Разговор с Димана Йорданова
Поводът за този разговор е излизането на новата Ви книга „Ама че работа!”. Този път обаче опитвате в нов жанр. Как се осъществява преходът от поезията към детската литература?
Винаги съм писала повече проза, отколкото поезия. Просто поезията е това, което издадох в първите си две книги. А защо прозата е за деца? Всичко започна преди близо 3 години с един имейл. В него ми предлагаха да участвам в детски проект с няколко разказа. Написах ги с любопитство, предимно към собствените си възможности. После нещо се случи, проектът увисна неосъществен… Така 3 години по-късно намерих тези 3-4 текста и реших да напиша още 10. И ето ви „Ама че работа!“.
В коя точка поезията и литературата за деца се доближават и в коя те неизбежно се разминават?
Доближават се там, където го правят всички текстове, които са въздействащи – в искреността си. В това да се съблечеш, без да лъснеш позорно гол. Разминават се в езика – когато пишеш за деца, си по-буквален, донякъде опростен в изказа. Може би е това.
Децата успяват да задават нетрадиционни въпроси. Техните погледи са лишени от предварителни нагласи и в този смисъл писането на детска литература е особен тип занимание. От една страна е свързано със силно рефлексивно отношение към света, а от друга, се среща с непосредствени, питащи очи и уши. Какво Ви водеше, докато работехте над „Ама че работа!”?
Когато писах първите истории по проекта, който споменах, работихме с детски психолог. Той ми даваше насоки, които се опитах да спазя и след това – когато работех вече сама. Простичко, достъпно, с много вплетени действия, сцени и емоции. Искрено, жизнено, провокиращо въпроси. Герои, които да станат любимци на децата. Не претендирам да съм се справила на 100% с това. Аз съзнателно избягах от текстове тип „кученцето каза „бау“, а котенцето му отвърна „мяу“. Не мисля, че децата са идиоти, на които трябва да се говори без смисъл. Давам си сметка, че „поуките“ ми може да бъдат сложни за тях, но за това са родителите – да разговарят с тях и да им обясняват. Заложих на ценностите, това е всичко, с което разполагам и като човек, и като автор.
Имате ли книга, към която се завръщате отново и отново през различните възрасти? Какво дава на читателя подобно вписване в познатото, умишлено търсено повторение?
Всички знаем за „Малкият принц“. Написана така, че да приема формата ти, независимо колко я изменяш. Препрочитам почти всичко, което някога ме е довело до емоция. Това си е личен диалог със самата мен през годините, със старите ми представи и новите им реализации.
Темите, към които леко и незабележимо насочвате децата са всъщност проблематични възли от разнообразен характер. Подобно преобличане на болезнените точки в герои деца, бисквити, малки гущери и баби костенурки доближава или отдалечава зрелия читател? Мислили ли сте и за него, докато пишете историите?
Не мисля, че отдалечава, при положение че много родители ми писаха как са намерили нещо за себе си в книгата. И то развълнувани. Това ми е критерият за прилично свършена работа. „Детето ми разказваше приказката в колата, докато пътуваме, а аз се замислих колко още ръбове имам да доизгладя в себе си.“ Това ми прати наскоро една жена във Фейсбук.
Силно впечатление ми направи приказката „Магазинчето за чудеса”. В своята среща с детската публика, какво бихте искали да й подарите от вашия магазин?
Където няма любов, има какво ли не. Затова – за да няма какво ли не, отговорът остава този. Обичайте децата си. Общество от обичани ни трябва.
Фабулното разгръщане на историите на пръв поглед е много опростено. В повечето се наблюдава едноактов диалог, който оставя героите щрихирани и работи близо до поетическия език. Както отбелязва Здравка Евтимова, една от най-силните страни на „Ама че работа!” е прецизното поставяне на последната точка. След прехождането от поезията към кратката приказка мислите ли да опитате в по-големите прозаически форми като романа?
Не правя планове за нищо, най-малко за роман. Не искам да пиша на всяка цена. Да не говорим, че понякога е твърде мъчително да присъстваш в българската литературна среда, но това е съвсем отделна тема. Онова, което искам, е да бъда здрава, за да имам време да не си правя планове.
Кои са книгите, с които ще запомните 2019 г.?
Претрупана от работа, през 2019-а нямах много време за четене. Да – хващах по някоя книга, но онази, която се вмъкна неочаквано и съдбовно в края на годината, беше Библията. Не съм религиозна, но усещането, че чета всичко, от което имам нужда, беше силно и донякъде неизбежно.
Коя е революцията, в която се припознавате?
Личната ми революция. Да правя себе си по-смислен човек, който някога да бъде смисъл за друг човек. Па било то и за кратко.
Разговора води ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА
