Иван Христов
Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•
- Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?
Когато говорим за поезията днес, мисля, че вече трябва да сложим една разделителна линия и това е линията между времето преди и след COVID-19. Нищо вече няма да е същото! След тази важна разделителна линия функциите и на поезията ще бъдат различни. И в предишни свои текстове съм обръщал внимание на това, че поезията идва на дневен ред точно когато избухва криза. Какви ще бъдат функциите и задачите на поезията? След тази криза поезията ще стане по-малко нарцистична, повече диалогична – мислеща за Другия, повече общностна. Поезията няма вече толкова да забавлява, по-скоро ще спасява.
- Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?
Ако се върнем назад във времето и потърсим аналог на днешната ситуация, първото нещо, което ми идва на ум, е Първата световна война. Точно след Първата световна война поезията излиза отново на преден план. Днес човечеството също живее в ситуация на Първа световна война, но този път с един вирус. Може да се очаква, че ще се наблюдават тенденции подобни на тези от ХХ в. Индивидуализмът ще загуби своите силни позиции.
- Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?
От 2009 г. до днес аз имам 22 участия в международни поетични фестивали в чужбина. От 2010 г. съставям международната програма на Международния поетичен фестивал София: Поетики. От октомври 2018 г. превеждам от английски на български език и публикувам ежеседмично избрано от белгийския поет Жермен Дрогенброд стихотворение в електронното списание за литература „Кръстопът“. Инициативата се нарича „Стихотворение на седмицата”. Този мой опит ми дава един сравнително добър поглед за класическата и съвременната чужда поезия. Много са важните чужди съвременни поети, но бих искал да откроя Жермен Дрогенброд (Белгия), Амир Ор (Израел), а така също и от по-младото поколение Линда Мария Барос (Франция), Клаудиу Комартин (Румъния), Гьокченур Ч. (Турция) и др. Една от най-големите грешки в настоящата криза, която би могла да направи българската литература, е да се изолира. Макар и във физическа дистанция, ние трябва да запазим социалната отвореност и комуникацията с чуждите литератури, които могат само да обогатят българската.
- Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?
Аз съм скептичен към тези програми. Поезията се пише, но не може да се прави, защото поезията и машината са от различен порядък. Поезията държи на уникалността, а машината на еднаквостта. Разликата е в свободния осъзнат избор, който човекът може да направи, а машината – не. Ако машината прави избор, то той е програмиран от човека. Материята и Духът никога няма да се превърнат в едно и също нещо. Вирусът може да унищожи материята, но не и Духа. Поезията на бъдещето ще бъде същата като тази на миналото – поезия от и за човека.
- Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?
Всяка една традиция може и трябва да бъде преработвана. Въпросът е не само в познаването на традицията, но и в това какво ново би могло да бъде казано. По времето на комунизма програмата на кръга „Мисъл” бива маргинализирана, защото тя е с един европейски и прозападен център за разлика от програмата на социалистическия реализъм, която е източно ориентирана. 1980-те години имат своето изключително важно място в традицията на съвременната българска култура и техният опит за европеизация на литературата ни е много ценен. Програмата на имплантиране на чуждата традиция продължава и по времето на Новия кръг „Мисъл”. Ако следваме примера на българската литературна история, днес би трябвало да бъдем свидетели на една синхронизация на протичане на процесите в центъра и периферията и мисля, че ние сме. Свидетели сме на масирано и последователно превеждане не само на стари и нови европейски поети, но и на млади такива.
- Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?
Според мен съвременният поет и всеки пишещ човек трябва да има съзнание за тази съкровищница. В противен случай ние литературните изследователи бихме загубили работата си. Ето за мен например Томас Елиът е любим поет, а всички знаем какво огромно значение има за него словесната традиция. За доброто разбиране на моята поезия класическият фонд, както български, така и чужд, също има голямо значение. Тук обаче има и един друг проблем, на който искам да акцентирам – когато държи на традицията, един поет може да стане прекалено литературен, дори умозрителен, и неговата поезия да започне да звучи като академичен трактат. Поезията не е наука. Всички високи образци на поезията са първични и органични в добрия смисъл на тези понятия. Представете си например един умозрителен Пушкин или един изкуствен Ботев.
- Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?
Поезията беше изтласкана, но днес вече не е. Кризата COVID-19 промени ситуацията. Не обичам да задълбавам много в разделението на жанровете. Според мен една тънка стихосбирка би могла да бъде много по-ценна и много по-трудно написана от един дебел роман. Има епохи в литературата, в които жанровете са били ценностно йерархизирани, но аз лично не съм съгласен с тези класификации и не мисля, че те са актуални за нашата постпостмодерна епоха. Умението, технето, изкуството важат за всеки жанр. Във време на криза поезията става много важна тъкмо поради факта, че изисква малко ресурси. Белгийският поет Жермен Дрогенброд има такава теза, че тъкмо защото е най-малко комерсиална, поезията носи най-много свобода. Във време на криза свободата е ограничена и затова става много важна. Поради своята относителна независимост от правилата на пазара, поезията става свободна зона.
- У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?
Има същото явление и при Яворов. Той заявява, че убива Христофоров от „В полите на Витоша”, за да спаси себе си. Знаем, че при Яворов този похват не проработва за дълго и в крайна сметка поетът свършва точно като своя герой, но това е разпространен сред творците способ, да се справиш със собственото си миналото, да го рециклираш и ако успееш – да продължиш напред. Когато ритуално убиеш твоето старо Аз, макар и фикционално, можеш да се родиш отново и това има терапевтичен ефект. Неуспеха на Яворов в това справяне, както и неуспеха на Мария Вирхов и Николай Атанасов, можем да търсим в тяхната поетика на силата на слабостта и ако тази поетика не беше издържана докрай, те нямаше да са това, което са. Общественият отзвук на тяхната съдба беше слаб, защото тяхната поезия е сложна, тежка и не се поддава на лесна асимилация, но мисля, че за тези двама поети все повече ще се говори в историята на литературата ни. Това отношение, можем да го наречем еснафско, бюргерско, консуматорско, винаги е било проблем на обществото ни, независимо от епохата, в която го наблюдаваме. Може би Бог прати COVID-19 като наказание за това отношение на цялото човечество, защото човекът не е само материално същество, той има и духовни измерения. Може би Бог ни прати това изпитание, за да се обърнем отново към ценностите на Духа.
