Свен Биркертс, 2017
Доста неща научих за поетите и поезията от Йосиф Бродски, чиито лекции посещавах през седемдесетте години в Ан Арбър и чието мнение за почти всичко приемах по онова време като светото писание. Йосиф много обичаше да назовава и класифицира поети, и разговорите ни с него до голяма степен се състояха в произнасянето на разни отсъждания: „Мирослав Холуб е страхотен, нали?“. Или: „Евтушенко е пълна пръдня“. Еди-кой си всъщност бил добър поет – „жалко, че му се налага да прави свирки на Робърт Блай“. Слушах с наострени уши и веднага се палех, щом в списъка му изникнеше ново име. „Дерек Уолкът“ – каза един ден той. – „Карибски поет – погледни го.“ И аз, какъвто си бях изпълнителен, точно това направих, погледнах „Морско грозде“ и „Друг живот“. Помня, че и двете ми харесаха, но помня и как се подканвах да ги харесам още повече, за да съм адекватен спрямо преценката на Бродски. Със сигурност усетих силата и свежестта на Уолкът и долових уникалния ритмичен устрем на тази поезия. Но в онзи момент все още не бях докрай свързан с нея. След известно време, когато се преместих в Кеймбридж, си помислих, че може би ще успея да се приближа до нея, ако напиша нещо за този човек. Реших да съпоставя творчеството и възгледите на Уолкът с тези на неговия колега писател от Карибите В. С. Найпол. Като млади двамата са приятели, но след това поемат по съвършено различни пътища: Найпол отхвърля корените си, докато Уолкът ги поставя в средоточието на стиховете и пиесите си. Бях чувал, че имало търкания между тях.
Когато завърших есето, го показах на Бродски и той сякаш доста го хареса. Разправяше как щял да го покаже на Уолкът – по това време двамата бяха станали добри приятели, – но дори да го е направил, така и не чух нищо по този въпрос.
*
Тук спомените ми са импресионистични и неподредени. Знам, че някъде по това време, 1981, Дерек започна да преподава в Бостънския университет, където също така основа и оглави Театъра на драматурзите. Бродски пък преподаваше в Маунт Холиоук; и сякаш следвайки някакво съзнателно сближаване, Хийни тъкмо бе започнал да преподава по един семестър годишно в Харвард. И тримата в различни моменти бяха получили подкрепа и похвали от Робърт Лоуел; и тримата публикуваха във „Фарар, Строс и Жиру“. Можеха да се окажат съперници, но вместо това станаха приятели с такова раблезианско увлечение, каквото в академичните среди се наблюдава рядко, да не кажа никога. Какво удоволствие беше да видиш заедно на някой купон тези трима индивиди, изглеждащи по съвършено различен начин! А като погледна назад, ми се струва, че купони имаше през цялото време. Дълги маси, отворени бутилки и дим. Боже мой, как само пушеха хората през 1981: Йосиф – „L&M“ („Одън пушеше такива“), Дерек – „Пол Мол“ без филтър, Шеймъс – „Дънхил“. И всички около тях правеха същото. Но ако сега читателят очаква истории за възвишена литературна сериозност, ще се разочарова. Тези събирания бяха игриви. Бяха упражнения по комични провокации. Кой ще каже най-запомнящия се лаф на вечерта, най-смешната история; кой от тримата най-бързо ще накара другите двама да се гърчат в конвулсии от смях. Онези от нас, които имаха щастието да се озоват на масата им, едва успяваха да вметнат по някоя дума. Ако имахме някаква функция, тя бе да поддържаме нещата, да подсказваме. Тук въпрос, там комплимент – нямаше значение, от всяко нещо можеше да пламне искра. Обикновено Йосиф пръв започваше с някоя мрачна шега, която неизбежно караше Дерек да се криви неконтролируемо и да избухне в необикновения си смях, сякаш цялото му тяло експлодираше. След това идваше ред на Шеймъс да отправи благоразумно и сардонично възражение. Де да можех всичко това да си го отнеса вкъщи в буркан. Коремът ме болеше от смях. Лежах в леглото си и главата ми се въртеше от съчетанието на различни прекомерности, но също така от чувството, че светът е, както бе казал Фрост, „тъкмо място за любов“.
*
Изпреварвам нещата, но така работи паметта. Всъщност срещнах Дерек през 1981 в началото на учебната година. Бях чул, че разрешава да посещаваш семинара му по поезия и без да си студент, и побързах да се запиша. В първия час си казвахме имената. Помня, че се притеснявах. Може би, мислех си, е прочел есето ми. Очаквах някакъв поглед, някакъв знак. Нищо. В по-нататъшните ни разговори така и не посмях да го питам.
В тази среда от студенти и почитатели, Дерек беше много достъпен – какъвто по-късно беше и Шеймъс. (Йосиф понякога беше малко по-дръпнат.) Скоро всички установихме, че Дерек обича след часа да иде някъде, да седне на кафе или на китайска храна, обграден от възхитената младеж. Не пиеше, макар да се носеше слухът, че на младини бил голям гуляйджия.
Събирахме се в същата зала 222, в която Робърт Лоуел бе водил легендарния си семинар, посещаван от млади поети като Джордж Старбък, Ан Секстън и Силвия Плат. На Дерек му харесваше тази връзка и често споменаваше своя някогашен ментор. Нашият семинар, който посещавах две години, имаше свободно-асоциативен формат, с какъвто никога не се бях сблъсквал – не и преди да се срещна с Йосиф в Ан Арбър. Така ли работеха поетите? Изглеждаше радикално и правилно, такава промяна спрямо строгото следване на учебната програма, с което бях свикнал като студент. В тези събирания обикновено се раздаваше стихотворение – някоя балада или нещо от Томас Харди например, или пък от Елизабет Бишъп – като екземпляр, който ще изучаваме или, по-ласкателно, като мелодия, раздадена на група музиканти, за да се види какво ще стане. Смисълът не беше на преден план – не и по обичайния начин. Разговорите се насочваха към ритъма, римата, каданса: елементите, които започнахме да виждаме като предхождащи смисъла.
*
Обясненията на Дерек, начинът, по който подхождаше със запретнати ръкави към стиха, бяха убедителни, но при все това се изненадвам след всички тези години в каква степен онези повторителни заклинания са заседнали в мен, как оформят не само моя усет към отделните стихотворения, които обсъждахме, но и като цяло моето четене на поезия. Научих, че този процес е много различен от четенето на проза, дори на много изкусна художествена проза. Стихотворението е нещо, направено от звуци – „високият ствол в ухото“ на Рилке. Към него не подхождаш в логическа последователност, като набор от послания, за да продължиш нататък. Вместо това го посрещаш с внимание от друг порядък: всички тези срички, тези звуци, са се съчетали, за да произведат значения и усещания. И схващаш този първичен факт в същото време, в което схващаш значенията и усещанията. Дерек никога не изрече някакъв подобен постулат, но аз така разбрах нещата, които ни говореше.
Това говорене, това обучение, ни се предлагаше от голям поет, намиращ се на върха на силите си. Поезията му от онези години – събрана в „Честитият пътешественик“ и „Средата на лятото“ – беше най-доброто от Дерек и ние бяхме късметлии, че се намирахме в една зала с него. Макар че това никога не може да се измери или да се опише пълноценно, определено имаше едно излъчване от онова, което Шели нарича „умът сред сътворяване“ – едно усещане за съсредоточен устрем, за страст. Дерек пишеше на пълни обороти и публикациите му потвърждаваха това.
Онези от нас, които посещаваха часовете му, познаваха неговата рутина – той се будеше с първите лъчи на слънцето и пишеше. В късната сутрин, когато идваше в аудиторията, работният му ден в голямата си част бе приключил и след двучасовия семинар той бе готов да седне за обяд и кафе. Имаше негласен договор – не знам дали някога го бе казал изрично – че тогава не говорим за поезия. Обядът беше време за майтапи, вицове и оскърбления, и за любимото му телевизионно предаване „Барни Милър“ – но не и за Харт Крейн.
*
Дерек обичаше словесните схватки и глупавите шеги – и понякога шегите му биваха особено глупави. Изпаднеше ли в пристъп, ставаше лесно да забравиш, че този същият човек умееше да улучи елегичната нотка като малцина други. Именно това беше неговата нотка – тя е определяща за творчеството му. Величави и печални, неговите творби носят мъката от колониалното потисничество, както и материята на неговия собствен меланхоличен темперамент, както например в началните редове от „Север и юг“, може би първото стихотворение на Дерек, което изцяло ме грабна:
Ето, с изгрева на Венера – здрава звезда,
оцеляваща в превода, ако този фенер е наистина тя,
планетата, която ни пронизва над индигови острови –
сред хапещите мухи приемам своята функция
на колониален келеш в самия край на империята,
вглъбен, кръжащ, бездомен сателит.
Това, което ме прикова веднага, беше сериозността, гласът, и чак след това чух смисъла – изказванията на поета по неговите големи теми за принадлежността и империята.
*
Нека остана още малко на „Честитият пътешественик“, за да цитирам стихотворението, с което завършва книгата – „Сезонът на фантазмения мир“, с неговите почти оркестрови съзвучия, с могъщото чувство за преодоляна гравитация:
И всичките птичи народи заедно вдигнаха
грамадната мрежа от сенки на тази земя
сред стълпотворени езици, сред цвърчащи наречия,
бодове, кръстове.
Ето го другия Дерек. Макар че неговото въображение от самото начало е свързано с напреженията на империята, има го и като контрапункт видението на необичайната красота на природата. Погледът му поема светлината и багрите, тържествува в изобилието на тропическата флора, и той винаги следва премереното темпо на морето. Именно вслушването в този ту ударен, ту утешителен ритъм, неговото могъщо призоваване на нещо, надредно спрямо човешката тегоба, прави това стихотворение толкова силно. Дерек е сътворил миг чисто траене, чувство към природата, сродно с любовта и все още неопетнено:
И този сезон трая един дълъг миг,
като онзи миг
между здрач и мрак, между бяс и мир;
но за нашата днешна земя – трая дълго.
*
Като се връщам сега към онези отдавнашни години, повече от всякога оценявам не само колко е важно творчеството на Дерек, но и какво означаваше да имаме сред нас силата на такава отдаденост на изкуството. При това – така мощно усилена от присъствието на Шеймъс и Йосиф. Трима от най-големите ни поети, и тримата в зенита на силите си, които взаимно се насърчаваха. Представете си какво вдъхновение.
Според мен това бяха най-добрите им години – преди Нобеловите награди. Каквото и да си говорим, атмосферата в едно помещение се променя, щом вътре влезе подпечатан нобелист, какво остава за двама или трима. Разбира се, че го има открития или видимо притаен респект на останалите, които не са нобелисти; както и ловките, но все пак явни опити на лауреатите да не се държат като старейшини. Наистина, вярно е, че тримата поети бяха вече известни и почитани и преди това, но някак си предишната им слава много повече енергизираше, отколкото да сковава.
След като спечели Нобел през 1992, Дерек по-рядко се задържаше в Бостънския университет. Пътуваше, преподаваше, а накрая, когато здравето му взе да се влошава, прекарваше все повече време в Сейнт Лусия с партньорката си Сигрид Нейма. Имаше години, в които изобщо не го виждах, макар че Шеймъс го посещаваше редовно и после ни докладваше. Беше минало над десетилетие от онези някогашни семинари. И въпреки това, всеки път щом минех покрай зала 222, споменът ме дръпваше здраво. Измина още десетилетие и продължава да е така.
*
Спомените за Дерек ми връщат усещането за онова време, какво беше то за всички нас, които се бяхме събрали заедно и искахме да бъдем писатели. Ходехме на едни и същи четения, а след тях – в едни и същи барове. Следяхме взаимно траекториите си, докато изпращахме нещата си на литературните списания. В това бяхме не по-различни от начинаещите писатели преди нас или след нас. Единствената разлика е може би в личностите, от които черпехме вдъхновение. Дерек, Шеймъс и Йосиф, всеки от тях беше сила сам по себе си. „Автохтонни“ – това е думата, която търся: самопораждащи се. Те създаваха цялостни и уникални поетични светове. Забележителното при това положение бе колко видимо и възторжено се радваха един на друг и как лансираха идеята, че поезията – литературата изобщо – не е състезание, а общност. Знам, че мнозина от нас смятат за голямо щастие, че сме научили това по този начин.
(със съкращения)
„Литерари Хъб“, 22 ноември 2017
Превод от английски: АНГЕЛ ИГОВ
