Албена Варсано
– Какво правиш?
– Чакам си душата.
(Из разговор на Олга Токарчук
с приятел)
Полското и българското издание на „Изгубената душа“ делят по-малко от две години и Нобелова награда за авторката й Олга Токарчук, награда на детския панаир на книгата в Болоня, още номинации, преводи на няколко езика, сред които на каталунски, баски и др. Съавтор в книгата е илюстраторката Йоана Консехо. Българският превод е на Силвия Борисова, а издателството – ICU. Доста динамичен живот за една „бавна книга“, която авторката сама определя като поезия в проза, притча, метафора, приказка за деца или приказка за възрастни.
„Изгубената душа“ е история за един човек на име Ян, който живеел и работел „много и бързо“ до степен да не знае кой е и къде се намира, да чувства празнота, чието обяснение една мъдра лекарка намира в това, че вероятно е изгубил душата си и трябва да седне някъде и да я почака да го настигне. Той така и прави. Текстът на Токарчук свършва тук, за да продължи в картинния разказ на Йоана Консехо. Сякаш дотук говори разумът, рационалното, фактологичното. Следва илюстрация на гора, „завеса“ от оризова хартия с още дървета, a като се повдигне – къща. Гора – портал към емоционалния свят на героя, към несъзнаваното, което езикът на изображението може да опише по-естествено и да провокира спонтанността у читателя. В този свят, в тази къща Ян стои и чака на един стол, в една стая, някъде на края на града, да се върне неговата душа. Нахлуват спомени, далечни, детски, пожълтели от времето. Докато един ден не се появява душата му, в образ на дете. Тогава текст и изображение отново се събират. Появява се цвят, възвръщат се жизнените сили. Ражда се плод от заровените в земята куфари и часовници. Илюстрациите активират различни полета и нива в текста, както и обратното.
Графичният, лаконичен стил на текста и на илюстрациите предпоставят вписването на много възможни прочити, които се увеличават и променят според житейския опит и знания на читателя. Това превръща книгата в „екран“, върху който да проектира очаквания образ (Гомбрих 1988; Юнг 1993). Дистанцираният, непатетичен език на текста и илюстрациите са предпоставка за реализиране на тази функция на книгата. „Изгубената душа“ е универсална като адресат, няма целева аудитория. Токарчук разказва, че израства в библиотеката, в която работи нейният баща, и се учи да чете с книги за възрастни, едва по-късно открива огромното поле на детските книги. Затова самата тя не прави особена разлика между книги за възрастни и за деца, за нея книгата, която и да е тя, трябва да се отличава с богатство, не с простота. Същото важи и за Йоана Консехо, която допълва, че нито една своя книга не е направила за деца. Книгата им е преди всичко подарък за вътрешното дете, тя е директна грижа за него и напомняне за настойника му да се грижи добре за него.
„Изгубената душа“ може да се прочете като разказ за отношенията възрастен – вътрешно дете; родител – дете; човек – природа; Ин – Ян (анима – анимус по Юнг). Като конфликт и избор: колективен стереотип или индивидуална потребност; материално или духовно; продуктивност или живеене; в града или на село; бързо или бавно. Като метафорична история за любовта и приятелството; като религиозно откровение или метафора за творческия процес (човек – идея) и т.н. Илюстрациите на Консехо допълват тези възможни прочити, като осигуряват всички гледни точки: на Ян, на душата, на някой, който може да ни погледне отвисоко.
Олга Токарчук е последовател на юнгианската аналитична школа. „Изгубената душа“ в известен смисъл е нейната поетизация на наблюденията на д-р Юнг върху пациенти, при които констатира „изгубена душа“. Тази диагноза идва вследствие на пренебрегване от индивида на някое свое достижение или допускането то да премине в регресия, да се разтвори в колективното. Това се случва често, защото „колективното мислене и чувства са много по-малко уморителни, в сравнение с индивидуалните усилия и функциониране…“ (Юнг 1993: 145–146). В юнгианската анализа архетипът на детето отговаря за синтеза на съзнаваните и несъзнаваните елементи на личността. „Затова то е символ, обединяващ противоположностите, посредник, спасител, т.е. обединител“ на цялостната личност (Юнг 2016). То внася цвета в контекста на „Изгубената душа“, онова „невидимо слънце в човека“ (Юнг 1993).
Архетипното и символно съдържание дава нова светлина, надгражда с всеки прочит. Наред с това книгата доставя наслада като произведение на изкуството, без непременна нужда от интерпретация или аргументация за усещанията, които буди. Това е функция на литературата и изкуството, която не бива да се пренебрегва.
* * *
Днес „Изгубената душа“ може да се прочете като сбъдване в контекста на принудителна пауза и забавяне. Всеки един от нас е Ян, който „всеки ден сядаше на стол и чакаше. Нищо друго не правеше. Това продължи много дни, седмици, месеци. Косата на Ян порасна дълга-дълга, а брадата му стигна чак до корема“. Това трудно време може да бъде и пълноценно, катарзисно дори. За да ни го напомни, Tокарчук оставя в края на своята притча пъстроцветна витлеемска звезда („красиви цветя, прилични на камбанки“) и „грамадни тикви“ – фенери за изгубени души. В художествената интерпретация на Консехо това са латинки, които постепенно завземат последните страници на книгата и ознаменуват връщането на естествения, природен ход на живота.
Използвана литература:
Ернст Х. Гомбрих. Изкуство и илюзия. София, 1988
Карл Густав Юнг. Архетиповете и колективното несъзнавано. Плевен: Леге Артис, 2016.
Карл Густав Юнг. Избрано. Книга първа. Плевен: Евразия-Абагар, 1993.
Олга Токарчук и Йоана Консехо. Изгубената душа. София: ICU, 2019.
