Амелия Личева
На фона на общата мода към писането, това за деца не прави изключение. Както навсякъде по света, и у нас в момента е престижно да си писател, а и илюстратор на детски книжки. Но в духа на вълната на безпаметството, която ни залива, много новопоявили се заглавия се разглеждат едва ли не като първопроходници в една ниша, която всъщност има своята много сериозна традиция. Защото детската литература също има своите канони – и общоприети, и алтернативни, и е от полза те да се познават. В този смисъл книгата на Лилия Рачева „Големите теми в детските книги“ може да запълни много от празнините в паметта. На първо място, самата книга, която включва и преработка на текстове, писани по повод конкретни важни книги или важни проблеми, свързани с детската литература, и по-обобщаващи текстове, показва, че в България има изследователи на детската литература, които са си вършили работата професионално и прецизно още когато темата не беше на мода. На второ място, тя представя споменатите канони, защото говори за постижения в сферата на детското писане и у нас, и по света, и очертава моделите, които са ефективни и се възприемат от децата. На трето, казва много за дизайна на книгите и ролята на художниците, посочва принципите на сговаряне между текст и образ, обяснява ролята на картинните книги. И не на последно място, показва каква трябва да бъде критиката на детската литература, на какви критерии трябва да отговаря, как трябва да се изпълнява и какви са целите й.
Спокойно може да се каже, че „Големите теми в детските книги“ е едно от сериозните постижения на българската хуманитаристика от последните години, макар, както често се случва, книгата да не беше достатъчно забелязана и оценена. Защото тя е много неща едновременно – аналитична е и предлага примери за много добро „близко четене“ на отделни текстове, например превърнали се вече в класика книги и за деца, и за възрастни на Емилиян Станев, Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Ерих Кестнер, Джани Родари. В същото време в нея има и прочити, които залагат на „далечното четене“, отчитайки промените в контекста – политическа реалност, исторически събития, манталитет и пр. Пример за такъв тип прочит са произведения на автори като Януш Корчак или Юрий Олеша. Книгата е и много просветителска, защото прави преглед на промените, които се случват с историята на писането за деца от началото на ХХ в. насам – промяната в разбирането на самата идея за детство, прехода от „страната на чудесата“ към проблемното детство, към трудната съдба на детето, отварянето към теми, които ги има и в литературата за възрастни, опита на детската литература във възпитанието и социализацията на детето, в емоционалното му и гражданско израстване. Особено след 70-те години, отбелязва авторката, в детската литература масово навлизат „неподходящите“ теми, сред които – за смисъла на съществуването и за индивидуалната идентичност.
Не са подминати и проблемите от последните десетилетия – все по-активното отваряне към срещата с другия, междукултурните диалози, които се провокират през нея, трансформациите на света във фентъзи писането. Изследването е и много практически ориентирано, защото вкарва идеята за рецепцията и предлага прочити, които показват как децата възприемат темите в детското писане, как този тип литература следва да се интегрира в училищното образование и как може да се стимулира четенето през играта, през свободните избори на книги и различни практики на четене от страна на малките читатели. И най-сетне, „Големите теми в детските книги“ е и много ясна като стилистика и показва как би следвало да се пише достъпно за сложните неща, за да не се отблъскват читатели от стойностната критическа хуманитаристика и да се поощрява интердисциплинарността.
Специално постижение на книгата е мястото, което се отделя на анализа на езика на детското писане, и най-вече – на хумора в него. Детайлно са дадени примери за ситуационен хумор, за хумор, идващ от самите персонажи (пакостниците), от смешните имена и прякори, както и за чисто езиков хумор – различните игри на думи, броилки, парадокси, небивалици, нонсенс хумор, пародии, иронии, сатира, които превръщат детската литература в не по-малко значимо явление от тази за възрастни. Като примери тук са анализирани народни и авторски приказки, произведения на Марко Ганчев, Валери Петров, Братя Мормареви, Станислав Стратиев.
Стана дума, че изследването на Лилия Рачева обръща и много голямо внимание на картинните книги, както и на ролята на художниците в детската литература изобщо. Задълбочено, многоаспектно са посочени приносът на Яна Левиева, определена като въвеждаща нов стил в българската илюстрация за деца и в българската книжна култура по принцип, на Виктор Паунов, Ясен Гюзелев с новостите, които се наблюдават в стила им, с характерния за тях почерк. Не е подминат и интересният случай с детската книжка „Добри“ на Моника Шанън и илюстрации на Атанас Качамаков, превърнала се в бестселър през 30-те в САЩ и слабо дискутирана в България.
С многото примери, с някои по-лични истории, с ясната позиция и с многото ерудирани наблюдения, „Големите теми в детските книги“ от Лилия Рачева е една жива, значима книга, за която си струва да се говори и която най-вече си заслужава да бъде четена.
Лилия Рачева, „Големите теми в детските книги“, УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 2019.
