ГРЕТА
Беше по времето, когато все още се страхувах от тъмнината по стълбището. Мракът извираше от самия център на земното кълбо, капилярно се разпространяваше се към повърхността и излизаше от земята точно там, където бяха стълбищата на сградите. Сградата ни беше стара, фасадата й бе тъмнозелена с люспички слюда, блестящи на слънцето или на светлината на уличните лампи. Тъмнината беше в заговор със стълбищата из целия ми тогава известен свят, състоящ се от няколко градски улици.
Уличните лампи пък бяха отделна история. На металния прът отгоре имаше три големи бели топки. Някой ги беше нарекъл три майчини сълзи и по-големите момчета правеха снежни топки, в чиято сърцевина слагаха камък, като по този начин разбиваха сълзите на улични лампи. Градът беше пълен с разбити бели топки, висящи от извитите метални държачи на уличните лампи. Рядко и трите майчини сълзи оцеляваха, но лампите светеха, особено когато снегът се натрупваше върху тях и предизвестяваше идването на Нова година, заедно с миризмата на експлодиращи фойерверки, аромата на сняг във въздуха и голямото вълнение пред настъпващия живот.
Бях разработил специални тактики за прогонване на тъмното от стълбите, защото тогава нямаше осветление в мазето, а именно оттам тъмнината неудържимо нахлуваше и заплашваше да прогони оскъдната дневна светлина, успяла да премине през мътното стъкло на стълбищните врати.
Един от начините да преодолея тъмнината беше да поема дълбоко въздух и да започна бързо да се изкачвам по стълбите към третия етаж, където живеехме. Гмурвах се в тъмнината, тичах нагоре по стълбите, хващах се за дървения парапет съвсем леко, тъй като краката ми почти не докосваха студения камък на стъпалата.
Понякога успявах да надвия страха си от тъмното, единствено туптенето на сърцето ми ме издаваше, когато се озовавах пред входната ни врата. Там бе изписана фамилията ни и името на баща ми. Вляво имаше още една врата към апартамента на нашите съседи. Това малко пространство пред нашата и тяхната врата бе защитено от метална ограда и дървен парапет с издълбаните имена и фамилии на децата на семействата, които живееха там преди нас. Тук имаше и един Франсоа, когото никога не бях срещал. На дървения парапет постоянно дремеше и котаракът Фифи. От устата му често течеше слюнка, липсваха му и някои зъби, защото бе много стар.
Фифи беше общият ни стълбищен котарак.
Понякога, когато не знаех как да овладея страха си, тъй като мракът бе гъст като тесто за ръжен хляб, виках майка ми да излезе на балкона и да отвори вратата на нашия апартамент. Тогава се осмелявах храбро да навляза в тъмнината и да отида там, където досега човешки крак не бе стъпвал. Но това се случваше рядко, пък и какво трябваше да правя, когато майка ми не си бе вкъщи, апартаментът бе празен и моят враг мракът вече се е настанил у дома?
Тогава виках на помощ Грета. Грета живееше на етажа под нас. Тя беше учителка и отдавна се бе пенсионирала. Фифи всъщност беше най-вече нейн котарак, защото Грета умееше да общува с котките и изобщо с всички животни.
Жилището й винаги е било непозната за мен територия, която ужасно ме привличаше, но аз уважавах тайнствеността на Грета и възпитанието ми налагаше да почукам и да изчакам тя да ми каже, че мога да вляза. Понякога пристъпвах в тъмния коридор, където температурата бе почти винаги една и съща. Не бе нито студено, нито топло, а някъде по средата. Случваше се Грета да е току-що е излязла, а аз чуках, без да знам това, и пристъпвах в коридора, въпреки че тя не ми бе казала, че мога да вляза. Любопитството беше по-силно от възпитанието, което по онова време беше на почит и бе считано за незаменима човешка добродетел.
В коридора на Гретиния апартамент имаше шкаф, а на него една малка желязна жабка, вратът на която можеше да се люлее наляво и надясно. Обичах земноводните и слънцелюбивите влечуги и поради това обичах и предметите, които ги имитираха. Цветовете в предверието бяха от тъмната гама, подчертаваха сериозността и мистичността на коридора като пътеводител към още по-големи тайни. Възхищавах се на предметите в Гретиното жилище, пълно със стари и изискани неща. Нейният апартамент приличаше на музей, в който тя беше безспорният уредник, въпреки че самото Време искаше да бъде кураторът на нашия живот. При Грета, обаче, владееха други закони и друга физика. На перваза на прозореца в дневната й, който гледаше към градината и към един разрошен орех с корона, приличаща на боабаб, идваха кълвачи, които тя хранеше с тлъстите жили, изрязани от парче говеждо месо.
Грета отваряше вратата си, а аз поемах по стълбите като космическа совалка и когато прекосявах прага на входната ни врата, задължително благодарях на съседката ни, въпреки че бях сериозно момче, непредраположено към куртоазни и дребнобуржоазни форми на поведение.
Въпреки, че апартаментът й бе обвит в тайнственост, въпреки дълбоките сенки, които хвърляха старите добре поддържани неща в спалнята и въпреки любовта й към всякакви диви и домашни животни, Грета правеше такива сладкиши, торти и бисквити, които никой в целия град не можеше да направи. Тя имаше рецепти, донесени от Словения, и достигнали до нея от австрийските й прадеди, защото моминското име на Грета беше Фалкнер. Самата мисъл за това име будеше страхопочитание към този далечен свят в подножието на Алпите.
Кръщелното име на Грета беше Маргарета Хилдегард Ела, но поради стечението на историческите обстоятелства, които не помагаха на човек с такова име през Втората световна война и на конкретната територия, на която се намираше тогава, тя трябваше да се отрече от името си, да приеме православието и името Магдалена, но щеше да бъде запомнена по съкратената версия на кръщелното си име: Грета.
Грета беше виртуоз на сладкото. Следобед изпод врата започваше да се процежда ароматът от кухнята й, прекрасната миризма на бисквити с масло. Всяка бисквита имаше различна форма, защото Грета имаше алуминиеви формички, в които ги изпичаше И тогава я чувах да извиква името ми, което означаваше, че трябва да изтичам по стълбите до вратата й, където тя стоеше в домашен пеньоар и държеше в ръце купа, пълна с още горещи вкусни звезди, правоъгълници, кончета, розетки. На малкия пръст на ръката й, от вътрешната страна, винаги забелязвах едно месесто полукълбо, сякаш сте напъхали едно по-голямо топче за игра под кожата, пъхнали сте го в плътта и сте го оставили там, но блясъка на златния пръстен с печат бързо отвличаше вниманието ми от това, което не разбрах напълно.
Грета украсяваше елха и за Коледа и Нова година, а ние – само за Нова година, защото бяхме семейство атеисти, които почитаха ценностите на сърпа и чука. Грета също почиташе петолъчката, но също така държеше и на витлеемската звезда. И тъй като ние уважавахме Грета, почитахме и Коледа в нашия апартамент, въпреки че беше позволено да влезе единствено Дядо Коледа в червена униформа с бели елементи. Интересуваха ме само новогодишните пакети, по това време не знаех нищо за раждането на бог.
Грета ме научи на много неща, в допълнение към това, че беше моята лична Дева Мария на Светлината. След като едно момче в училище ме заплаши, че ще ме набие, попитах Грета какво да правя, тя каза, че трябва да му отговоря по същия начин. Така и направих, а агресивното момче се уплаши и оттегли.
– Трябва да му кажеш – посъветва ме Грета, – мамата да ти….
По-късно вече знаех как да се отнасям с другите. Важно е винаги да си смел и никога да не отстъпваш. Така минах през живота без отстъпление и малодушие. Сезоните бързо се сменяха в големия календар с космически измерения.
Дори една неголяма война ни закачи и пресече пътя ни. Грета също беше тук с нас. Тя можеше да получи убежище в държавата на своя далечен произход, но отказа, защото животът й беше тук, в страна, където тя бе изпратена по директивата на Комунистическата партия, тъй като бяха нужни образовани млади хора, за да се възстанови страната след войната. А нашата войничка грубо ни пое в ръцетете си и ни премести в чужд град. Иначе нямаше как да направи от нас качествени бежанци.
По време на нашата неголяма война Грета вършеше повече или по-малко същото. Тя помагаше с готвенето, четеше книги и страстно пушеше. Редеше пасианси със сестра ми, която беше нейна лична довереница, двете представляваха отделна и полуавтономна бежанска клетка в рамките на нашия семеен бежански формат. Грета диктуваше, а сестра ми пишеше писма на немски, които след това чрез Червения кръст изпращаха в прародината на Грета. Така чрез писмата на немски език поддържахме връзка с външния свят, който не се интересуваше прекалено много от нашата неголяма война.
Имахме и котка и куче, макар да бяхме преместени извън нашето стълбище, далече от улицата, осветена от трите майчини сълзи. Липсваше ми дори добрата стара тъмнина от мазето ни. Неголямата война премина бързо и ние най-накрая се върнахме на нашето стълбище, по нашите етажи. Забравих да спомена, че в началото на неголямата война оставихме след себе си двама потомци на Фифи, когато се върнахме, не ги видяхме. Единият от тях вървеше така, че коремът му постоянно докосваше пода, беше предпазлив и плашлив, поради което си спечели прозвището Мишка. Възможно е Мишка да е оцелял, да се е оттеглил в катакомбите и да се побратимил с истинските плъхове от мазето, сред металните кофи за боклук, които вече не се произвеждат. В тези объркани времена съществуваше възможност и за неестествени съюзи дори между такива биологични врагове като котките и мишките. Както и да е, при завръщането ни вкъщи имахме нови поколения от котарака-бежанец, които обещаваха, че животът на старото-ново стълбище никога няма да бъде скучен.
Пътувахме през времето и пространството толкова дълго, че вселенското сребро започна да се задържа в косите ни. Вероятно влакът се бе изгубил в някое от крайните измерения, което не бе трудно, когато вече си пораснал, но си още малък, и имаш силата да видиш чудото, там, където поискаш. Някои слязоха от влака по време на пътуването и останаха на разни второстепенни гари и ние никога повече не ги срещнахме. И Грета слезе от вагона един път и никога повече не я видяхме. Тя отиде да си купи кибрит марка „Долац“, тъй като бе запален пушач. Грета, макар и много по-стара от мен, имаше способността да вижда чудесата, защото можеше да се зарадва на всичко с една детинска искреност. Градът, къщите, дневните стаи се уголемяваха, а старите хора незабележимо се свиваха по биологичните закони на природата. Доброкачественият израстък на пръста й пусна корени из цялото й тяло.
Наведох се опасно през прозореца, докато парата облепваше лицето ми, а парченца въглища влизаха в очите ми, исках да видя Грета още веднъж. Виждах само пеньоара й и Фифи как я следва предано, докосвайки краищата на Гретините поли. Над главата й летяха едрите птици, които тя изхранваше през целия си живот. Зелени кълвачи, топчести червеношийки, сини синигерчета, сойки, и дори същият кълвач, който кълвеше дебелата кора на ореха зад сградата ни, всички те бяха свръхестествено големи. В далечината блестеше коледна елха, голяма колкото цяла къща. Накичена с добри думи, които биха могли да изкупят човешката злоба. Видях богочовека, който седеше до живото дърво и чакаше хората да се съберат. Не беше нормално, тъй като Спасителят трябваше да бъде малко дете, но кое можеше да бъде нормално в един свят, в който въображението диктуваше реалността? Знаех, че на тази гара Коледа винаги се случва и никога не спира. Знаех също, че Грета е на път към голямата елха и се молех на богочовека Исус, въпреки че не бях навикнал да се моля, да й помогне и да й даде вечен живот. Тя несъмнено го бе заслужила, като помагаше на хората и животните. Тя ми помогна да победя тъмнината и ме научи как да бъда смел.
Локомотивът изсвири за последен път, започна да навява някакъв космическия сняг. Трябваше да продължим пътуването си, започнало от нашата местна гара. Бяхме купили билети от гишето, на което работеше сериозен мъж с къса руса коса. Той имаше някакъв автомат, като машина за газирани напитки, дърпаше червените дръжки, натискаше командните бутони и билетът изскачаше от автомата. Малък и твърд, от картон. Бихте могли да пътувате с него до края на света.
На мен каза: „Антананариву“.
С готовност отговорих: „Мадагаскар“.
Проверката на знанията по географията беше задължителна преди да получите билет, защото как ще тръгнеш на път, ако не проявяваш любов към географията? Преди да връчи билета, той първо ви поглежда с тревожно поклащане на глава, бе един скептичен продавач на далечни дестинации за пътуване. Нямаше как да не бъде скептичен, като се има предвид, че той бе отговорен за нас, пътешествениците от всички епохи и възрасти.
„Законът на Архимед?“
„Тяло, потопено в течност, ще бъде по-леко с толкова, колкото е теглото на изместената течност“ – отговорих без много да мисля.
Знанията по физика бяха необходими, ако искате да пътешествате по света, защото без Закона на Архимед корабите не биха могли да оцелеят на повърхността на водата, нито пък балоните биха могли да летят. Продавачът често пускаше тестови балони, които дори можеха да излязат извън орбитата на Земята на петдесет мили над повърхността на планетата, където балонът навлизаше в открития Космос.
Третият въпрос беше най-лесният. Отговорът беше: „Кожата е най-големият орган в човешкото тяло.“ Тя ни придава окончателен вид. Ако смяташ да бъдеш отдаден на пътуването, трябва да знаеш какви са твоите граници. Всеки истински пътник, обаче, имаше и астрална кожа и тя беше безкрайна.
Поради естеството на своята работа, продавачът трябваше да бъде и астроном, за да разбира звездите така както часовникаря разбира часовниковите механизми. На покрива на сградата на гарата се намираше малка кула с ръждясал ветропоказател под формата на чугунен петел, продавачът седеше в кулата по цели нощи. Имаше астролабия и компас. Той знаеше как да се справи със секстанта, въпреки че наоколо не се виждаха никакви морета.
Продавачът с късата руса коса изучаваше благосконността на звездите към нашите пътувания с един старинен телескоп. Той имаше пътнически картон карта за всеки пътник и знаеше всичките ни мечти за далечни дестинации. Преди да продаде билет до дадена дестинация той прекарваше нощта в кулата, сам, заобиколен от звезди. Астролабията никога не го подвеждаше. Тя измерваше местното време спрямо дадена местна географска дължина, беше важно и да знаем колко беше часът в географската точка, до която искахме да пътуваме. Защото, ако преминем през часовите зони пред нас, тогава пътуваме в бъдещето и трябваше да сме подготвени за това. Астролабията не можеше да измери единствено азимута на сърцата ни.
На сутринта, лишен от сън поради астрономическите си измервания, продавачът с късата руса коса вероятно бе ядосан и без настроение. Купих билета до Беринговия проток, защото обичах думите от този хидроним, а Хиперборея беше близо до сърцето ми. Все още пътувам и не съм стигнал до крайната си цел. Един ден ще видя далечния Север. Ще видя китовете белуга, които прорязват студения аквамарин с белите си тела, потапят се и изплуват в ритъм, заобиколени от айсберги самотен лед. Ще застана на точката, в която небето е най-близо до главата на всяко момче. Горе са звездите, топли и мигащи. А Грета несъмнено е в небесния метрополис. Има собствен апартамент, свое стълбище. Главата й е в димни облаци от люти, евтини цигари, защото тя ги обича най-много. Реди пасианс и неговите карти са от блестящата материя на небесните тела. А Фифи е тук, спи на парапета от вечно застинали комети.
Превод от босненски език: Соня Андонова
