Пламен Антов
1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?
■ Има една основна презумпция, поне от Kант насетне, която ни прави подозрителни към такава постановка на въпроса. Но аз съм склонен да я приема. – Ще го кажа патетично и отговорно: в един свят, който от ден на ден губи човешката си същност, поезията трябва да остане изразител на тази същност. Поезията не трябва да върви верноподанически според света, а да му се съпротивлява. Да е критическото му метасъзнание от името на цялата останала човешка материя, която го съставлява. – Смисъл, разбира се, няма, най-малко „за света”; ако има някакъв смисъл, то той по кантиански е затворен вътре в собствените граници на поезията.
Ако продължа с други „високи” клишета, поетът трябва да е сред последните защитници на Термопилите, сражаващи се на границата с безграничното и с ясното съзнание за своята обреченост и за обречеността на каузата. Точно в това е номерът – да отстояваш слаба кауза. Останалото е лесно, всеки го може. Останалото е Уолстрийт, Холивуд и т.н. в тоя ред.
- Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?
■ Честно казано, трудно ми е да отделя нещо, което отявлено да доминира, освен някои формални неща, като изчезването на класическия римуван стих например. – Смятам, че под някаква форма поезията продължава да си съществува в цялата си обемност; има всичко в нея. Ако нещо все пак е коренно различно, то това по-скоро е външният, социополитически модус, а именно загубата на обществен престиж. На всички равнища – и институционално, но преди всичко аксиологически – именно като хуманитарна ценност, за което вече казах по-горе. Но мисля, че това е вид здравословна нормализация; поезията трябва да е занимание за аутсайдери.
- Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?
■ Чета откъслечно и случайно съвременна поезия, имам предвид по-съвременна от Чеслав Милош. Някои неща ми харесват, други не – точно както е нормално винаги когато опрем до частните проявления на нещо общо. Всяко време си има своя език. Затова винаги когато се мъчим да напипаме контурите на общото, трябва да се въоръжим с друга мяра, по-едра и по-консервативна. – Какво имам предвид? Ще се опитам да го кажа максимално кратко.
Не крия, че имам личен проблем с „епохата”, сиреч – това не е точно моята епоха. Студена и неуютна, тоталитарна ми е – в най-едър, онтологичен план, и политически, и технологично. И затова моята представа за „представителност” е отрицателна – поезия, която се съпротивлява на „епохата” си било активно, тенденциозно, било пасивно, по-меко, като просто не влиза в недостойни колаборации с нея, т.е. като отбягва всички доминантни тенденции дори на езиково равнище (например безкритичното подражаване на новопрестижния северноатлантически „дискурс”). – Тоест има два вида представителност – положителна и отрицателна. Първата е, когато поезията, resp. поетът вървят в съгласие с епохата „си” – съгласие, което аз наричам колаборационизъм. При това да уточня, че нямам предвид прекия политически аспект на въпроса, а именно самия „дух” на епохата в най-широк смисъл, но преди всичко в аксиологически – властващата система от ценности. Втората представителност е отрицателна – когато поезията се съпротивлява на властващото статукво, каквото и да е то. Аз съм за втория тип представителност. – И тъй като тук говоря не само в качеството си на литературен историк, но и на поет, няма как да не кажа, че това е поезията, която аз правя. Тоест опитвам се да покрия собствената си представа за представителност. И това ми е достатъчно. Никой не може да го каже вместо мен. Затова не търся имена. Нека не се разбира като нескромност, а като част от самата аргументация на тезата ми: поетът – ако има претенции да е такъв – трябва да има доблестта да говори винаги в първо лице единствено число.
- Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?
■ Това е несериозно. Това с машините, дето уж пишат поезия, беше интересно през 60-те на миналия век (но собствено то си е чисто барокова преживелица).
…Спонтанният ми импулс бе да махна с ръка, че хич не ме интересува поезията на бъдещето; но все пак ще отговоря другояче: надявам се и дори вярвам, че поезията на бъдещето няма да се прави от машини. В един свят, все по доминиран от модерните и все по-модерни технологии (в смисъла на Хайдегеровото Machensсhaft), смисълът на поезията е да остане старомодна, т.е. човешка. Да отстоява „човешкото”.
- Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?
■ Отговорът ми би бил рискован най-малко по две причини – обективна и субективна (както се казваше едно време). Обективната е липсата на достатъчно историческа дистанция, за да може да се очертае по-бистра картина на живата, все още мърдаща актуалност. Субективната е, че самият аз не следя особено отблизо ставащото в по-младата българска поезия – имам предвид по-младата от мен и от тази на моето поколение.
И все пак – принципното ми отношение е, че всяко поколение преоткрива едни и същи неща по собствения си начин. Със сигурност ги има и двете тенденции. Но за разлика от нашия опит на 1980-те и 1990-те, впечатлението ми е, че днес те не са тенденциозно изведени като „програма”, а се правят спонтанно и в някакъв смисъл несъзнавано – къде следвайки/доизживявайки остатъчни инерции на батковците и какичките от 90-те, къде поддавайки се безкритично на ставащото в англоезичния свят (което днес, след края на 1990-те, е тотално доминираща тенденция съвсем не само в поезията – тенденция, съизмерима само със смазващата, самоколонизираща съветизация от края на 1940-те и началото на 50-те).
Не че съм сред най-светлите оптимисти, но историята учи, че в една по-дългосрочна перспектива нещата винаги в края на краищата заемат едно средно, равновесно положение.
- Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?
■ Не мисля, че има резон в подобна крайна алтернативност. И единият, и другият тип поезия имат право на съществуване и реално, спонтанно си съществуват. През всички векове те са вървели във взаимодопълнително равновесие и не виждам причини да не е така и занапред. Освен всичко друго, тук иде реч и за личен „натюрел”. Илюзия е, че модернизмът е само концептуализъм, пък органичният поет клони към наивната масова култура. Добрата поезия не може да избяга от органичното, защото иначе съвсем ще се мумифицира.
По-скоро е видима формалната рефлексия на тази дилема – драстичното изчезване на класическия силаботонизъм – класически не само в собствения си смисъл, но и в исторически план, т.е. за българската поетическа традиция. Това несъмнено е една радикална промяна, съсичане на традицията, непознато до този момент в нея. Няма съмнение, че е и загуба, обедняване на поезията. Но кой знае – може пък един ден махалото да се люшне в обратната посока.
Но намесването на романа ми се струва важно. Тази алтернативност е съвсем реална. Обстойно и аргументирано съм писал за това във втората си книга върху българския постмодернизъм от 2016 г., тук ще сумирам основното в две изречения. Именно социалната девалвация на поезията за сметка на романа (на романа, не на белетристиката изобщо!) е кардинална тенденция след края на 90-те, т.е. след 2000 г. (през 90-те беше обратното) и това е част от цялостната прагматизация на съвременната българска литература, т.е. на колаборирането й с властващия консумативизъм; и поезията като най-некомерсиалния жанр се оказа най-губеща. (Обратно на романа, който се смята за най-масов, най-продаваем, а оттам – и най-престижен.) – Но пак да повторя, че тази загуба е здравословна. Защото „най-некомерсиалният жанр” означава и най-свободния.
- Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?
■ За романа вече казах; но що се отнася до останалото, не смятам, че е коректно сравняването на поезията с технологични феномени от типа на киното, видеоигрите и т.н. – те са от съвършено различен ред – дотолкова, че дори не са и съперници. Семиотически нямат общ език/код. А оттам – и обща публика. (В скоби казано, контекстът подсказва, че под кино в случая се има предвид Холивуд – точно така е. Но все пак съществува и друг тип кино, което е по-скоро на страната на поезията – кино от типа на „Торинския кон” например – комай единственият филм от последните трийсет години, който ме е впечатлил. Радващо е, че и то продължава да съществува, та макар и в силно ограничен и все по-социално маргинализиран вид в сравнение с киното на 1960-те и 70-те.)
Що се отнася до опашката на въпроса, тази опашка също се раздвоява. От една страна, концептуализмът, знаем, е общ, диференциален белег изобщо на модернизма (където продължаваме да сме). А това означава, че личното умение, изкуството, техне, отдавна е девалвирано, то по презумпция има минимална роля. Елиптично казано, всеки може да „изсвири” на рояла 4‘33“, но това не го прави пианист (не „роялист”); да е пианист може да претендира оня, който освен 4‘33“ може да изсвири и едно ноктюрно на Шопен. Тоест колкото и „лесна” да изглежда поезията днес, все пак съществуват някои минимални формални качества, които отделят имитацията. – Но по-важно е друго. Концептуализмът на поезията не е във формата, а в съдържанието; и в този смисъл концептуализмът на поезията – това е философията, сиреч идеята, каузата, и в частност моралната кауза (все в онзи най-едър, онтологичен план, който вече очертах).
- У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук, може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?
■ Към тези две имена бих прибавил и Ивайло Иванов – една от знаковите поетически смърти през последните години. – Дано не прозвучи цинично, но е хубаво поезията да запази стойността на такива слаби жестове като част от романтическата си аура. Като някакви кавички, които обособяват сферата на „поетическото” от цялата здрава, червендалеста, прагматична, инфантилно „позитивна”, консумативна, мерзка, пошла, безкрила, фискална буржоазно-капиталистическа реалност на останалия свят, дето го обитаваме volens nolens. Това е онтологичната слабост на поезията, която няма как да не е и лична за поета, ако е такъв. И няма защо да се очакват тук някакви регистрации, съчувствия или аплодисменти.
1 май 2020
