Ахил и костенурката
Откъде-накъде, мислиш си, докато се клатушкаш в трамвая, им е хрумнало на древните да оприличават слънцето на гигантска огнена колесница с неудържими коне, ето на този въпрос не можеш да си отговориш, гложди те, иначе казано, пък на всичкото отгоре и буйна, препускаща лудо сиреч, ала никакъв отговор не ти хрумва, каква колесница, какви пет лева, никаква колесница не е това, а костенурка, която се прокрадва тихомълком покрай теб, без да я усетиш, като че ли е някаква игра това, колко пъти може да мине около теб, без да я усетиш, колко може да ти скъси живота, без да я забележиш, надбягване впрочем, което няма шанс да спечелиш, само че ето нА – принуден си да тичаш, да се състезаваш с него, както оня древен елин е принудил Ахил да се състезава с костенурката, правилата са страшно прости, казал му, ето те теб, човек сред човеците, войн сред войните, а ето една най-обикновена костенурка, трябва само да я надбягаш и ще докажеш мъжеството си, та какво доказване на мъжеството има в това, презрително го изгледал Ахил, ами такова, казал елинът, че чисто математически ти не можеш да я надбягаш, а математиката, както сам знаеш, е наука от боговете, надбягай я, победи я и ще докажеш мястото си сред тях, е, все пак, за да бъде честно, ще й дадем известна преднина, но това не би трябвало да означава нищо за теб, виж се какъв си здрав и едър, всеки бог свой знак е турил върху теб и прочее, а това е една нищо и никаква костенурка, ще я отвееш като стой та гледай, само минутка ще ти отнеме, а после ходи прави каквото намериш за добре, и речено-сторено, затегнал си Ахил сандалите, сложили елините костенурката на там някакви си метри пред него, дали знак за начало и той хукнал да бяга, само че това, което не знаел, било, че докато той измине разстоянието до сегашната й позиция, тя ще се отдалечи още малко, та той ще трябва да измине и новото разстояние, но междувременно тя ще е изминала още малко, той ще трябва да претича и него, и така нататък, а Ахил изведнъж бил обзет от ужас, защото разбрал, че е измамен, че финал всъщност никъде няма, или ако има, то нито костенурката ще се добере до него, нито пък той, има само едно вечно догонване, но вече било късно да се откаже, не бил той човекът, който лесно ще се предаде, а кой знае защо изведнъж се видял стар и грохнал, все така догонващ проклетата костенурка, и в този момент, когато се видял такъв, мъжественото му сърце не могло да го понесе, пръснало се на парчета, а той се строполил мъртъв насред пистата, докато костенурката спокойно продължила пътя си, пресякла финала и продължила необезпокоявана към хоризонта, а елините се струпали около Ахил и горчиво ридаели, най-вече ридаел онзи елин, който му спретнал тоя номер за забавление, а впоследствие написали епос, в който дали на великия герой възможност за по-героична смърт, сиреч такава, която повече му приляга, защото срамно било да кажат, че той починал, гонейки някаква костенурка.
И не е само Ахил, мислиш си, има ли някой, който да е надбягал тая костенурка, с която сам се надбягваш всеки ден, и дори в момента, докато си мислиш това, някъде сигурно пада по някой Ахил, или пък двама, или трима, докато костенурката невъзмутимо продължава победните си обиколки…
Измама е това, всичко е някаква измама, сигурно и Фаетон е бил измамен така, по същия начин, решили са да му спретнат номер, качили са го на костенурката, но му завързали очите сигурно, но му казали, че го качват на огромна колесница с необуздани коне, и костенурката тръгнала, а всички му се смели, преди да разберат, че той е паднал мъртъв от страх.
Измама е, всичко това е измама някаква, измамен си и ти, набутал си се в това състезание, дето Бог знае къде ще му излезе края, кой знае кога и ти, като Ахил, ще се строполиш някъде насред пътя си, без да си изпреварил костенурката, само че ето нА, вече няма за кога да се отказваш, ще трябва да се опиташ пак и пак, състезанието трябва да се води, и улисан в тези мисли, изобщо не забелязваш кога си изпуснал спирката си и кога трамваят те е отвел някъде, на някакво място, от което нямаш идея как ще се върнеш. Ватманът с яд те кара да слезеш, защото е стигнал депото, а ти глух ли си да не си чул всичките му предупреждения.
Слизаш, без да имаш никаква идея къде си и тръгваш по първата изпречила се пред теб улица. Все ще те отведе някъде, казваш си. Само трябва да внимаваш сърцето ти да не се пръсне от страх.
И докато вървиш по улицата, виждаш, че някъде пред теб храстите прошумоляват, а в тях се шмугва нещо малко и зелено.
Подарък
Заключваш се в малката стая, която понякога, ако се чувстваш твърде аристократичен, наричаш свой кабинет, а иначе е просто килер, който си успял да натъпчеш с всичките си книги и картини, че и бюро си успял да си домъкнеш отнякъде, отново, бюро се казва, когато усетиш прилив на синя кръв да бушува по вените ти, иначе е някаква набързо скована масичка, когато си реалист, настаняваш се на това същото бюро (!), което си сложил точно до прозореца, който прозорец впрочем е най-голямото постижение на тоя кабинет (!), та, настаняваш се там и го отваряш, защото ти се пуши, изобщо не разбираш хората, които могат да четат или да пишат, без да пушат, та, вадиш си тефтера, запалваш си цигара и се залавяш с писане, когато нещо от едната картина прошумолява, сигурно е вятърът, казваш си, допушваш набързо и затваряш прозореца, и аха да продължиш с писането, когато отново дочуваш същото това шумолене, като че ли нещо се изхлузва от тая картина, такова шумолене, ставаш и отиваш да провериш какво става, спомняш си я тая картина, разбира се, автопортрет на една художничка, с която излизаше навремето, подари ти я, когато се разделяхте, за да си я спомняш, понеже, още докато се учеше как да я сваляш, си й бил споменал, че точно тая картина страшно много й харесваш, не, нищо нередно няма, все същата картина, само малко прашасала, връщаш се на бюрото (!) и продължаваш да си пишеш разказа, да си ме спомняш, каза ти тя, странна работа, как се заби тая реплика в главата ти, при все че от толкова години не си си я спомнял, и продължаваш да пишеш, разказът нещо буксува, не върви, не си тук, някъде другаде си, в едно минало, което не се осъществи, защото ти трябваше да се разделяш с нея, впрочем може би не беше правилният момент, ти тепърва навлизаше в мъжеството си, тепърва се учеше сутрешно време кои болтове се затягат, за да не скърца толкова леглото ти нощем, а тя търсеше друго, което не можеше да й дадеш в тоя момент, е, минало-заминало, както се казва, да си ме спомняш, и без да се усетиш, ръката ти сама изписва думите по листа и изведнъж замръзва, не можеш да я мръднеш, и усещаш, че се вкаменява и рамото ти, и гръдният кош, после кръстът, и тръгва към краката, но не е рязко, внезапно, напротив, всичко сякаш се случва много бавно, макар и много добре да знаеш, че става за секунди, и пак чуваш шумоленето зад теб и се обръщаш, трудно, но все пак успяваш, към картината, и точно преди да замръзнеш окончателно, виждаш, че платното е бяло. И така и оставаш, взрян в тая картина.
Оставяш четката. Не очкаваше да излезе той, не и след толкова време, колкото и относително да е то. Отстъпваш назад и оглеждаш картината. Не се получи зле, само дето не знаеш защо гледа толкова уплашено към теб. Просто си усетила, че е правилно. Загасяш лампата в ателието си – което наричаш така само когато искаш да се почувстваш аристократ, защото ти става леко неудобно, имаш усещането, че си го шпионирала, че си го хванала в някой интимен момент, и докато се пъхаш под завивката, си помисляш дали той понякога се сеща за теб. Едва ли, казваш си, много време мина.
И заспиваш.
Лятно кино
В някой топъл следобед, докато се разхождаш из улиците на крайморския град, в който си се озовал, и се дивиш на празнотата му, защото, ако трябва да сме честни, кой изобщо би излязъл навън в тая жега, освен някой заблуден турист, какъвто всъщност си, колкото и да мразиш това определение, тая дума, уви, приляга на случая, затова въздъхваш и продължаваш да се разхождаш из града, който се превръща в призрак на обед, адска пещ от светлина, и дори ти се струва, че асфалтът се топи, а може и наистина да се топи, впрочем, мислиш си, докато джвакаш из улиците, остават няколко часа до здрача, попаднал си на място, където здрачът е по-ценен от зората, стигаш до скелета на едно лятно кино, а колоната пред него рони плакатни сълзи, е, казваш си, нормално е, асфалтът не издържа, какво остава за едно лепило, и надзърваш през решетката на вратата, а там единствено има екран, който, както ти се струва, също сълзи, и каква сцена би било всичко това, помисляш си неволно, точно за филм на Фелини, град, който от жегата се разтапя, а по средата – изпотен киноекран, и понечваш да си тръгнеш, но изведнъж разбираш, че асфалтът наистина се топи, а ти си потънал неусетно до кръста в тия плаващи крайморски пясъци, и май това беше, няма да дочакаш здрача, докато той дойде, ще си се разтопил и ти и ще си потекъл на вадичка надолу по улицата, колкото и да се мъчиш, все не можеш да излезеш, и няма сила на тоя свят, която да те измъкне, и точно тогава над главата ти с трясък се отваря прозорец, а от рамката му се подава гола до кръста жена, която шумно си поема въздух, и сякаш рязко попадаш директно във филм на Фелини, помисляш си, ето, ако му кажеха „снимай жена, която не издържа на горещини“, той щеше да заснеме точно такъв кадър на прозорец, който се отваря, кънтейки, а от него се подава жена и си поема въздух, но това не е филм, тя наистина е там, не е мираж, макар и да може да е Фата Моргана, но кой да знае, и само ако си пуснеше косата надолу, ако й беше още малко по-дълга, щеше да се изкачиш по нея, Господи, та тоя принц от Рапунцел бил всъщност поет, толкова години са минали, а ти едва сега го разбра, да се изкатериш по женски коси – това го могат само поетите, но това не е поезия, а всеки момент прозорецът може да се затръшне, и изведнъж тя те вижда, затънал до кръста в асфалт, и мигновено се скрива, край, казваш си, това беше, изпусна я, но поне ще помниш тая гледка до сетния си час, който ще дойде скоро, и тя отново изниква в рамката и ти хвърля един чаршаф, а докато хвърля платното, от него сякаш за момент се мерва нечие лице, което ти намигва, и ти незабавно се хващаш за него, напрягаш мишци и усещаш, че лека-полека се измъкваш от врящата асфалтова прегръдка, а ако някъде из улиците на тоя град обикаляше Фелини и си блъскаше главата как да заснеме мъж, който не понася горещини, то щеше да съжалява, че не е минал оттука, защото щеше да изпусне как се изкатерваш по чаршафа чак до нея, защото това да се изкатериш по чаршаф до прозореца на някоя жена в тоя стопен следобед е чист вой, крясък, защото хората не сме създадени да живеем на тия температури, та винаги трябва да дочакваме я здрача, я зората по двойки, и ето че тя разбира твоя крясък и дори не затваря прозореца след теб, защото ще се издушите.
И докато слънцето бавно се скрива, та да позволи на асфалта отново да се втвърди, из думите на развалени езици, които си подхвърляте в затъмнената стая (много от тях изпускате и падат по пода), ще уловиш, че тя се казва Моргана. И докато слизаш, този път по стълбите, ще си помислиш, че в крайна сметка може и да е било само мираж, или пък някой образ, излязъл от лятното кино, та да се разхлади. Но за всеки случай не поглеждаш натам, да не би да се окажеш прав.
