Амелия Личева
Един от важните преводни романи от изминалата 2019 г. е „Франкенщайн от Багдад“, за който авторът му Ахмед Садауи печели Международната награда за арабска художествена литература (арабския „Букър”) и достига през 2017 г. и до краткия списък на същинския „Ман Букър”. Романът е носител и на Le Grand Prix de L’Imaginaire и е преведен на повече от 27 езика. А самият Ахмед Садауи, който освен романи пише и поезия и сценарии за документални филми, е едно от нашумелите имена в съвременната арабска литература.
Романът „Франкенщайн от Багдад“ безспорно е провокиран от събитията в Ирак и нестихващата гражданска война там. Той се фокусира върху времето след падането на режима на Садам Хюсеин и ширещия се абсолютен хаос в града – въоръжените банди, които върлуват, честите атентати, смъртта, която е повече от ежедневие. Иначе казано, книгата се разглежда като реконструкция на случващото се в Ирак през последните десетилетия и в този ключ тя беше прочетена и в България, доколкото изобщо беше забелязана.
Като всеки голям роман обаче, и този не се нуждае от точно такава конкретизация, нито пък – от експертно познаване на политическите събития в Ирак. Защото той може да се чете като разказ за ставащото изобщо в арабския свят днес – гражданските войни, принуждаващи стотици хора да напускат градовете си и да стават бежанци, несигурността на родното, превръщането на тероризма в ежедневие, страха, лесно проходимата граница между убийци и жертви… Насилието, за което говори, разрушенията на домове и съдби, разбитите лични животи на персонажите са доказателствата за ужаса, до който този събирателен арабски свят е доведен. Когато се види този образ, натраплива визия за който са обезобразените трупове, които близките или не откриват, или трябва някак да съчленяват, за да могат да погребат телата на своите роднини, много по-лесно може да се разбере как в този свят се раждат терористи, за които моралната граница не съществува и които са водени само от идеята за отмъщение.
Но възможните прочити на „Франкенщайн от Багдад“ не свършват дотук. Както са забелязали критиците на романа, Садауи успява да се възползва от жанровата литература и по-специално – от научната фантастика и трилъра, за да предложи един свой жанр, в който те майсторски се съчетават и с абсурда в стил Кафка. Детективската история и сатирата, готическият ужас и абсурдът се преливат, за да прераснат в една притча за живота и свободата, за смъртта и безсмъртието, за вината, отговорността и справедливостта в нашето съвремие. Нещо повече, при цялата напрегнатост на езика, при целия вкус към фактологичност и описателност, както и към екзистенциална трагичност и обреченост, Садауи успява на места да заложи и на хумора и иронията и с това прави цялата притчовост още по-въздействаща. Става дума за усмивки през сълзи, за надежда, която всеки момент може да погине. Защото – внушава романът – копнежът по нормалност никога не може да се загуби, колкото и абсурдно да е битието, и в същото време няма гаранция, че тази същата нормалност може да бъде удържана, каквито и усилия да полагаме.
И накрая, романът на Садауи е и блестяща реплика към „Франкенщайн“ на Мери Шели. Точно както героят на Мери Шели е воден и от любопитство, и от желание да победи тленното, вехтошарят Хади пришива един нос към едно обезобразено лице на труп, за да може този труп да е цял и да бъде евентуално познат и погребан. Защото човешкото тяло – вярва той – не заслужава участта на боклук. И дори при Садауи това ново чудовище има двама създатели, защото в него се вселява една изгубена душа на жертва на тероризма (аналогията с Джордж Сондърс и „Линкълн в бардо“), която бива призована към живота от една старица, неможеща да прежали своя убит син. Подобно на чудовището на Мери Шели и това няма име и е назовано Как-му-беше-името; и пак, както е и при нея, първоначално е водено от добри подбуди – иска да отмъщава за невинните жертви. Но за Садауи, както и за Мери Шели, невинността е невъзможна, чудовището лека-полека се опиянява от отмъщението и убийствата. И ако първоначално действа в името на справедливостта, постепенно започва да придобива инстинктите на сериен убиец, убедено, че винаги има още и още хора за убиване. За да се стигне до голямото внушение на „Франкенщайн от Багдад“ – на този свят няма нито само престъпници, нито само невинни и може би всяко човешко тяло в наше време е съставено от части от тела на хора от различни етноси, племена, раси и социални класи. Затова е и толкова необходимо отделното същество да се научи да живее с другите в помирение.
Ахмед Садауи, „Франкенщайн от Багдад“, прев. от арабски Емил Ценков, изд. „Киви“, С., 2019
