Питаме български писатели, критици, литератори
ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ, белетрист и драматург, главен редактор на „Сиела“:
Първо – не знам за коя литература ме питате, затова ще отговоря за „моята“, тази в моята лична физическа и въображаема библиотека. За тази литература сега е златно време – много часове, ограничено пространство, изолация. Време, което дори ме кара да се чувствам виновен от това, че ми харесва, но пък, ето, казах си го, олекна ми, харесва ми. Докога – не знам. Карантината може да е наказание, ако си човек, който се издържа с труда си, но може и да е и дар, ако си здрав, имаш време за четене, както и пари за хляб и сирене. Аз мога да кажа, че съм и двете, така, че в компанията на книги тази карантина е по-скоро дар.
Също, за карантината – струва ми се излишна тая милозлива реторика – ох, видите ли, наистина е тежко, но бъдете търпеливи, стойте си вкъщи, един ден ще изпонаизлезем от окопите на тихия си героизъм и ще плеснем с ръце, ще се прегърнем, ще бъде хубаво… дрън-дрън-дрън… Хайде, достатъчно, наистина. Нека не се пренапрягаме чак толкова да „успокояваме“ народа, той ще се справи и без нашата загриженост и утеха.
Ние сме в началото на глобална криза, чиято траектория няма как да предвидим. Вероятно тази криза ще пренареди света икономически. Вероятно ще го пренареди в геополитически план. Но тази криза няма и да докосне фундаментите на човешката душа, няма да засегне характера на човешката природа, няма да промени човечеството и на йота, нищо, абсолютно нищо няма да се промени в хипоталамуса на нито един от нас, в кортексите ни нищо особено няма да се случи, осемдесет и нещо милиарда клетки няма изведнъж да тръгнат да се прегрупират различно. Литературата на човеците ще си остане рожба на същите интелектуално-емоционални процеси, които са я раждали вече хилядолетия. И след като „това“ свърши (а то ще свърши), отново ще четем за чудните приключения на Граф Монте Кристо, или Гилгамеш, ще съпреживяваме баналността на битието с мадам Бовари, ще си „спомняме“ с Пруст и ще търсим да похапнем мед с Мечо Пух.
Какво правя аз по време на карантина? На първо време – прекарвам време със семейството си. Да гледам как 4-годишната ми дъщеря расте пред очите ми е като да наблюдавам невидима ръка да пише велика книга – изречение след изречение, час след час, сцена след сцена. И както в писането, от теб се иска повече да си „там“ през цялото време и да не вредиш, отколкото да се пречкаш на създателя.
Друго какво правя – чета. Обикновено по няколко книги едновременно, но сега ги завършвам по-бързо и това прави самото четене по-интензивно, по-плътно. Препрочитам много. Заспивам много по-късно, защото не се налага да ставам рано. Сънувам по-наситени и визуално по-ангажиращи сънища, с много ярки и ангажиращи образи. Някои от тях помня с дни след това.
Работя по два романа едновременно. Единият е… нека го наречем недалечна дистопия и предстои да го завърша в някакъв момент, докато за другия, който е исторически, правя проучвания, чета, събирам материал, фантазирам, обмислям, потапям се в атмосферата на времето…
Ами, това е накратко, с две думи правя същото, което правех и преди. Дано успея да използвам това подарено време сега, когато светът е на полусъединител.
ПЕТЪР ЧУХОВ, поет:
По време на карантина литературата като че ли се очиства поне малко от нелитературния си товар – суетата, търговския вид, мислите за тиражи и продажби. Придобива повече смисъл като интимен начин на общуване. Но и на самовглъбяване.
Иначе аз имам прекрасната възможност в рамките на един ден да редувам четенето с писане. Писането със свирене. Без да бързам. Отдавна не го бях правил.
ИВАН СТАНКОВ, белетрист и литературен историк, професор във Великотърновския университет,:
Карантината асфалтира цялата природа. Човек няма една следа къде да остави.
Литературата, възможно най-босото същество, което от всичко на този свят най-много обича стъпките по пясъка, сега гледа как непознатият вятър изличава всичко по плажа.
По-скоро е сърдита, отколкото изплашена. Но седи в изтърбушената си рибарска барака и без маска на лицето навярно пише някакъв „Декамерон“. В почивките чете „Ад“. И върху безлюдния плаж си представя сцени от „Повелителят на мухите“.
Какво й трябва повече? Трябва й само един човек. Сутрин тя да му прави кафе, през деня той да си ремонтира там лодката и да си кърпи мрежите, а вечер да си пие с нея мастиката. И да изслушва написаното през деня.
А аз какво? Аз съм направил кафето.
Докато чакам човека с лодката, качвам в мрежата лекции за студентите и все преписвам жития на светци и светици. Накрая винаги добавям: „Писа ръката на недостойния Иван“.
МИРЕЛА ИВАНОВА, поетеса, драматург на Народния театър:
По време на карантина литературата се превръща в дом. За тези, които искат да се затворят в смислено място, естествено.
Правя всичко, и всекидневно-неотложното, но и дълго отлаганото. Припомням си и премислям какви ли не стари форми на „карантина“: едни много тегави в младостта ми години на соца, две дълги болници… Преподреждам библиотеки и гардероби, смисли, съмнения и спомени, гледам снимки, гледам майка, чета, препрочитам любими книги, пиша по нещичко, засега „приложни“ текстове, но дори и едно стихотворение.
Опитвам се да владея острите липси, които понякога ме пронизват. Опитвам се да се държа достойно.
ТЕОДОРА ДИМОВА, белетрист и драматург:
Литературата наблюдава, изживява, регистрира. Писателят живее в епицентъра на сътресенията винаги, когато пише. Сътресенията са именно неговата храна, неговите пусти улици и площади. Той е обигран, така да се каже, в артикулирането на сътресенията. Те са неговата естествена среда. Извън тях той е като риба на сухо. В този смисъл ми е толкова чудно как читателите могат да имат доверие въобще на писателите. А се оказва, че писателите са на някаква друга първа линия и тя е от не по-малко значение от тази в болниците. Защото литературата винаги опазва човешкото достойнство, което сега е тъй застрашено от унизителния страх пред смъртта. Защото се оказа, че много хора се държат така, все едно току-що са осъзнали, че са смъртни.
Аз се опитвам да пиша. Някои дни мога, други не.
МИТКО НОВКОВ, литературен критик, белетрист:
Парадоксално, но литературата по време на болест и карантина е в отлично здраве – трупа, та се къса. Имотни потомци сме: Бокачо „Декамерон“; Дефо „Дневник на чумавата година“; По „Маската на Алената смърт“… Прибавям цялото „изгубено поколение“, хванали перото след скотобойните на Първата световна и инфлуенцата. Всички днес четем „Чумата“ на Камю. И Томас Ман, при него болестта е винаги герой, и „Слепота“ на Сарамагу… Масовиците: Стивън Кинг „Сблъсък“; Майкъл Крайтън „Щамът Андромеда“; Патриша Корнуел „Необикновена зараза“… Българите: Людмил Стоянов „Холера“; Йовков „През чумавото“; Елин Пелин „Напаст божия“… Карантината е благодат за литературата, не напразно Сюзан Зонтаг написа „Болестта като метафора“. Е, аз очаквам COVID 19 и като роман(и), не само като метафора…
А аз правя същото, което и преди, но с маска и ръкавици.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, литературен историк, професор в НБУ:
По време на приудителното социално дистанциране литературата има възможността да се огледа и да потърси по-дълбинните си връзки с другите изкуства и с всекидневните социални стилове. Напремер, може, след четене на биография на Бодлер да се замисли защо героят на Юисманс в „Наопаки“ поръчва да бъдат калиграфски изписани в кабинета му точно тези три стихотворения из „Цветя на злото“. Може, след припомняне на любими страници от „Майстора и Маргарита“, да се потопи удоволствено в уродливия литературен бит на Москва от 30-те години чрез четенето на удивителните скрупульозни коментари върху романа на Булгаков. Аз правя в тези дни точно такива разнородни и волни екскурси: слушам непрекъснато Бетовен в неговата година, готвейки за отложената конференция в Музикалната академия темата ми „Бетовен – тема на българската литературна култура“. Съграждам нови геопоетики чрез проникване в големите световни музеи (включително и в тези, които съм гледал „на живо“) благодарение на предоставената от проф. Нели Огнянова прекрасна информация. Съзерцавам как се поместват във филмите на Андрей Тарковски спиритуалните строфи на баща му Арсений. Довършвам текста си за Ланчелото (Трифон Кунев), виждам подарената му от Яворов широкопола шапка, размишлявам дали шаржовите рисунки на Александър Божинов са предизвикали отделни пасажи в сатиричната му проза и пак се връщам към Бодлер, към знаменитите му текстове за френската и световна карикатура. Пускам си диска с „Кредо“ в памет на току-що починалия голям Кшищоф Пендерецки и виждам себе си като студент по славянска филология през 1966 г. във Филхармонията на Краков, когато се приближих до него за пръв и единствен път. И това събужда всичките ми полски сюжети. Внезапното смислово актуализиране на „Чумата“ на Камю е повод да запрелиствам академическото издание от 1975 стр. пилюр в „Библиотека на Плеяда“ на неговите есета и статии. Пиша отлаганата студия за Любомир Левчев и съзерцавам сам себе си из различните соцпространства, удивлявам се: как все пак съм оцелял.
ПАЛМИ РАНЧЕВ, белетрист и поет, в момента живее в Барселона:
Сравнително лесно се приспособих към новия режим. По цял ден чета, гледам през прозореца, понякога пиша. Заниманията ми и преди карантината бяха почти същите. Преди няколко дни завърших редакцията на „Автобиографията на Мохамед Али“. Гледал съм почти всичките му мачове по телевизията или ютуб, но научих доста нови подробности от съблекалнята, както се казва. Преводът е на С. Комогорова – Комата, и от редакцията обещаха като излезе книгата да ми я изпратят заедно с новото издание на „Спасителят в ръжта“. Дотогава, надявам се, да прочета отново всички книги на Селинджър. Понякога се сещам за онези политици, бизнесмени, банкери, държавни чиновници или само бандити, които използват кризата да станат по-богати, карат ни да се чувстваме зависими, несигурни, и така нататък гадости. По-често мисля за болните, за лекарите и медицинските сестри.
НИКОЛАЙ АРЕТОВ, литературен историк, професор в Института за литература при БАН, гл. редактор на изд. „Кралица Маб“:
Литературата вероятно би трябвало се възползва от непривичната ситуация. А за много от литераторите карантината може да предложи повече време за писане, а и за четене и размисъл. За наблюдение върху реакциите на хората. Какво ще се окаже, ще видим. Може би заради по-дългото потапяне в социалните мрежи, това което забелязвам е активното саморекламиране. (Не че преди го нямаше.) Въпросът, а и актуалното говорене тук и там показва, поне на мен ми показва, че идеята за литературата като отражение на живота си е жива и здрава. Не е нещо ново и едно друго (сходно) досадно явление – категоричното изказване на мнения по всякакви въпроси, сега за вируса, за мерките и пр. (Аз също споделям този грях.) Както казваше преди доста десетилетия един мой главен редактор – „Писателят е дялан камък. Канете писатели да се изказват.“
А какво правя аз. Категорично не успявам да се възползвам от спечеленото време. Даже илюзията, че нещо се натрупва някъде по-дълбоко в съзнанието, е твърде немощна.
ГЕРГИНА КРЪСТЕВА, литературен критик, доцент в Пловдивския университет, редактор в сп. „Страница“:
Ако реша да се пошегувам с клише, бих казала – литературата има правото на вечност и затова едва ли се бои от смъртта. Но иначе ми се ще да вярвам, че по някакъв, неин си начин – бди над страховете ни. Скоро, по хубав повод – рождения ден на Иван Теофилов, си припомних ето тези негови стихове:
Върни си земните си жестове.
Невероятно беззащитно
е твоето лице, когато с чужди маски си
играе…
Надявам се, че когато тревогата се утаи и започне да изчезва, ще успеем да задържим този рефлекс, който сега ни връща и ни държи към земята. Тя никога не лъже.
За мен самата в принудата на т.нар. „социална изолация“ няма драма. Налагала съм си подобни „карантини“ и в нормално време. Шанс за общуване с обичните ми хора у дома, за четене и писане, все радости, които често остават извън острите линии на ежедневния график. Опасностите от днешното обаче са очевидни. И ако се превърнат в болест, то тя ще бъде не по-малко опасна от тази, на която в момента официално се съпротивляваме.
