата картина, нито зрителският успех на отделни заглавия. Последното се оказа решаващата причина за това състояние – гоненето на броя зрители на всяка цена лишава театралния живот от изненади, от рискове, от неочаквани открития. За кой ли път ще кажа – това трябва да се промени чрез промяна на културната политика в театралния сектор.
3. Театър, който не е взрян само в публичния си успех, а театър, който търси и евентуално намира нови интуиции за живота и света, театър, който разширява границите на собствения ми човешки опит. Знам, че е максималистично, но това е откровеният ми отговор на този въпрос.
Камелия Николова, театровед, театрален изследовател и критик
1. Бих откроила няколко добри спектакъла върху трудни за правене текстове – „Най-бързият часовник във вселената“ от Филип Ридли на режисьора Стайко Мурджев в Театър 199; „Празникът“ по Томас Винтерберг на режисьора Явор Гърдев и „Сцени от един семеен живот“ от Ингмар Бергман на режисьора Крис Шарков в Малък градски театър „Зад канала“, както и интересната сценографска работа в двата спектакъла на Никола Тороманов – Фичо. Не съм гледала обаче все още, поради продължителни мои пътувания тази есен, няколко от последните премиери в Театър „София“, Театър „Българска армия“, сцена „Миракъл“, Театър 199 и Народния театър, а заглавията ми звучат интригуващо… Безспорно събитие е и появата на ново списание в областта на сценичните изкуства – „Списание за танц“. От театралните гостувания бих откроила „Макбет“ на италианската компания „Театроперсона“ и „Щедростта на Тавита“ на Ян Фабър и трупата „Трублейн“ от Белгия, показани в афиша на „Световен театър в София“ и Международния театрален фестивал „Варненско лято“, както и международната теоретична конференция „Съвременният театър – между отворени и затворени общности“.
Като много голямо събитие в театралния живот в България през тази година непременно бих отделила присъждането на Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ на световноизвестния френски театровед и теоретик на театъра проф. Патрис Павис на 27 октомври 2019 г.
2. Нормален, стабилен, спокоен, но едновременно с това и доста еднообразен и предвидим, без дръзки амбиции и неочаквани изненади.
3. Отговорът следва естествено от предходния. Бих искала да гледам повече дързък и неочакван театър по българските сцени през 2020.
Асен Терзиев, театровед, театрален изследовател и критик
1. Не мога да кажа, че в 2019 г. е имало събития в българския театър. В този смисъл нещата, които ми направиха впечатление, бяха добрите театрализации на истории, които точно изразяват и напипват актуални проблеми и идват от киното и литературата. Такива са „Празникът“ по едноименния филм на Томас Винтерберг в МГТ „Зад канала“ под режисурата на Явор Гърдев и „Вечерята“ по едноименния роман на Херман Кох под режисурата на Пламен Марков в Театър „София“. Харесвам и следя тенденцията на Театър 199 да търси нови и непознати текстове и тук репертоарната находка за мен е финландската пиеса „Хаос“ от Мика Миляхо под режисурата на Марий Росен – това е спектакълът, който истински ме разсмя през този сезон.
От гостуващите спектакли най-силно ме впечатлиха силно визуалният прочит на Шекспировия „Макбет“ на Алесандро Сера и неговата компания „Театроперсона“ от Италия и гостуването на „Чайка“ на Македонския народен театър с незабравимата Дария Ризова в ролята на Нина Заречная и под режисурата на Нина Николич (тук с известно съжаление вътрешно констатирах, че от времето на дебютите на Явор Гърдев и Галин Стоев не съм попадал на толкова зряла работа от съвсем млад режисьор). Събитие беше и първото представяне в България на световния белгийски артист Ян Фабър със спектакъл на живо – наелектризиращия танцов спектакъл „Щедростта на Тавита“. И трите представления бяха част от програмите на МТФ „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“. Няма да забравя и разтърсващия пърформанс за евтаназията „Призраци“ на германското дуо „Маркус и Маркус“, показан в рамките на фестивала на свободния театър АCT.
2. Отговорът на този въпрос се съдържа в отговора на горния.
3. Вълнуващ и жив.
Ина Божидарова, филолог, театровед, драматург
1. По повод „Пловдив – Европейска столица на културата“ в театралния афиш на града домакин бяха включени поредица събития, някои от които с международен обхват и с категорично по-щедър бюджет. Между тях имаше интересни оперни, драматични спектакли, съвременен танц и пърформанс. Както всяка година, „Световен театър в София“ отново предложи интригуващ избор от чужди спектакли. Бих откроила като важно събитие и участието на България с проекта на Огняна Серафимова ,,Конгломерат“ на Пражкото сценографско квадриенале 2019.
2. Не искам да бъда неблагодарен наблюдател, но не бих определила театралния живот през годината като особено разнообразен. Забелязва се по-активно присъствие на български текстове по сцените, но предимно от класическия репертоар. Изглежда, това е предпочитание и на публиката. Съвременните български текстове са много по-малко и често са адаптации на литературни произведения и документални материали.
3. Всяка година си пожелаваме интересен, разнообразен, с изненадващи театрални събития сезон и си оставаме предимно с очакванията. Може би тази година ще бъде по-щедра. Дано!
Зорница Каменова, театровед, театрален критик
1. Въпреки многообразието на българския театър, не са много тези събития, които заслужават да бъдат отличени. Едно от тях е 30-годишнината от създаването на Театрална работилница „Сфумато“ и провеждането на Генерална асамблея на UTE (Съюз на европейските театри) в България. Друго важно събитие е представянето на България в Пражкото сценографско квадриенале с проекта „Конгломерат/поVRвай в театъра!“. Като събитие с положителен знак е и продължаването на платформата „Световен театър в София“ и NT Live, които запознават българската аудитория със значими световни театрални спектакли. Струва ми се важно за разширяване на театралния контекст издаването на първия брой на „Списание за танц“. Друго значимо събитие, което се случи съвсем наскоро, е удостояването на световно признатия театровед проф. Патрис Павис с „Доктор хонорис кауза“ на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“.
2. Театърът като цяло продължава да работи за привличане на публиката, което е основен критерий за успех.
3. Както и миналата година желанието ми е да гледам смел и вдъхновяващ театър, който да предлага нови, по-експериментални форми, жанрове и теми, без да отричам правото на съществуване на „добрия комерсиален театър за забавление“.
Михаил Байков, театровед, театрален критик
1. Става все по-трудно, с всяка следваща година, да говорим категорично за театрални събития. Мисля, че по-скоро можем да откроим отделни спектакли, които по една или друга причина са попаднали във фокуса на вниманието, както на театралното съсловие, така и на широката общественост. Мисля си, че като пример в тази посока, преди всичко заради мащаба на спектакъла, можем да споменем „Братя Карамазови“ на Деян Пройковски в Народния театър. Лично за мен голямото събитие през 2019 г. ще остане излизането от печат на първи брой на „Списание за танц“. След „Homo Ludens“, което е най-мащабното списание за театър и „Кукларт“, което е единственото списание за куклен театър, България вече си има и списание за съвременен танц и пърформанс.
2. Що се касае до репертоарната сцена, мисля, че се наблюдава известно повторение на автори и заглавия, понякога дори в рамките на самата ул. „Раковски“. Заедно с това продължават опитите на театрите да привлекат максимално голям брой публика с различни, недотам верни на профила им заглавия. Друг път сме свидетели и на добри примери и практики, каквато смятам, че е копродукцията между Пловдивския драматичен театър и Младежкия театър – София с музикалния спектакъл по песни на Стефан Вълдобрев – „По-полека“. Във всички случаи концентрацията на високохудожествен продукт, който по някакъв начин оставя отпечатък върху театралния живот у нас, си остава платформата „Световен театър в София“. Като огромна загуба за театралния живот в България бих определил прекратяването на проекта „Метрополитен опера на живо от Ню Йорк“.
3. Пожеланията всяка година, уви, са едни и същи. По-жив, по-смел… бих добавил – по-консолидиран, когато говорим за независимата сцена. Мечтая си, че 2020 г. би родила голям европейски (защо не и световен) спектакъл, който да тръгне по света и с него да се заговори за България като част от картата на голямата театрална сцена.
Милена Михайлова, театровед, театрален критик
1. За мен истинските събития на театралната 2019 в по-голямата си част се случиха извън София. Документалният спектакъл „100% Пловдив“ в ДТ – Пловдив – световен артистично-социален проект на германската компания Rimini Protokoll в партньорство с българското Студио за документален театър VOX POPULI, част от програмата на „Пловдив – Европейска столица на културата“ – развълнува истински с присъствието на 100 пловдивчани на сцената, окрили ни с човечност, важни социално ангажиращи теми, живеене „тук и сега“ и за участниците, и за зрителите в четири незабравими вечери. В Пловдив се сбъдна и срещата ми с германския театрален колектив ЛИГНА, които съвместно с българския артист Стефан А. Щерев целеустремено и с плам оживяват актуалния пърформанс „Опиянение и гняв. Изследвания върху авторитарния характер“, като основни участници са пак зрителите. Публиката живее, осмисляща „раните“ на минало и настояще, и в неповторимия пърформанс на ЛИГНА/Ст. А. Щерев „Нонумент“, а за да ни се случи, пътувахме до паметника на Българска комунистическа партия на връх Бузлуджа. Развълнува ме и дълбоко въздействащата Медея на Снежина Петрова в Античния театър в Пловдив и в Театър „Азарян“ („Медея“ от Еврипид, реж. Д. Шпатова). Също и многопластовото присъствие на Леонид Йовчев в спектакъла „Хиджиката и неговият двойник“, посветен на създателя на буто Т. Хиджиката (концепция, текст, постановка и драматургия: Ани Васева, Боян Манчев и Л. Йовчев, Дом на киното – София). Впечатляват и „Сбогом, Йохан Райс!“ на VOX POPULI, реж. Неда Соколовска („Червената къща“/Театър „Азарян“/Derida Dance Center) и „Малките неща“ – авторски проект на Ирина Голева (ДНК).
2. Конвенционалните театри у нас не ме вдъхновиха през 2019, а и все така си остават отчуждени, сякаш затворени за младите, алтернативно мислещи артисти, което е голям проблем. Гореспоменатите спектакли обаче са моята успешно състояла се театрална година!
3. Именно такъв искрящ, смислен и смел театър като вдъхновилия ме в отговор 1. Тези спектакли ме провокираха с различността си, вдъхнаха живот и идейност на целия театрален пейзаж, активизираха публиката, разшириха театралната изказност и драматургични подходи, отчасти напуснаха и театралната зала/сцена, събудиха лична отговорност, дадоха шанс… за светли пътища и през 2020!
Елена Ангелова, театровед, театрален критик
1. Макар и не толкова наситена като предходната година, театралната 2019 остава в съзнанието ми най-вече със спектаклите „Дивата патица“, „Сцени от един семеен живот“ с режисьор Крис Шарков, „Neoдачници“ с режисьор Иван Панталеев, но и също с постиженията на независимата сцена, сред които бих отличила пърформансите „Произведени за щастие“ на Ива Свещарова и Вили Прагер, „Хиджиката и неговият двойник“ на Метеор, „Дом за овце и сънища“ с режисьор Гергана Димитрова и „Сезал –група за навиване“ с хореограф Галина Борисова. Тези различни лица на съвременното изпълнителско изкуство в България очертават ясни и артикулирани авторски концепции; формулират смели и неочаквани предложения за профила на съвременния артист като все по-точно улавящ пулса на тази динамично развиваща се сфера.
2. Театърът тази година предложи нови обещаващи млади имена като актьорски постижения – Боян Арсов с „Животът е сън“, режисьор Дина Маркова, Ирина Митева в „Нирвана“, режисьор Максима Боева. Бих определила тазгодишния театър като развиващ и увлечен все по-целенасочено в актьора като носител едновременно на експресия и интерпретация, но и съавторство с режисьора. Един от най-успешните спектакли за изминалата година според мен е „Приятно ми е, Ива“, авторски моноспектакъл на Ива Тодорова, който с искреност и фин усет към автобиографията като източник на драматургия рисува необичаен, но много човешки образ на актьора и играещия човек.
3. Пожеланието ми към театъра през следващата година е да е по-смел и откривателски в посоката на смесване на различни изразни средства, изследване и търсене на нов театрален език и нови актуални теми. Друго пожелание е разнообразието в различните театрални събития да минава през мисленето на спектакъла не само като интерпретация на текст, а влагането на концептуалност и авторство, съавторство в процеса. Бих искала да гледам театър, който умее да свързва различните лица на съвременното изкуство.
Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
[…] Наскоро попаднах на ежегодната анкета на “Литературен вестник” за театралните събития на 2019. На театрални критици и дейци са зададени 3 въпроса за изминалата година. Ако ви е интересно какви са отговорите им, може да ги прочетете тук. […]