Разговор с Августина Тодорова-Пенева
Франческа Земярска: Августина, твоят канал в Youtube “С книга в полунощ” стартира преди вече една година с Вирджиния Улф и нейното есе “Собствена стая”. Това твое видео е своеобразен жест към публиката ти – пред твоята библиотека ти говориш за книги, балансирайки между добрата литература, която представяш и достъпността, с която съумяваш да я обградиш. Как си взаимодействат собствената стая и това виртуално пространство?
Августина Тодорова-Пенева: От една страна си взаимодействат учудващо добре. Виртуалното пространство дава голяма свобода на изразяване. Толкова голяма, че понякога направо се излагаш, но и това е част от играта. Предимството все пак е, че можеш да вземеш под ръка книги, за които имаш какво да кажеш, да седнеш пред студено втренчения фотоапарат и с няколко дубъла да заснемеш видео, което евентуално ще се хареса и ще вдъхнови непознат да прочете нещо ново или пък нещо старо, което не познава. В световен мащаб така наречените буктюбъри, а в това число и производните им букстаграмъри, печелят зашеметяваща популярност (говорим за стотици хиляди последователи) и алгоритимът на успеха е прост – обикновен човек говори директно и разбраемо за книги, които харесва (или не харесва); от другата страна на екрана зрителят се припознава с този обикновен и симпатичен четящ човек и негласно сключват читателска дружба. Тази споделеност, стъпила на купчина книги, е безценна. Статистиките сочат, че младите читатели се доверяват предимно на своите любими блогъри и влогъри и според техните препоръки попълват личните си библиотеки, формират читателски вкус. Идва въпросът обаче доколко тази така харесвана непринуденост и всепозволеност на виртуалното пространство влияе добре на литературата, на писателите, на издателите и на читателите. Широко отвореният прозорец на виртуалното пространство създава сериозно течение в собствената стая. Или просто казано – възможността всеки да обсъжда литературата когато и както пожелае е нож с две остриета. От една страна се създава атмосфера на споделеност и откритост, от друга – компетентността често остава на заден план, за да отстъпи място на емоционалната и често повърхностна преценка.
През изминалата година паднаха някои от най-успешните културни територии като предаването “Нощни птици”, документалната поредица „Умно село“, вестник “К”. Освен youtube-канала “С книга в полунощ”, ти създаде и подкаст в Spotify със същото име, а сравнително от скоро водиш и кратка рубрика за книги в радио N-Joy. Могат ли според теб тези пространства със свободен достъп да компенсират отсъстващата държавна културна политика? Това отваря въпроса и за заплащането на интелектуалната работа – освен собствена стая, трябва и стабилен годишен доход.
Нищо не може да компенсира липсата на професионална критика и журналистика. Най-малко това могат да сторят любителското книго-четене и книго-знание. Харесвам колко ясно и кратко формулира мисията на критика писателят Уистън Хю Одън (сбито перифразирам част от негово есе) – читателят има нужда от някой, който да му представи автори, с които не е запознат; читателят иска да бъде убеден, че незаслужено е подценявал дадена литературна творба; читателят иска да му бъдат показани връзки между творби от различни епохи и култури, които сам не би могъл да открие; читателят иска да разбере как дадена творба е създадена и как е свързана с живота, науката, икономиката, природата и т.н.; повече от всичко обаче читателят иска да му се признае правото да чете свободно. Нищо и никой не може да замести литературният критик, към настоящия момент обаче нещата се подреждат по интересен начин. Да вземем, например, важна културна инстанция като ЛВ – трудът, който редакторите полагат и качеството на материалите, които публикуват, е пример за създаване на чудеса от храброст. И тук ще си позволя да направя аналогия с любителите книгомани, създаващи лични блогове и видеа за книги в интернет пространството. И двата лагера четат, пишат и допринасят за популяризирането на изкуството на словото почти изцяло за своя сметка. Онова, което кара тези хора да работят, всеки в своето си поле, е отдаденост от най-чист вид. Напоследък обаче наблюдавам, че се заформя една къде огласена, къде смълчана вражда между професионални литературни критици и любители блогъри, влогъри и участници в големи читателски групи в социалните мрежи. Първите гледат с пренебрежение и раздразнение към вторите – те от своя страна иронизират усилията на професионалистите, като най-отявлено критикуват „неразбираемия език“, на който говорят. Всеки с правотата си, разбира се, но въпросът има ли на кого да се доверим що се отнася до литература и култура остава зеещ. Читателската публика все пак има своя позиция и според мен тя е изначално правдива, макар и не ясно обоснована и концептуализирана. За разлика от критика читателят умее да се доверява и разчита на абстрактната величина „усет“ кое е добро и кое не, кое предаване да гледа, кое списание да закупи, кой влогър или блогър да следи, на коя книга да заложи. И тази свобода днес, слава богу, никой не може да му я отнеме. Държа да подчертая, че каналът „С книга в полунощ“ не е нищо повече от любителски опит върху литературата и е важно да бъде припознаван само и единствено като такъв. Представянията на книгите, които заснемам и публикувам, не са и никога не са били замисляни да наподобяват критически рецензии. Но именно липсата на дейна културна политика кара читателите да се обръщат за съвет и вдъхновение не само към моя канал, но и към сайтовете на „колеги“. Защото хората търсят и искат разговор за култура и изкуство, хората умеят да слушат и обичат да четат, но и са нетърпеливи, търсят бързия достъп, харесва им да бъдат развличани и очаровани, а междуврменно и просветлявани. Живеем във време, в което тези неща е задължително да се взимат предвид, също и че културните журналисти и критици са хора, които не се хранят само с идеали. Ако Вирджиния Улф трябваше да завърши този отговор, вероятно директно щеше да хвърли мастилницата си в посока онзи, който си го заслужава.
В канала си, освен ревюта на книги, правиш и много интересни дълги разговори с писатели. Ако можеш да избереш един автор от всички страни, времена и епохи, с когото да проведеш разговор, кой би бил?
Винаги ми е било интересно какво има да каже за себе си и творчеството си самият автор. Казаното често се различава от онова, което говорят за него и творбата му останалата част от човечеството. Това се вижда най-отчетливо в писателските дневници, ако са ни оставени такива. И все пак, с удоволствие бих предложила чаша чай на Мери Шели. Ще се опитам да я предразположа… За да ми разкаже как се събират в мускалче писанията на майка ѝ, кичури от косите на мъртвите ѝ деца и треска̀ от лодката, на която за последно плава съпругът ѝ. За да ми разкаже за онзи сън край Женевското езеро, в който ѝ се явява мъж, създаващ нов чудовищен живот, който по-късно ще съживи във „Франкенщайн, или новият Прометей“, но и за всички онези сънища, в които е намирала спасение и свобода. За да ми признае какво е усещането да види фантазиите си осъществени днес, векове по-късно. Страшно ли е да види как науката намери начин да създава същества по изкуствен път? Велико ли ѝ се вижда спасяването на неспасяеми доскоро човешки животи? Ще я попитам има ли начин „геният“ на човека, надскочил здравия разум, да бъде озаптен, за да се предотвратят буземията, на които се оказва, че сме способни? Но най-вече ще я помоля да не спира да ми разказва за онова, от което всички ние и днес имаме болезнена нужда – любов.
Литературата, за която говориш не се придържа в единна рамка – българска и преводна, преобладаващо съвременна, но не само, от най-високите рафтове до селф-хелп литературата. Жанрово се придържаш основно към прозата, по-трудно ли се говори за поезия?
Мисля, че не е по-трудно, но със сигурност е по-отговорно. Поезия в канала ще звучи съвсем скоро, но е важно да измисля начин, по който да я представя. Иска ми се да е нещо специално – като озоваване в окото на бурята, като отказ от всичко рационално. Обмислях разговори с поети, в които те четат своя поезия, но се отказах от идеята. Американският писател и поет Джеймс Дики казва, че когато четеш поезия, не поетът пише думите за теб, а ти му ги четеш на него, достигаш го с цялото си същество – с корема, сърцето и мускулите си. Това е то (допълвам аз) няма мозък в тази работа, има ритъм, спазъм и предусещане.
Що се отнася до моментното развитие на българоезичния youtube, то се простира най-вече в т.нар. “beauty & lifestyle” видеа. В Youtube и Spotify обаче се намират канали и подкастове и на ярки мислители на нашето време. Кои са твоите вдъхновители в това поле?
Благодаря, че отбелязваш този важен факт – ярки мислители на нашето време имат свои платформи във виртуалното пространство или пък се изявяват като гост участници в тях. В световен мащаб участие в подкасти, видео канали и блогове взимат представители на различни сфери – икномоисти, политолози, културолози, журналисти, писатели и пр. Онзи ден, например, попаднах на чудесен разговор с Джудит Бътлър в датския подкаст Heartland Podcast. Интересно е, че напоследък все повече академични институции, Харвард и Оксфорд са само яркият пример, изнасят част от лекционните си курсове в достъпен за широката публика аудио и видео формат. Разговаряла съм с хора, според чието мнение блогове, влогове, подкасти и прочие „ха-хо хи-хи сайтчета“ не заслужават сериозно внимание. Дълбоко в себе си тези хора обаче не живеят в съвремието ни и съдят прибързано. Искаме или не интернет пространството е събирателна точка за любителски и експертни мнения от всякакво естество. Можеш да се омотаеш в същинска плява, но ако имаш стратегия и подбираш разумно, ще се добереш до чудесни източници на безценна информация. От литературна гледна точка добри попадения намирам в подкастите Backlisted, защото дава живот на позабравени книги с весели и все пак задълбочени разговори, The Guardian Book Podcast, защото разисква тенденции в съвременната литература, обсъжда литературни награди и прави ретроспекции на класически произведения. Личните ми фаворити в сферата на литературното обговаряне обаче не развиват дейността си пред камера или микрофон, а с доброто старо вписване на сайт. Става дума за превълналия се в иконичен блог Brain Pickings на сънародничката ни Мария Попова, която от години живее и твори в Америка; за блога Blog of Ivan на Иван П. Петров, който всеки път ме изумява с великолепен стил на писане и дълбоки проникновения; както и за сайта Литературни разговори с Антоанета Апостолова, в който си личи почеркът на един истински литературен разбирач и разказвач. За любителите на книжните видеа в YouTube все пак ще препоръчам да погледнат канала Better Than Food, в който много умно и в същото време шеговито и неангажиращо са представени важни съвременни и класически четива. На българската подкаст сцена внимание заслужава каналът Градски дедектив, който доста приятно се заиграва с жанра документалистика, а платформата АртКаст е добрият пример в говоренето за култура и изкуство.
Как виждаш развитието на “С книга в полунощ” в един по-далечен хоризонт?
Не съм сигурна. „С книга в полунощ“ е мое хоби – представям книги както и когато пожелая, стига да се почуствам вдъхновена. Има хора, които приемат блогърството като вариант да подпомогнат настоящата си кариера и дори в бъдеще да си създадат такава. За тях е по-трудно. В България почти всеки творчески порив е белязан с родилното петно на предварително обречените. Родните издателства и писателите са единствените, които открито подкрепят и помагат на книжни любители като мен, но онова, с което могат да допринесат за нашата работа, е окуражаване и евентуално безплатно копие от книга. Не се оплаквам, а се радвам и съм благодарна. Вероятно каналът „С книга в полунощ“ ще се нареди в редицата на други български книжни канали, които доразвиват и усъвършенстват идеята да се представят хубави книги по приветлив, разбираем и сравнително задълбочен начин. Признавам, че се отегчавам от сладникави хаутури, мънкания, заеквания, разговор от типа „тука нещо малко да си поговорим за една книжка“. Смятам, че всичко, което касае книгите, трябва да защитава тяхното достойнство, да им отдава нужната почит и да пази пиедестала им от посегателства.
Коя е революцията, в която се припознаваш?
Революцията на образованието. Това е сферата, в която се развивам от няколко години и в която искам да остана занапред. Тъжно е да го кажа, но училището продължава да застава на пътя на истинското знание. Образователната система на днешния ден е почти същата като тази от периода на индустриалната революция. За времето си тя е била действаща и актуална – обучават се работни кадри, спазва се едно общоприето образователно ниво, което да гарантира нужната подготовка на бъдещите социални единици. Звучи като чудесна инвестиция в икономическото бъдеще, нали? И наистина е била такава. Всичко с времето си обаче. Към днешната дата не малко училища по света, в това число и в България, се стремят да подобрят успеваемостта на възпитаниците си, като прокарват нови образователни практити и подобряват материалната си база. Онова, което успяват да направят, обаче, е просто да разместят пластовете на проблема. Защото не взимат предвид най-важните неща, нужни за развитието и процъфтяването на човека като биологичен вид – подхранване на любознателността, насърчаване на различието и уникалността и развитие на творческите заложби. Или с други думи – нужна е индивидуализация на образованието, нужна е инвестиция в добри преподаватели и отказ от приемане на образованието като индустриален процес. Темата е голяма и щекотлива, затова ще спра дотук. Единствено ще си позволя да завърша с цитат на Сър Кен Робинсън: „Нашите идеи и методи на мислене могат да ни ограничат подобно стените на затвор, или, обратното – да ни направят свободни“.
Разговора води: Франческа Земярска
