Мария Калинова
Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•
- Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?
1. Започва се с обикновената неловкост да си служиш с думи [...] 2.Моят глас казва нещо не-мое [...] 3.Книги до тавана. И никоя с изтекла годност. [...] 4. Би могло да не е порок (писането) само по себе си [...]
Избрах няколко фрагмента от Екатерина Йосифова от „Ненужни обяснения за писането и неписането“ (“Нагоре-надолу”, София: Факел, 2004). Това са началата на отделните строфи, които представляват четири основни обрата в стихотворението и на мен ми изглеждат като тези за писането, но подчертано – и за неписането. Именно защото няма нищо своевременно в тезите, ги споделям: 1. да си несръчен (поезията е неовладяемо techne; началото й е по-скоро в грешките, отколкото в спазените правила), да чувстваш неудобство насред езика и културата; да си далеч от гладката реч; 2. да се намираш – ако мога да си послужа и с казаното от Хьолдерлин – в ситуация на „след разговор“, да приемеш, че в словото има нещо „не-мое“, че нещо си доловил, подсказали са ти го или си подслушал някого; но и твоите думи са следи в речта на събеседника 3. другият в диалога е и другият на историята, на традицията, на световната класика: „ето една редица от А-лександър/ Сергеевич до Ш-унтаро от Я-пония“; 4. животът подражава на изкуството, но само в неговите незавършени форми, в противен случай поетът може да се окаже „обсебен минувач край собствения си живот“; поезията не се ражда от природата, но се завръща към нея; тя е изкуственото, което се стреми към естественото; писането е порок, който търси добродетелта.
Така бих представила моите размишления за поезията днес: обяснения накъсани (използващи откъслеци от друго цяло), нахвърляни и не-мои. Търсих начин да подчертая, че съвременната поезия е добре да страни от монолога – нищо че Бахтин настоява в същността си тя да е именно това. Днес има дефицит на светогледи и творчество, които не дават място на един-единствен глас, не са враждебни към чуждото и не настояват за привилегировано място в езика, гарантиращо, че думите на поета изговарят обективната истина. Затова, ако трябва да изведа задача пред съвременната поезия, то ще е – да преразгледа етическия си статут. Да се намалят децибелите, с които поетите оповестяват своята първична, първолична и еднолична власт над правдата.
- Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?
През последните години поезията се промени, като читателите вече могат да намерят „утеха“ в традиционните форми. Такова голямо завръщане към класическата форма изглежда немислимо след 90-те, но ми се струва, че днес тя отново е доминиращата парадигма. Това сякаш се оказа последица от разрастването на онлайн общностите и новите форми на масоформиране. Но не само. Свободният стих се възприема в момента за също толкова детерминиращ, предполагащ еднообразие, автоматизация, както силаботоническият стих преди това.
Промениха се и събиранията, свързани с публично рецитиране на поезия. Допреди десет години можеха да се срещнат всякакви форми на публични употреби на поезия: градски четения, флашмобове, литературни джемсешъни, 12 и 24-часови четения и т.н. Те са описани от проекта “Отворена литература”. Заедно със занижаването на престижа на публичните изпълнения на поезия, концептуалната поезия – ако изобщо на български е имало такава в собствения смисъл на понятието – също зачезна. Имам чувството, че изпълненията пред публика и подобни събирания бяха с цел поетите да се противопоставят едновременно на няколко „големи“ мълчания – мълчанието на критиците, на медиите, на институциите.
Както от естетическа гледна точка, така и от публичните употреби на поезията си правя извод, под който и по друг повод съм се подписвала – че основната тенденция, характеризираща съвременната поезия – е нейната нормализация. И най-големите съвременни експерименти в езика и поетическата практика изглеждат като опит за римейк. Т.е. новото днес не е авангардно.
- Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?
„Литературен вестник“ често прави преглед на чуждите литератури, като се опитва да представя на български най-значимото от тях. Много издателства и литературни фестивали също се грижат да получат видимост важните автори и тенденции. По-скоро следя това, което се появява в превод, защото съм заинтригувана какво става в т.нар. „малки литератури”. Изключително се вълнувам каква ще бъде литературната съдба на румънския поет Клаудиу Комартин. Познавам писането му благодарение на преводите на Лора Ненковска. В неговата поезия виждам невероятната способност да поддържа раздалечеността между идеалното и действителното, като едновременно с това думите въплъщават съединяването им. Той постига едно усещане, че пишещият е в състояние на влюбеност, но влюбеност в езика, която поставя всичко останало, за което се „говори“, в скоби. Този поет – позволявам си да ползвам неговата образност – е представителен за съвремието ни също толкова, колкото кобалтът може да представлява металите.
Онова, което се пише на английски език, не е за пренебрегване. След 11 септември започнаха силни поетически проекти и в американската литература, които белязаха следващото десетилетие – смес от реализъм (нещо от порядъка на статистиката), възвишена естетика и работа с негативното (пауза, прекъсване, отстъпление в нихилистичен минимализъм). Последните години се открои името на Хуан Фелипе Ерера, който успя да се впише в експанзивния американски пейзаж, получавайки престижни литературни награди. Той е представител на едно ново “хибридно” изкуство, на границата между множество стилове, езици, култури, между устното и писменото. Тази множественост и междинност на поезията е нещо, което бих посочила като важно.
- Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?
Не виждам необходимост да се конкурираме с машините. Нашето писане вече е базирано на технологиите. Предполагам, че в бъдеще писането ще бъде все по-базирано на тях, но никога няма да се сведе единствено до тази база. Ако се доверим на лингвиста и стиховеда Мирослав Янакиев, то нечовешкото, и в това число нечовешките езици, са инвариантът, а човешкото – една от неговите реализации. Нечовешката поезия би била родовото понятие – тук освен човешката поезия и компютърната поезия ще бъдат включени звуците на природата и технологичните шумове като форми на нечовешкото. Ако трябва да търсим разлика, то бих помислила за фигурата на автора. Несъществуващият автор на компютърната поезия е нещо като анаморфоза, иманентна изпъкналост на повърхността на творбата. В тази посока – за устройството на автора в компютърната поезия като „измама на окото“ има писано от Тодор Христов. В текста му „Тревожният субект на компютърната поезия, или за едно стихотворение на Яворов и Уитман“ буди размисъл и една начална бележка „защо не са революция неща, които се е очаквало да бъдат“. Както компютърните стихове, така и революциите е възможно да се окажат във функцията на двойника – завръщане на нещо старо, но забравено, то ни познава, но ние него не.
- Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?
Достатъчно е да погледнем подборката от имена в „постмодерната“„Българска антология“, както и да се замислим за нейния концептуален характер, за да определим жеста на „четворката на „Литературен вестник“ като съзвучен с онова, което се случва отвъд националните граници. От друга страна, родното и българската традиция ще открием и при поетите от 80-те, ще открием при тях както възрожденските гласове и имена, така и последния автор в канона – Далчев. Днес по същия начин е трудно да се определи кой е по-близо до родната поезия и кой до световната. Дали например удивителната Аксиния Михайлова, носителка на „Иван Николов“ и същевременно “Аполинер”, или ВБВ, който май няма каквито и да било отличия, но по същия начин е дълбоко български и небългарски (отворен към световното) автор. Голямото преобръщане, което виждам във връзка със съвременната поезия, може да се определи така: все по-малко Славейков, все повече – Яворов. И 80-те, и 90-те са изоморфни в това родство по избор на Славейков като „бащина“ фигура. Отдалечаването от нея започва след 90-те и заедно с това стана видим не толкова интересът към родното, колкото към затвореността в интимното, меланхолното, суицидното.
- Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?
Не са малко авторите, които смятат, че в техните творби не присъства нищо от порядъка на влиянието, измислянето или представянето. Накрая освен че тяхното слово е открито и автентично, разбира се е и „просто“ (срв. с израза „простата истина“). Ще отбележа, че става дума за разнообразни поетически гласове, обединени от общата необходимост тяхното слово да има първичен по отношение на истината характер. Само че няма такава обективна инстанция в езика, която да гарантира тази първичност. В моите представи наивни и „органични“ поети не съществуват. Съществуват два типа сантиментални поети – такива, които не си признават, че са сантиментални, и такива, които си признават. С първите, когато са особено агресивни, е трудно да се споделя общо поле.
- Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?
От най-ранни епохи, и особено през Просвещението, начин да се каже нещо за същността на поезията е чрез сравнение с другите изкуства. И сега сравнението – може да не е с живописта, а да речем с киното или видеоигрите – е добър начин да се каже нещо за природата на поезията. Сравнението трябва да продължи.
Предполага се, че романът и т. нар. „синкретични форми” могат да се впишат по-лесно в онова, което наричаме „интересно“. Но и поезията може. Всичко би било средство за задоволяване на интереса на масовия човек, стига да не го кара да мисли критично и същевременно да му позволи да бъде главен герой, към който са насочени всички погледи и желания, да бъде надарен с безспорни качества (сили) и да постигне свръхреализация на целите си. Има немалко съвременни поети, които успяха да „изтласкат“ и романисти, че и актьори по небивалото внимание към тях. И това не защото са невероятно харизматични, а защото са съставили формула, даваща възможност да се „преживеят“ успешно споменатите страсти. Това не е девалвация, тъй като не засяга едно изкуство за сметка на друго, а засяга всички тях, целия регистър, който работи с въображаемото.
Поезията е маргинална, изтикана от пазара, изгонена от суперинтересното поради нейния опит с безсъдържателното. Поезията може да бъде там, където няма съдържание. Всичко, което се отдалечава от съдържанието, се отдалечава от епоса и се доближава до поезията. Без да съвпада с нея, разбира се. В тази връзка съм си мислила за поезията, която се знае наизуст. Жак Дерида казва нещо за това в „Що е поезия?“. Преди ми изглеждаше, че определящото за лириката е паметта, като тя оправдава работата й с повторението, ритъма, римите. Но там, където няма съдържание, няма и памет. Помним само съдържателната част. Останалото – го знаем. Бих се изразила сега така – онова, което ни връща към поезията, е, че при нея знаем, без да помним. За конкурентоспособното на пазара, което е лесно, достъпно и „всеки го може“, ще кажа, че е съдържателно изкуство или в най-баналния вариант – сувенирно изкуство.
- У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?
Ще припомня какво казва Фройд в един текст, който сме обсъждали в семинара „Литература и психоанализа“, озаглавен „Поетът и фантазирането“. Поетът, като всеки друг, е застрашен от онова, което е породило фантазирането, за него е непоносимо да срещне фантазменото в суров и непреработен вид. И тази трудност не е нещо от естетически порядък, то е крайно неестетическо. Причината за писането се явява криза за субекта. Поради това може да се напредва към тази критична точка само по криви траектории, по непреки и заобиколни пътища. Дори Ариосто, авторът на „Влюбеният Орландо“, да е отговорил на въпроса, зададен от неговия благодетел кардинал Иполито д‘Есте: „Откъде намираш толкова много истории, Лудовико?“, то поетът се е провалил – той не е могъл да каже истината. Нямал е достъп до нея. В този смисъл поетическото слово е някакъв вид маска, някакво покритие и прикритие на съществуваща бездна, хвърлено, но и нехвърлено „було“ – както ще се произнесе вече споменатият поет на „Мисъл“ – от „срам и грях“. Поезията е „игра“, която не всеки възрастен може и иска да играе. Изисква се доста труд, за да може да се овладее нейната „рамка“, и затова тя нито е „лесно“, нито е „евтино изкуство“.
