Николай Генов
Броят на „Литературен вестник“ от 26 юни 2019 година бе посветен на книгите-игри. Той имаше важната задача да разкаже тяхната история, разпространявана до този момент непълно и не съвсем гласно в по-тесните рамки на една субкултура; да се опита да проследи генезиса им и да очертае литературоведските хоризонти и възможните изпитания пред по-нататъшното изследване на феномена. Поради спецификата на така формулираната цел съдържанието на броя, твърде силно обвързано с хронологията и нейния локален контекст, бе маркирано от определена доза фактологичност, но това – като всеки необходим ход – се очакваше предвид някои натрупали се с времето предразсъдъци и необходимостта от тяхното оборване. В крайна сметка изданието успя да се сдобие със свой собствен живот и изпълнявайки основната си функция, запозна по-широката аудитория със съвременното състояние на жанра у нас.
Под светлината на съвсем различен прожектор се явява един изследователски обект, родствен на книгите-игри. Става въпрос, разбира се, за видеоигрите, традиционно възприемани, макар и със спорно право, като естествен продължител на интерактивната фикция. Те – за разлика от книгите-игри, които се оказват по-скоро местна мутация и виреят подобно на лактобацилус булгарикус по строго дефинирани географски ширини – са световен гигант, масивен синкретичен колос, около който джуджетата си крият брадвите и се правят на дружелюбни.
Нещо повече, и това определено е по-страшно, електронните медии и техните продукти не демонстрират симптомите на загрижен гост, който се притеснява, че с престоя си би могъл да обезпокои вече подозрителните си домакини. Казано по друг начин – видеоигрите не възнамеряват да си ходят скоро, така че ние, бидейки съвестни анализатори, сме принудени да осъзнаем зависимостта си от тяхната сянка и да се съгласим, че има какво да се каже по темата.
А изказвания по темата на този етап има много, просто нищожна част от тях са на български език. Нека обаче не се поддаваме на характерния си песимизъм и не пренебрегваме това, което все пак е направено. През 2016 г. в Софийския университет бе организирана и проведена конференция за видеоигрите и техните академични перспективи. Преди близо две години ФЖМК стартира успешна магистърска програма, посветена на тях – „Дигитални медии и видеоигри“. Нейният ръководител – доц. д-р Жана Попова – работи неуморно по изнамирането на нови полета и пространства за критическо осмисляне. Още по-рано професор Миглена Николчина изнесе публична лекция за темпоралните аспекти на видеоигрите; нейният доклад бе публикуван в международно издание, но част от текста бе преведен и е публикуван на стр. 1 и стр. 9 в този брой на ЛВ. Сериозни теоретични публикации по темата има и ас. Еньо Стоянов; някои от тях са под формата на диалог с професор Николчина, други представляват самостоятелни интервюта и статии. Не на последно място си струва да се припомни, че бяха проведени и редица дискусии, подкрепени от НДК, Гьоте-институт, Game Dev Summit и други формации, организации и институции;те опитаха да засрещнат точките на културна рефлексия с действащата игрова индустрия у нас.
Предвид всичко казано, ми се струва почти излишно уточнението, че настоящият брой на „Литературен вестник“ не възнамерява да преразкаже тази история – било то по-подробно, било то с недомлъвки. Неговата задача този път е друга. Изхождайки от предпоставката, че видеоигрите са глобално явление с близо 30-годишен стаж в чуждестранната научна периодика, сиреч от уговорката, че те нямат нужда от по-нататъшно представяне, броят цели да придвижи нещата напред, тоест да предложи нов теоретичен материал, нови щрихи и да компенсира някои празнини в родния контекст. Това се извършва по два начина – чрез превод на ключови материали и чрез нови наблюдения; чрез събиране и концентриране на критически потенциал. В този ред на мисли искам да благодаря на Дарин Тенев, на Миглена Николчина, на Еньо Стоянов и на Филип Стоилов за внимателната работа и отговорното отношение при изготвянето на включените текстове. Искам също така да благодаря на Камелия Спасова, която, както винаги, прегърна идеята с енергична готовност и завидно търпение.
А сега… стига игрички!
Приятно четене!
