Разговор с Боряна Джанабетска
Има едно неписано правило – преводачът нашумява по-лесно, ако превежда класика, и много по-трудно, ако налага нови, съвременни имена. Вие не се страхувате от второто и в биографията ви има много съвременни автори. С какво ви изкушиха те?
Над нашумяването не съм се замисляла особено, но ми е интересна по-различната динамика на съвременния текст, интересно ми е как се постигат картинност и драматизъм с по-съвременни изразни средства, с което в никакъв случай нямам предвид краткост на изказа – голяма част от книгите, по които съм работила, съперничат по обем на някои класически произведения. Всъщност особено много съм привлечена от преплитането на съвременност и минало, от нови интерпретации на миналото, от обръщането на съвременни автори към миналото, като например великолепната, едновременно традиционна и съвършено модерна възстановка на викториански роман в „Аленото цвете и бялото“. Разбира се, като се вземе предвид, че освен преводач съм и издател (заради греховете си, както казват англичаните), вземам предвид и по-голямото търсене на съвременни автори. Що се отнася до класиците, като читател имам дори по-големи предпочитания към тях и се надявам да ми остане време за среща с творчеството на някои от тях и в качеството ми на преводач.
Дона Тарт, Хилари Мантел, а сега и Сали Руни – има ли нещо, което бихте определили като женски почерк при тях и към което сте особено пристрастна?
Поначало винаги ме влече различното, а не общото. Дона Тарт, Хилари Мантел и Сали Руни са три удивително различни жени, свързвани единствено от онова ирационално, неподлежащо на анализи и обяснения, но неоспоримо явление – писателския талант. Всяко творческо майсторство се оформя, изгражда и усъвършенства с годините, но ако не съществува онзи първоначален заряд, съвсем очевиден например в книгите на толкова младата Сали Руни, никакви усилия не биха довели до желания резултат. Мисля си, че у тях ме привличат по-скоро тези качества, които ги отличават една от друга – финесът и емоционалната задълбоченост на южнячката Дона Тарт, монументалният, зашеметяващ, предизвикателен талант на Хилари Мантел, който й позволява да играе с всякакви теми и епохи, и младежкото бунтарство на Сали Руни, съчетано с удивително за годините й майсторство.
От още нещо не се страхувате – жанровата литература. Какви предизвикателства поставя тя пред преводача?
Не виждам защо да се бяга от жанровата литература, при положение че е излишно дори да цитирам безкрайното количество жанрови заглавия, действително обогатили света на книгите, а от друга страна, наджанровата сфера също има своите, откровено казано, направо жалки образци. В допълнение всеки човек, посегнал в свободното си време към книга – без значение дали за духовно извисяване, или просто за да прекара няколко спокойни часа, потапяйки се в други светове и в живота на други хора, е достоен за уважение, и ние, издателите и преводачите, сме длъжни да се стараем да му поднесем най-доброто, включително и от жанровата литература – и като подбор на оригиналното заглавие, и като превод. Има и още нещо, което съм споменавала неведнъж – най-лесно се профанира популярната литература.
Наджанровата литература има винаги своите защитници и това е редно и добре. За сметка на това обаче отношението към популярната литература често е пренебрежително, затова и много лесно за „популярна литература“ минават текстове, които изобщо не са литература.
Може би защото тъкмо в момента работя по поредния роман на Вал Макдърмид, която превеждам с удоволствие вече двайсет години, бих цитирала нейните книги, които далеч не се ограничават само с увлекателния сюжет, а се насочват към болезнени и актуални социални и политически проблеми, изграждат убедителни характери и анализират междуличностни отношения.
Как стана така, че съвременната шотландска литература се оказа запазена марка за издателство „Еднорог“?
Вероятно всеки има място извън собствената си страна, където се чувства особено добре – не просто като преминаващ турист. Шотландия винаги ме е привличала – и с природния, и с културния си пейзаж, с бурното си минало, с историята си на малка, но жизнена нация, успяла да се утвърди в съседство с друга, водеща в политическо и икономическо отношение. Интересът ми към тази страна датира вероятно още от детските ми години, които бих считала за лишени от нещо много важно без романите на Стивънсън и Скот, а съвременната й литература е удивително съчетание на самобитност с общочовешки стойности. Превела съм десетки заглавия на шотландски автори през годините и когато работя по толкова различни като стил, маниер и дори тематика автори като например Вал Макдърмид и Алегзандър Маккол Смит, или, да кажем, двама великолепни, но много различни автори на наджанрова проза като титана на съвременната шотландска литература Алистър Грей и Мишел Фейбър, долавям въпреки всичко нещо сродно у тях, нещо, което ги представя като продължители на една от най-силните литературни традиции, удивително мощна за една малка нация, като достойни наследници на големи имена. Началото беше поставено през 2000 г., когато в София се проведе един чудесен фестивал на шотландската и българската литература, гостуваха големи шотландски автори като Лиз Лоххед, Уилям Макилвани, Вал Макдърмид – и за моя радост, това даде начален тласък на издаването на немалко хубави книги.
По критериите, които действат у нас, вашето издателство е малко, но освен всички споменати автори, вие наложихте и Орхан Памук, Борис Акунин, Артуро Перес-Реверте. Как избирате авторите си и кои са критериите, които правят от един писател световен?
Не мисля, че се ръководя от някакви твърди критерии при подбора на заглавия, които издавам. Сигурно е само, че категорично не се интересувам от някакво подобие на мода при този подбор. Ако случайно нещо, което съм харесала, съвпадне с някаква нашумяла тенденция, чудесно, ако не – толкова по-зле, няма да се откажа да го издам. Спомням си как преди издаването на първата книга на Орхан Памук ме предупреждаваха, че рискувам с непродаваем автор. А нещата са много прости – прочетох „Името ми е Червен“, на английски, разбира се, и книгата, както се казва, ме грабна. Същото стана с „Азазел“ на Борис Акунин и „Деветата порта“ на Артуро Перес-Реверте. Има такъв момент, в който си казвам: „Просто трябва да издам тази книга“. Е, или „да я преведа“, разбира се. За „Тайната история“ на Дона Тарт бях сигурна след първите 50 страници – въпреки че тя беше оценена по достойнство едва след появата на „Щиглецът“. Разбира се, книгите, които издавам, са доста малко на брой, което ми дава все пак по-голяма възможност да прочета и да помисля, преди да реша. Невъзможно е да покриеш огромния диапазон на читателски вкусове, но когато се спра на някое заглавие, вярвам, че достатъчно много хора ще бъдат докоснати от нещо в този текст също така, както това се е случило и с мен.
Кой е най-успешният ви автор в чисто български контекст?
Всеки автор си има свой кръг почитатели, и тези кръгове са понякога много различни, затова и съвсем точно първо място не би могло да се определи. Но не мога да не спомена Орхан Памук и радостта ми не само от високите тиражи, но от начина, по който го посрещна българската публика. Няма да забравя две момичета, които го спряха за автограф на улицата – нещо, което, за съжаление, се случва рядко с писатели. Доволна съм, че Дона Тарт също е оценена по достойнство в България и е един от най-търсените ни автори, радвам се на популярността на любими мои автори като Бил Брайсън, Артуро Перес-Реверте и Борис Акунин, а последният голям успех е „Митове“ на Стивън Фрай.
Като преводач с толкова голям опит как оценявате професията днес? Имаме ли достатъчно добри и подготвени млади преводачи?
Винаги съм вярвала, че ако трябва преводът и преводачите да имат някакъв символен образ, това е Сирано дьо Бержерак – човекът, оставащ винаги в сянка. Рядко се случва някой да оцени огромния творчески труд, какъвто е добрият превод на художествена литература – и като всяко творчество той носи и разочарования, но и огромна наслада, не задължително от признанието, което е нещо чудесно, но най-вече от работата с някой прекрасен текст, от стремежа да направиш всичко по силите си, за да го представиш на читателя възможно най-близък до духа и атмосферата на оригинала.
Има чудесни млади преводачи, хора, които обичат книгата и работят с истинско вдъхновение и желание да се учат – естествено, най-добрите винаги са малобройни, това не е отлика само на новото поколение. Не обичам да съветвам, но единственото, което бих казала на всеки от тях, който държи да става все по-добър в работата си, е да не престава да чете български автори – и съвременни, и класици. Нищо не развива по-добре усета за езика.
Какви са следващите ви проекти – и за издателството, и лично ваши?
Много се надявам да можем с особена радост до края на годината да представим на читателите интерпретацията, която Артуро Перес-Реверте прави на „Поема за моя Сид“ – отдавна се надявах той да се заеме с това, предвид неговото отношение към националната култура и история.
В момента продължавам да работя с огромно удоволствие по „Герои“ – втората част от чудесния преразказ на древногръцките митове от Стивън Фрай, очаквам с нетърпение да се появи и „Троя“. Вероятно скоро ще започна работа и по третата част на трилогията на Хилари Мантел за епохата на Тюдорите – и както винаги, си оставям място за някоя изненада, за себе си и за читателите.
Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
