Амелия Личева
Едно от най-нашумелите имена в съвременната проза напоследък е това на Сали Руни. Чуждите медии определят писателката като новия Селинджър и авторка, която представлява, а и пише за милениалите. Други не пропускат да напомнят, че ранният й успех и високите оценки, които получава, напомнят за друг такъв ранен и шумен дебют – този на Зейди Смит. И наистина, родената през 1991 г. Руни вече има зад гърба си два отлични романа, награда на „Сънди Таймс“ за млад писател на годината, а през 2018 г. с втория си роман „Нормални хора“ е номинирана за престижната награда „Ман Букър“ и става носител на други, също значими награди – „Ирландски роман на годината“ за 2018 г. и „Коста“ за най-добър роман на 2018 г. (последната се връчва на автори от Великобритания и Ирландия).
От отзиви на книжари и литературни наблюдатели на англоезичния пазар става ясно, че хората в Ирландия, Великобритания, САЩ купуват по няколко книги на Сали Руни, за да ги подаряват – толкова големи са и популярността, и харесването й. В България, поне ако съдим по класациите, Сали Руни не направи този бум и с това тя стана поредният чужд писател, който има широка популярност навън и тясна у нас. Тук обаче няма да се опитваме да разсъждаваме над феномена на българския вкус, а ще се постараем да видим значимостта на „Нормални хора“ за днешното време и днешните поколения.
В своята книга „Третата фаза. Форми на познание, които изгубваме“ италианският лингвист Рафаеле Симоне се опитва да обясни дефицитите в начините, по които общуват днешните младежи. Неговото убеждение е, че електронната поща, а оттам и общуването с емотикони, палци и всякакви символи и готови словосъчетания и съкращения лишават тези поколения от нормална комуникация, тласкат ги към мълчанието и неспособността с глас да установяват контакт. В същото време според Симоне – колкото и парадоксално да е – в това време на изгубени словесни връзки наблюдаваме триумф на личното и желание на всеки да говори само и единствено за себе си.
Припомняме тези наблюдения, защото това е контекстът, в който са потопени героите на Руни. Те трудно общуват, не знаят как да влизат в диалог, особено Мариан, която като ученичка е предимно сама. В същото време имат огромно желание да изразят „аза“ си, да демонстрират различието си, да наложат собствения си почерк на околните. Така в тази странна амалгама те задълбочават самотата и неудовлетвореността си. Руни обаче не се задоволява само с кризите, продиктувани от характера на времето. Тя вкарва и социалната тема, доколкото част от затрудненията и в общуването, и в реализацията на героите идват и от техния социален статус – тема, която е най-актуална за образа на Конъл, който е син на прислужничка, но печели стипендия за престижен колеж и поне формално успява да влезе в среда, която не е неговата. В този смисъл романът е за трудното справяне с интернет и фейсбук законите на съвремието ни, но и с трудното преодоляване на класовата съсловност. Изобщо той разбива мита за днешните млади като галеници на съдбата и показва как технологизирането и имането могат не са само да дават, но и да отнемат от емоционалността и надеждата.
Малко по-широко обаче романът е за днешната обсебеност на младите „да бъдат себе си“, но и за страха им да оставят това „себе си“ да ги ръководи. Затова и в „Нормални хора“ всички те са толкова подвластни на чуждото мнение, на нормите, на желанието да се харесат и да бъдат признати. Нещо повече, различността, която е водеща в характера на Мариан, а и на Конъл, ги прави уязвими. Те се страхуват от нея, предпочитат вписването, затова и така крехка е любовта им, така трудно се решават да бъдат заедно и да следват и собствения, и общия си път. Като че ли самото заглавие на романа отпраща към тази двойственост – на пръв поглед той разказва историята на едни нормални, в смисъла на обикновени младежи от днешното. В същото време зад привидната им нормалност се крият дебри от различие, нестандартност, уникалност, с която те трудно се справят. И точно нормалността се оказва по-скоро невъзможна, доколкото Руни отрича стандартизирането на хората.
Що се отнася до направата на книгата, отвъд стегнатостта и сдържаността на стила, си струва да се отбележи майсторството на диалозите и умелото преплитане и превключване от гледна точка на друга (спрямо разказа на персонажите), както и един много съществен похват. В книгата отсъстват обясненията, на пръв поглед дори връзките. Тя се съсредоточава върху важните моменти, прескача, ретардациите са пестеливи. Защото – по думите на самата Руни, изказвани в интервюта – това също е начин на разказване: пропускаш всички скучни моменти, пишеш само за същественото и не се интересуваш от връзките. Стил и похвати, с предаването на които преводачката Боряна Джанабетска се е справила отлично.
Често обвиняват литературата, че не се интересува от настоящето. Сали Руни, напротив, е вгледана точно в него – в самотата, депресията, любовта на днешните милениали и в съсловните проблеми на съвременното общество. И може би в това е ключът към успеха й, за който – надяваме се, ще разберат и младите български читатели.
Сали Руни, „Нормални хора“, прев. от английски Боряна Джанабетска, изд. „Еднорог“, С., 2019.
