Иван Станков
Сборникът „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“ от Георги Марков в българската литература и култура“ съдържа докладите, четени на конференцията, организирана от департамент „Нова българистика“ в НБУ и проведена на 23 ноември 2018 г. в София. Освен статиите, в сборника са включени и два допълнителни дяла – „Автокоментари“, с текстове на самия Георги Марков за двете новели, и „Критически архив“, с отзивите за тях в литературната периодика от 1967-1969 г.
Сборникът се отваря с малък предговор от съставителя Пламен Дойнов. Специално внимание е обърнато на факта, че след 1989 г. двете творби се публикуват заедно, сдвоени в общи издания, „опаковани“ от метатекстове, настояващи двете новели да бъдат възприемани като „класически творби на новата българска проза“. В предговора се разглежда и т.нар. „метонимичен ефект“ – всяка една от двете новели замества всички останали текстове от едноименните книги.
Статията Портретът и Жените: истински истории и алтернативи на Пламен Дойнов започва с аналитичен преглед на обилния документален корпус от досието на писателя и обвинителния акт по делото срещу него от 1972 г.
Важен акцент в изложението е безпроблемното преминаване на двете книги през редакторско-издателската машина, както и през иначе суровата критическа институция. Тук Пламен Дойнов се спира на причините за лекотата, с която двете книги стигат до книжния пазар.
На първо място е поставена принадлежността на писателя към кръга от дейци на културата, с които Тодор Живков поддържа периодични контакти.
Другата причина е етапното съвпадане на писателския възход на Г. Марков с времето на идеологическата доктрина за двете правди – голямата и малката. Голямата – правдата на Партията, и малката – негативната зона в социалистическата действителност, която може да намира място в художествени произведения с критична аура.
Пламен Дойнов улавя тънка и важна специфика на 60-те години – кризата на хоризонта на съществуване, принудила Държавата да вземе мерки за скъсяване времето на очакване с директивата за построяването на комунизма до 1980 година.
Все по това време, втората половина на 60-те, запушеният хоризонт на съществуване често се съотнася със затворения хоризонт на българското пространство. „Жените на Варшава“ оголва проблема за блокадата около българския човек. В „Жените…“ се ширва хоризонтът на разрешената и достъпна социалистическа чужбина. Жените можеха да бъдат в Прага, Братислава, Будапеща – всички те са в Източния блок, но и сякаш извън него.
Третата причина за безпроблемното излизане на книгите Пламен Дойнов вижда в така наречения от него ефект на сборната книга. Двете новели се отличават по принцип от всички останали текстове на разкази и новели, включени в двете книги. За разлика от „Портретът…“ и „Жените…“, останалите творби в двете книги задоволяват политестетическата норма.
Интересно е наблюдението на Пламен Дойнов, че след успеха с романа „Мъже“, Г. Марков минава към по-кратките белетристични форми, които, отказвайки се от цялостен разказ, минават към частния повествователен модел на новелата и краткия разказ. В късите жанрове героите-изключения не засягат болезнено властта.
Важна е идеята на Пламен Дойнов, че всички герои от „Портретът…“ живеят двойно, всички блъфират. В новелата двойничеството е изведено като характеристика не само на „гнилите интелигенти“ покерджии, но и на всяка класа и съсловие в НРБ. В това „раздвояване“ на света и на хората ключова роля изпълняват литературата и журналистиката. Затова в наблюденията е отделено обстойно място за толкова популярния през 60-те години жанр на очерка, за който самият Георги Марков има специален късен текст. Всичко това е видяно като част от „шизофренията на публичния език в НРБ“, а двойничеството на социума и двойничеството на личността са пряко свързани с текстовата реалност на НРБ.
В наблюденията върху „Жените на Варшава“ Пламен Дойнов не историзира прекомерно предлитературното битие на творбата. Смята, че по действителен или недействителен случай, новелата се отличава с дързостта на невероятния си сюжет и с това вече носи алтернативно внушение. Писателят разколебава достоверността на историята с избора на преизказното наклонение и несвидетелската гледна точка на разказвача. Героите са видени в крайна сметка като две идеологически схеми, а градът Варшава – като парола за друго пространство, където е възможно друго живеене. В новелата Пламен Дойнов вижда две основни послания: едното открито общовешко, и второто – скрито политическо, усилено при по-късните редакции на новелата като роман и киносценарий.
Статията на Пламен Антов „Портретът на моя двойник“: кога и как е написана творбата (Проблеми на структурата) чете пространство-времето на разказа, но не в самия сюжет, нито във външните обстоятелства около творбата, а в създаването на самия разказ, в собствената му фикционалност, в литературната му илюзорност. Тръгва от фактическия парадокс, че героят разказвач не само мисли, не само си припомня, преценява, предвижда, предполага, но и пише по време на играта на покер. Идеята е за своеобразно апоретично изкривяване на време-пространството, оприличено на визуалните енигми на Р. Пенроуз и М. Ешер.
През цялото време героят-повествовател е в невъзможното положение да е едновременно знаещ и незнаещ (финала). Вътре в сюжета, той е незнаещ, но в модуса на повествовател той би трябвало да знае всичко, тъй като разказът по необходимост протича след края на разказаното време. Изведено на структурно равнище: творбата знае всичко, сюжетът не го знае. Така двойничеството от заглавието може да бъде прехвърлено и върху литературното удвояване на реалността.
Играта на двойственост обхваща и целия персонажен спектър – под илюзията за социалната регулация бушува дивата природа, хищническото в целия му диапазон: от най-противното (Хиената) до рафинираната интелигентност (Този отдясно). Пламен Антов предпочита да говори за новелата не като за алегория, а като за метафора: метафора на самото писане, на самата литература като игра: Играта-game на покер и Играта-play на литературата. Литературата като удвояване на „живота“.
Пламен Антов подчертава особения конструктивизъм в творбите на Г. Марков, забелязани от тогавашната критика – той е слаб като художник, силата му е в рационализма, който подчинява всички останали компоненти. Схематизмът на новелата е най-красноречиво изявен чрез персонажите. Те са уедрени типове. И имената им са само означения. Чрез името си Този отдясно е съотнесен от Пл. Антов с дясната хемисфера на мозъка, артистичната, интуитивната, макар алегоричното му място да е отляво, съответно на лявата хемисфера. Сложен вдясно, той се изравнява двойнически с органичния примитивизъм на Хиената.
Пламен Антов вижда новелата в конфликта между реализъм и модернизъм, миметизъм и конструктивизъм, органичност и рационалност. В заключение е заявена идеята, че Георги Марков сериозно пародира похвата на „вътрешния монолог“ като основен индикатор за модерност след Вирджиния Улф и Джойс. Ако сказът у Й. Радичков и Й. Вълчев създава илюзия за устна реч, то „психологическият сказ“ на Г. Марков (терминът е на Пламен Антов) създава илюзия за органично/природно протичане на мисловната дейност.
Статията на Биляна Курташева Фрагменти по фона на „Протретът на моя двойник“ започва със свидетелски семейни показания за широкото място на играта на карти в българския живот през 60-те и 70-те години. В изложението има две интересни и хубаво разработени идеи. Първата – за бестиария в „Портретът…“, нашествието на животински образи, сравнения, алегории и уподобявания – хиени, таралежи, свине, змии, маймуни, кенгуру, тапир, булдог, насложени езиково-алегорично върху участниците в хазартното каре. Цялата новела гъмжи не просто от животни, а от (квази)политически животни, тук Аристотеловата фраза, че човекът е зоон политикон, т.е. обществено животно, се буквализира и превърта гротесково в някакъв соц зоон политикон, демонстриращ как идеалното общество се превръща в глутница.
Интересна е и идеята за надиграването на жанровете и тук размислите са съсредоточени върху разиграванията на разказвача (и на самия Г. Марков) около очерка като основен жанр – политически, бърз, най-често фалшив, доходоносен и абсурдно-литературен. При всички случаи нееднозначен, двойствен. Любимият професионален жанр на Разказвача, който мери и печалбите, и загубите с брой фейлетони.
В аналитичните разсъждения на Биляна Курташева важно място заема и театърът, също разигран като жанр в цялата новела. Скрито и явно в текста са открити Шекспировите „Макбет“ и „Хамлет“, „Смъртта на търговския пътник“ на Артър Милър, „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ на Едуард Олби и др.
Идеята на Мария Огойска в Двойникът, прочетен през Играчът е „Портретът…“ да бъде четен не самостоятелно, а съвместно, неразделно, заедно с „Празното пространство“ и „Санаториумът на д-р Господов“. Сиреч „Портретът на моя двойник“ да се чете като цялостна, единна книга, в която доминиращи са идеята за пустотата и идеята за непоносимост. Инженер Илиев от първата новела би могъл да бъде пациент на д-р Господов от втората, както и един от четиримата в карето от третата новела. Цялата статия пък е изградена около идеята на Достоевски за „користната мерзост“ от „Играчът на рулетка“. Подплатена е и с цитати на самия Г. Марков от „Комарджийско интермецо“. Идеята на Мария Огойска в известен смисъл спори с тази на Пламен Дойнов за метонимичния ефект.
Статията на Методи Методиев Между претенцията, предназначението и оковите на възприятието. Мястото на жената в новелата „Празното пространство“ от сборника „Портретът на моя двойник“ е литературно-социологически прочит на любовните отношения в трите двойки персонажи на новелата „Празното пространство“ от книгата „Портретът на моя двойник“ – Илиев-Илиева (идеята за претенцията), Сомов-Сомова (идеята за предопределението) и Клоунът-партньорката му (идеята за социалистическия промискуитет). Разглежда новелата като реалистична антиутопия, жанрът, в който – така твърди авторът – Георги Марков е майстор в българската литература.
Антоанета Алипиева в статията си Циниците. Вера Мутафчиева и Георги Марков разглежда „Алкивиад Велики“ и „Алкивиад Малки“ на Вера Мутафчиева и „Портретът на моя двойник“ на Георги Марков като книги с множество типологични сходства. Най-вече в отношението на персонажите един към друг, към обществото и към близките като цинично предизвикателство към литературните очаквания на 60-те години. Типове, които са събрали в себе си сенчеста амалгама от характеристики, доминирани от цинична жажда за участие в Играта: Играем, за да се реализираме. Само в играта живеем. Всичко останало е празният ни огледален образ. Успоредени са типажи, които могат да си позволят всичко, без да постигнат нищо. Изводът на авторката е, че и Вера Мутафчиева, и Георги Марков са много добри в литературната игра, че са дали произведения, които имат неизменно място във високата гама на белетристиката ни, че са успели да превърнат собствените си игри във висока фикция.
Още в заглавието на статията си Джендем баир като метафора на българските клаустрофобии в рамките на „социалистическия лагер“. Тезиси към един възможен прочит проф. Михаил Неделчев формулира и основната идея на текста – да се гледа на Джендем баир и пространството в новелата като алюзия за българско живеене в рамките на социалистическия лагер, а също тъй и градът и събитията във Варшава като другото, обратното лице на възможния живот. Авторът минава през прочитите на Светлозар Игов и на Инна Пелева на новелата, като оценява идеята за финалната свобода на Йордо при Игов и за прераждането на стареца при Инна Пелева като свръхинтерпретации, като подсказки за такъв прочит се намират и в по-късните текстове на самия Георги Марков. Осмислянето на Джендем баир като не-място минава през прочита на змиите, на камъните и всичко хтонично в новелата.
Оттук нататък текстът на Михаил Неделчев пуска валентни връзки към поезията на Асен Разцветников, Николай Кънчев и Константин Павлов, в които оживява българската безприютност. („Любен Петков, Атанас Радойнов и Константин Петканов биха казали „Няма такова място в Стрнджа!“.) Крайната условност на Джендем баир и на цялата ситуация в новелата създава усещането за непоносимост, ключовата дума за разбирането на Георги Марков.
В статията Релативизмът в новелата на Георги Марков „Жените на Варшава“ Иван Станков развива идеята, че новелата е рожба именно на
60-те години, че е точно техен продукт, продукт на усъмняването на литературата в действителността като единствен художествен ресурс, усъмняване в единствената истина от 50-те години. През разказвача новелата се усъмнява и в самата себе си.
Образът на Павел е конструиран от взаимоизключващи се възможности, във всички посоки двойствен, нееднозначен, но еднакво възможен, еднакво истинен и неистинен едновременно. Целият свят е разлюлян, дори Варшава, която може да бъде там и да не е там в същото време. Самият Павел е едновременно във Варшава и в Джендем баир, до стареца Йордо. Идеята героят да бъде на две места едновременно е изцяло релативистка във физическия смисъл на думата. А Павел е герой, който може да бъде едновременно навсякъде, а е никъде. Самият той е усъмнен в собственото си съществуване. Цялата новела е сума от изключващи се една друга „субективни истини“, напомняйки постоянно ако не за друго, поне за типологическа близост с хуманитаристките „последици“ от теорията на Айнщайн.
Статията на Марис Фадел Жените в „Жените на Варшава“ е лаконична, сбита, но много интересна. Парадоксалната идея в нея е, че в новелата на Георги Марков всъщност изобщо няма жени. Има разкази на двама мъже от ада, фантазии, в които те имат или искат да имат много жени, с препратки към Корана. Жената в единствено число не е на почит в текста на Марков. Те не са индивидуалности. Текстът не ги психологизира. Несводими една към друга, те не са нищо повече от една отворена към нарастване верига, чиято единствена особеност е, че не може да се затвори.
Мъжете от новелата не се срещат с жени, затова Павел е идентичен с Йордо. Те са всъщност един персонаж – самотният мъж. Жените и мъжете не се срещат извън паметта, езика, разказа.
Подкрепа за подобна теза може да се потърси в авантюрното разрастване броя на жените в изданията след първото, но това не е било предмет на изложението на Морис Фадел. Наистина новелата може да бъде прочетена и така: Павел е авторът на фантазиите за своите жени, а Йордо – неговият редактор, който в рамките на текста коригира несъвпаденията на случките в повторените разкази на Павел.
Статията на Йордан Ефтимов Жените на Варшава? Или на Рим? Диалогът на „Жените на Варшава“ с един филм чете едновременно новелата на Георги Марков и филма на Федерико Фелини „Сладък живот“. Основната идея е, че филмът на Фелини е оказал силно влияние върху Георги Марков, до ниво на персонажите, сцените и композицията. Въпреки документираното с късна дата от самия писател нехаресване на филма. Наблюденията включват дори и сценографията на филма и на романа, с идеята, че фонтаните от „Жените на Варшава“ не съществуват във Варшава и са прехвърлени там от Рим и от филма на Фелини. Неслучайно тъкмо в Рим започват историите около неосъщественото филмиране на „Жените от дяволския хълм“. Статията е документирана със спомени и писма около сценария на Марков, както и с нагледна таблица за сходството на женските персонажи в двата варианта на новелата и филма на Фелини.
С изобилна аргументация са успоредени Павел от новелата и Марчело, героят на „Сладък живот“, както и самоубийството на техните събеседници.
Аргументираното убеждение на Йордан Ефтимов е, че „Жените на Варшава“ е произведение, мислено като социалистическа свръхпреработка на картината на отчаяния модерен човек, създадена от Фелини. „Основната екзистенциална идея за безсмислените видове съществуване, за високомерния начин на живот, също толкова неуспешен, колкото и невъзможният наивен начин на живеене, превръща текста на Георги Марков в български социалистически отговор на предизвикателството на „Сладък живот“ на Фелини, както и на някои от филмите на Антониони.“
Статията на Михаела Илиева „Жените на дяволския хълм“ – неосъществената екранизация на романа „Жените на Варшава“ се спира в детайли на идеята на Георги Марков за филмиране на новелата. Това е най-текстологичната разработка в целия сборник. Според авторката работата на Г. Марков по киносценария става важна фаза в разрастването на новелата от първото издание от
1968-ма към романа от 1971 г. Така всъщност Михаела Илиева изговаря един от най-важните въпроси: кой е истинският текст на „Жените на Варшава“, който трябва да ползва Историята на българската литература? Поправяне и редактиране на собствени текстове Георги Марков вече е правил и с „Победителите на Аякс”, и с преработката на „Мъже“ за второто издание, драматизацията на „Асансьорът“, драматизацията на новелата „Санаториумът на д-р Господов“ в пиесата „Да се провреш под дъгата“. В оценката за първите и преработените варианти авторката диалогизира с Инна Пелева.
В статията на М. Илиева има много интересни аналитични наблюдения върху новелата и разночетенията от различните преработки, както и автокоментарите на самия Георги Марков върху „Жените…“. Проследена е и историята около плануваната българска екранизация на новелата след 1990 г. от Васил Мирчев, режисьора на филма „Мъже“, и от Дочо Боджаков, получил авторските права за снимането на филма. Идеята пропада поради отказ за финансиране от Националния филмов център.
В раздела Автокоментари са включени текстовете на Георги Марков „Комарджийско интермецо“ и „Жените на Варшава“.
В Критически архив влизат оперативните критически текстове, които посрещат „Портретът на моя Двойник“ и „Жените на Варшава“ – на Симеон Правчанов, Чавдар Добрев, Красимира Попова, Свобода Бъчварова, Максим Наимович, Николай Никифоров и Енчо Мутафов.
Сборникът „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“ от Георги Марков в българската литература и култура“ е първият литературоведски сборник върху най-важните книги от творчеството на писателя. Той е много добра база, върху която могат да стъпят бъдещите литературноисторически изследвания върху Г. Марков.
Текстът е четен при представянето на изданията на департамент „Нова българистика“ на НБУ в зала „Европа“ на Великотърновския университет на
12 декември 2019 г.
„Портретът на моя двойник” и „Жените на Варшава“ от Георги Марков в българската литература и култура“. Поредица „Алтернативният канон: Творбите“ – Книга трета. Изд. „Кралица Маб“, Департамент „Нова българистика“ на НБУ, 276 с., 15 лв.
