Маргрета Григорова
Когато Йежи Чешликовски утвърждава предложеното от Мария Домбровска определение на детско-юношеската литература като „четвъртата литература“1 (навлязло в полското литературознание), той има предвид, че тя е „отделна“, особена, различна, че към нея не може да се подхожда през стандарта на литературата за възрастни. Но това определение внася и привкуса на извънредното „четвърто измерение“, което знаем, че може да бъде времето. Загадъчно и неуловимо, то предлага Врати, през които, ако преминеш, ставаш вълшебно голям или вълшебно малък. Копнежът на възрастния „Искам да съм пак дете“ е може би по-силен от този на детето: „Искам да стана голям“. Детето иска да порасне, за да сбъдне мечтите си, възрастният иска да е дете, за да може отново да мечтае. Литературата за деца се пише от възрастни, които са изпили онези „хапчета чудесни“, от които „никога да не порeснат“ (правописът е на Пипи).
Когато поетът свещеник Ян Твардовски изнася литургия за душата на Януш Корчак неслучайно по време на рождественските празници, той вижда в него „Мъдреца, който се поклони на детето“, участника в Поклонението на влъхвите пред Божията същност на детето. Нашият брой следва Витлеемската звезда и нейната по-млада сестра – Първоюнската звезда и се покланя пред Негово величество Детето.
Твардовски е поклонник на детето още с първия си поетически том „Завръщането на Андерсен“ (1937). Поетът, за когото обичта е „сърце за сърце“ е удостоен е с детския „Орден на усмивката“ (1996) и наградата „Сърце“ на децата от Дружеството на приятелите на болните деца в Швидница (2000). В стихотворението си „За малчуганите“ (O maluchach), описвайки пакостното поведение на децата по време на литургия, казва:
Само децата не скучаеха по време на литургията,
те все намираха какво да правят […],
изплезваха розов език,
издърпваха чадърите от пейките,
брояха набожните нозе на дамите […]
надигаха вратлета като птичета,
накацали по бор, да видят
какво се крие в ръкавите или яката на свещеника […]
Христос с внимание ги взе на колената си.
Когато Корчак дава власт на детето и го прави крал реформатор (за съжаление, неуспял или невъзможен, но толкова необходим и чаровен) в приказната си дилогия за Крал Матиуш, той влиза в детството си през Вратата на една детска снимка, която публикува в преддверието на романа: „И така, когато бях такъв, какъвто съм на тази снимка, исках да направя всичко, което е написано тук. […] А тази снимка я дадох, защото е важно кога наистина съм искал да бъда крал, а не кога пиша за крал Матиуш. И мисля, че е по-добре снимките на кралете, пътешествениците и писателите да ги представят, когато още не са били възрастни и стари, защото така изглежда, че те от самото начало са били умни и никога малки“3.
Неотдавна Олга Токарчук в Нобеловата си реч също превърна една ретро снимка със стар радиоапарат във врата към детството. Почти едновременно с вестта за Нобела в България влезе приказната й притча „Изгубената душа“ (прев. Силвия Борисова) – една от най-кратките, но най-вълшебните й книги, неделимо съавторска между нея и художничката Йоанна Консехо. Книга, изпълнена с прозрението, че Душата е дете. Рисунките на Консехо изминават пътя от зимата до лятото, от зимната гора на спомена, до пищното екваториално лято на най-слънцелюбивите растения, напуснали саксиите, докато душата-дете се връща, пътувайки в един незабравим стар влак. Приказният финал е вълшебно малката къщичка, над която се извисява вълшебно порасналата кръглолиста латинка – цвете, сякаш дошло там от декоративните рисунки на Виспянски (автор на незабравима серия детски портрети) и получило нов живот.
Книгата на Токарчук-Консехо, тази превъзходна реплика на приказката „Рибарят и неговата душа“ на Оскар Уайлд, е едно от многото доказателства за Голямото завръщане на Детето в литературата и културата, което наблюдаваме днес, както и за преоткриването на стойностната илюстрация, която в Полша бележи своя изключителен възход.
Детето се завръща или/и ние се завръщаме към него по много причини: обърканата педагогика на прехода, по време на която започнахме да губим сякаш децата и младежите (а и те търсеха път), смутеното образование в училищата и университетите, кризата в хуманитаристиката, тревогите за стойностите и критериите, отговорността за младите (но и за себе си), страхът за собствената ни душа, за диалога между поколенията, за това, което се случва и най-вече дали и как е управляемо, накъде върви. А в същото време змията на времето, захапала опашката си, мъдро съблича кожата си и израстват поколения деца с чудни очи, младежи, смело обикалящи света, все тъй прекрасни и съвсем не толкова объркани, колкото в страха си мислим.
И тук идва ред на въпроса какво бихме били без детските книги, без приказките и романите за приключения, детските енциклопедии и списанията, без познавателните пътешествия, уроците по трудолюбие, смелост и фантазия, без техния очарователен свят, в който е намерило място всичко най-важно, всичко основно, което може да ни подскаже как да постъпим и какво да правим, в какво да вярваме и от какво да се пазим, как да се утешим, когато ни е тежко, накъде да тръгнем, когато сме на кръстопът.
Детско-юношеската литература е учител вълшебник. За инициационния й и архетипно-митологичния й характер се пише активно през 80-те години на XIX век (фундаментални са изследванията на Алиция Балюх и Йоанна Папужинска), но той продължава да бъде непреходно важен и в научните книги за интернет поколението на варшавския специалист по детска литература Гжегож Лешчински. На детско-юношеската литература са посветени специализирани списания като „Гъливер“ (издавано в Катовице) и вроцлавското университетско издание „Filoteknos”, многотомни издания като сборниковата поредица на Силезийския университет „Литература за деца и юноши“.
Този брой е изпълнен с радостта от невероятното красноречие на полската литература и полската книга за деца и юноши. Може би сме свикнали да възприемаме полската литература преди всичко като сериозна и достолепна, много мисловна и висока литература за възрастни. Но нейното детско великолепие, младежките й полети са едно от най-силните й измерения, в които присъства всичко най-важно, включително това, което безпощадно липсва в литературата за възрастни.
Авторите, пишещи за деца и юноши, създават надвремева формация. Към нея принадлежат най-известните детски писатели и поети като Ян Бжехва, Людвик Керн, Корнел Макушински, Ванда Хотомска, Йоанна Папужинска, но и най-големите веселяци в полската литература Александер Фредро и Юлиан Тувим, всепризнатият майстор магьосник на творби за деца и юноши.
В ролята на приказници влизат и едни от най-значимите полски класици на литература за възрастни – най-плодовитият полски писател Крашевски, изпълнените със съпричастие и любов към децата Конопницка, Сенкевич (от времето на полския позитивизъм, чиято стратегия е именно социалното съпричастие към най-крехките в този свят), магични поети от „Млада Полша“ като Лешмян, Стаф, Каспрович.
Какво да кажем за духа на приключенията и пътешествията, за екзотичните земи и индианската героика при творци като Фидлер и Сат-ок (с полско име на Станислав Суплатович), чиято биографична легенда4 вдъхновява индианското движение в Полша? А как да не полетим към космоса заедно със звездния Лем , за да стигнем до съвременните фантасти и „новото явление във фантастичната литература от края на ХХ век“5 фентъзи, което в полската литература представят световноизвестният Сапковски, Пилипюк, Косаковска, Пекар, Милошевски, Шчигелски. Дебютът на Сапковски през 1986 г. с разказа „Вещер“ в сп. „Fantastyka“ представлява инициационен момент в историята на полското, но и на световното фентъзи, а анализът на неговия успех, преценяван като „феномен на попкултурата“, показва как той успява да измести доминиращата в момента на неговата поява научна фантастика6. Вълшебното и фантастичното са две от основните измерения на литературата за деца и юноши, които вдъхновяват читателя.
Полската литература за деца и юноши е достояние на поредица български преводачи и изследователи, на издателски стратегии и техните превъплъщения във времето. Този брой иска да покаже и това: че преводът на поезията за деца (особено римуваната) е може би едно от най-сериозните предизвикателства, заради словесно-образно-смисловата игра на много нива, че ние имаме преводачи като Антоанета Попова и Камен Рикев, които са отговорили на тези предизвикателства. В прозата мисионери преводачи са Дора Габе, Стефан Илчев, Лилия Рачева, Антоанета Балканджиева, Райна Цветкова, Благовеста Лингорска и Правда Спасова (преводачки на Корчак), Милена Милева, преводачите на различни жанрове от фантастичната литература Лина Василева, Магдалена Атанасова, Васил Велчев. В литературоведската мисъл: Лилия Рачева (международен консултант), Маргарита Терзиева, Маргарита Славова (публикувала във „Filoteknos”).
Докато работихме по броя, бяхме заслепени от очарованието на полските детски книги и затрогнати от онези от тях, които не премълчават трудните теми. И през цялото време си мислехме колко много нови полски детски и юношески книги заслужават да се появяват в България, колко радост от четенето и безкрайно блаженство от илюстрациите могат да донесат. Пожелаваме да се случи.
За Ордена на усмивката
За да пребъде усмивката, нека да припомним историята на единствения в света международен орден, който се връчва от децата на възрастните, спечелили тяхното признание – това е създаденият в Полша Орден на усмивката, по идея на детската писателка Ванда Хотомска, „полската Астрид Линдгрен“, дългогодишен водещ на полското „Лека нощ, деца“ – поредицата за Яцек и Агатка. За нея Михал Рушинек казва: „Няма да се учудя, ако ДНК пробите покажат, че Ванда Хотомска е дъщеря на Бжехва и Тувим“. Самата тя казва за себе си: „Моята специалност е литературен педиатър, изписвам рецепти за смях!“7 Как тя е способна да разсмее, показва например следният откъс от „Децата на Господин Астроном“ (Dzieci Pana Astronoma), книжка, чрез която децата опознават космоса:
На улицата Звездобройна
сред къщичките многобройни
живял с жена си в своя дом
разсеяният Астроном.
Почти не се завъртал вкъщи
от Космоса едва се връщал
с огромни телескопи скитал там,
а имал много, купища, аз знам.
И с помощта на лупи и лунети
звезди изследвал и планети.
Веднъж, както си гледал с телескоп
далеч в небето, ненадейно, хоп,
чул: Скъпи мъжо, имаме деца!
синче и дъщеричка – той и тя!
Две наведнъж са се родили.
Близначета са, много мили.
Да им измислим имена!
– Кажи ми как да наречем сина?
– Телескопчо, скъпа жено –
веднага казал Астроном.
– А дъщеричката ни? – Телескопка!
Две Телескопчета! И точка!
Та ето какъв писател довежда до Ордена на усмивката. „Нямаше да има Орден на усмивката, ако не бяха Яцек и Агатка – четем на официалния сайт на отличието (…) Било много отдавна, през шейсетте години на миналия век, когато нямало цветна, кабелна и сателитна телевизия, нито дистанционно, с което да скачаш от канал в канал, за да избереш нещо интересно за гледане. Вечер на черно-белите екрани децата можели да гледат само „Лека нощ, деца“. Появявали се две куклички, момче и момиче, Яцек и Агатка, които играели смешни сценки. Децата много харесвали това предаване. Веднъж писателката Ванда Хотомска, авторка на книги за деца, която измисляла историйките на Яцек и Агатка, се срещнала с болни деца в центъра за рехабилитация в Констанчин край Варшава. Когато започнали да разговарят за смешните и лудешки приключения на Яцек и Агатка, едно от момчетата казало внезапно, че би дало орден или медал на Яцуш. Защо само на Яцуш, а не и на двамата (нали заедно разсмивали децата), това никой не може да каже. Може момчето да е било настроено антифеминистично и да не е понасяло жени дори с толкова малки размери?“
По-нататък историята се развива така: Хотомска разказва за този случай в интервю по повод 5-годишнината на детското предаване, публикувано в „Kurier Polski” през октомври 1967 година. От тази публикация се стига до идеята да бъде създаден орден, с който децата да могат да награждават възрастните, тези, които са най-добрите им приятели. И ето, че Яцек и Агатка се обръщат към децата в поредното предаване и ги канят да вземат участие в конкурса за проект на „Орден на усмивката“, като изпращат своите писма в „Kurier Polski”. Пристигат чували с писма, общо около 44 хиляди. Стига се до нелекия избор на едно от тях – на 9-годишната по онова време Ева Хробак, на която дължим проекта на медала, усмихнато слънце (на корицата на този брой). Първоначално орденът е национален, но от 1990 г., след солидна подкрепа от страна на UNICEF, става международен и се връчва два пъти годишно – в първия ден на пролетта и в първия ден на есента не само на писатели, а и на хора с различни професии, които са допринесли за доброто на децата8. Ритуалът по удостояването на кавалерите на ордена е забавен – включва изпиване на чаша лимонов сок и след това – широка усмивка!
Първият кавалер на ордена е лекарят хирург Виктор Дега от Познан, на когото много деца дължат здравето си, а някои и живота си. Сред удостоените с отличието са папа Йоан Павел, Ирена Сендлерова, четиринайсетият Далай Лама, Майка Тереза, Нелсън Мандела. Сред писателите и творците са Астрид Линдгрен, Туве Янсон, Опра Уинфри, Стивън Спилбърг. Сред полските писатели, удостоени с отличието, са неговата основателка Ванда Хотомска, Аркадий Фидлер, Людвиг Йежи Керн, Йоанна Папужинска, Мария Ковнацка, Едмунд Нижурски, Ян Твардовски,
Някои от тях са гости в нашия брой.
Нека Слънчевата усмивка на децата грее в него и в небето на нашия свят!
Бележки
1 Вж. Alicja Baluch, Archetypy literatury dziecięcej, Wydawnictwo Naukowe WSP, Kraków 1992, s. 6.
2 Я.Корчак, Крал Матиуш Първи, прев. Пламена Баженова, Сонм, София, 2012, с. 6.
3 Биографичната мистификация на Сат-ок най-пълно представя Дариуш Рошяк, в: D. Rosiak, Biało-czerwony. Tajemnica Sat-Okha, Wołowiec: Czarne, 2017.
4 За генезата на полската фентъзи литература вж. Jolanta Szczęśniak, Fantasy — nowe zjawisko w literaturze końca XX wieku, Literatura dla dzieci i młodzieży (po roku 1980), pod redakcją K. Heskiej-Kwaśniewicz, Katowice, 2008, s. 195-214.
5 Вж. Anna Wróblewska, Jak napisać bestseller? O genezie popularności Wiedźmina z perspektywy socjologii literatury, в: „Wiedźmiń”. Polski fenomen popkultury (red. R. Dudziński i J. Płoszaj), Wrocław, 2016, с. 87-101.
6 Wanda Chotomska – mistrzyni literatury dziecięcej. Wspomnienie, Gandalf, Blog, 3 sierpnia 2017 https://www.gandalf.com.pl/blog/wanda-chotomska-mistrzyni-literatury-dzieciecej/
7 Историята на ордена и на отличените с него е описана в книгата на Тадеуш Берелски вж. Tadeusz Belerski, Kawalerowie Orderu Uśmiechu, Warszawa, 2013.
