Разговор с Валентин Дишев за издателствата “АРС” и “Scribens”
Вие стоите зад издателствата “АРС” и “Scribens”, които подкрепят много от най-младите гласове в българската литература и хуманитаристика. Днес си говорим в твърде особено време, как ще се отрази кризата COVID-19 на младите гласове, могат ли те да станат видими в условията, в които човешкото същество се отказва доброволно от своята свобода, права и историческа перспектива?
– Ние живеем във време на невидими откази, които са далеч по-радикални и променящи света. Например отказа от тялото – превръщането му едновременно в „обект“ на непрекъсната манипулация и промяна, но и във виртуална „частица“ или вълна, фиксирана само в образ или текст. Дори когато забелязваме това, ни се струва, че анихилацията на тялото не е породила мощен взрив. А го има. Невидим, неосезаем, но променящ света. „Душата“ (или същностно човешкото, неговата „историчност“) е изведена от тялото (дори християнството, независимо от профанизиращите го интерпретации, не е правило нещо такова). С това самата историчност, но и историята, се отказват от твърд, от център, който да има своята плът-ност. Светът наистина става безкрайно пластичен, може би за първи път – само воля и представа. И това не е единствената радикална промяна…
COVID-кризата успя да върне, само донякъде, фокуса върху тялото. Но както видяхме – само донякъде и за кратко. Фундаменталният дефицит остана и рефлектира обратно върху нейното развитие. И така въпросът за свободата отново бе обезсмислен, защото няма свобода без граница на неприкосновеност.
Ако се върнем към основния център на въпроса Ви – днес младите отново имат уникален шанс. Ако отворят мислещата си сетивност към битийните дефицити. Поезията се ражда в усещането за зейнала и безпределна, битийна неприютеност – няма как да я изпълниш, няма как да те побере.
Мнозина от тях мислеха града като дом (утопията за града като дом се възпроизвежда устойчиво дори и в изговаряната самота и безприютност). Сега са лишени от него. Той се изговаря в условията на кризата като заплаха. Втората любима утопия е миналото (обикновено в носталгичен „ключ“ и точно затова скрито мислено като все-още-възможно). Сега е ясно, стана видимо, че миналото не е „възможно бъдеще“. Пропастта, зейнала между тези утопии и реалността, е шанс. Възможност за прїсвет. Точно сега е възможно и нужно да се изговаря друг свят. Запълващ битийните дефицити, възстановяващ мярата на единството, на битийната плътност. И точно сега могат да бъдат чути. Има нужда от такъв хоризонт.
Много от книгите на двете издателства са пуснати във виртуалното пространство със свободен достъп. Това действие отива отвъд пазарната логика, отстоявайки каузата на книгите. Как намирате смислите, които ви водят в подобна дейност?
– В това действие има и „пазарна“ логика все пак. Има изследвания, които настояват, че безплатното публикуване на книгите в електронен формат не намалява, а увеличава продажбите на изданията на хартия. Дава възможност за информиран избор, дава възможност за влюбване (което, да си го признаем, често интуитивно се превръща в жажда за „притежание“. Нещо ужасяващо в любовта на две човешки същества, но полезно за съдбата на книгите).
Но наистина идеята ни (моята и на Георги Гаврилов от времето, в което и той стана част от “Арс”, времето, в което заедно създадохме “Скрибенс”) е най-вече да се даде шанс на книгите. Не вярвам в “книгата намира читателя си”. Не и днес. Не и за все още живите автори. Книгата, като усилие на автора, е опит за неговото трансцендиране. За създаване на нов хоризонт. И ако тя не се срещне с мислещата сетивност на друго човешко същество, се превръща в смърт за автора си. Грижата за книгата е грижа за автора, запазване на шанса му за безсмъртие, но преживяно като актуално. Като живот. Сега. Каузата на книгата е кауза на живота.
В момента светът, какъвто го познаваме, е парализиран от страх. На фона на това във връзка с новата Ви стихосбирка „Янус“ Вие говорите за това, че в книгата си се стремите да не изплашите читателя, а да го привлечете в един друг възможен свят. Изкуството ли е онова, което ни кара да гледаме света без страх, или иначе казано, възможността да мислим света в бъдещето, в проект?
– Не всяко изкуство. И не във всяка форма. Изкуството отдавна се е превърнало в част от „разделението на труда“, породило е свое „всекидневие“, което има за свой хоризонт само и единствено собственото си възпроизводство. И възпроизводството на своите „агенти“. Шанс за мислене на изкуството като възможност за промяна имат само онези, които по някаква причина успяват да се „раздвоят“, да мислят и света, и самите себе си като вече изречен разказ, но и да видят света като възможен друг, като го „изрекат“ като вече „случил се“, като актуалност. И страхът няма как да е елемент от тази нова актуалност – актът на удържане на тази двойственост вече предполага загърбване на страха, решимост да останеш в откритостта на битието.
Когато в едно интервю споменах нежеланието си да плаша, имах предвид това, че умението изисква не да заявиш, а да привлечеш, да прегърнеш. Промяната няма шанс, ако отграничиш себе си, ако настояваш за „различност“. Тя може да се случи само ако оставиш място за другия. Като с това оставиш място за свят. Изкуството „работи“ през мекота. Преодоляването на съпротивата на материала не може да бъде в неговото разрушаване, а в намирането на онова специфично съчетание на „инструмент“ и пластичност на материята, което не руши, а създава ново съдържание…
Вашата любима Маргьорит Юрсенар успява да обживява миналото и да изговаря травмите на съвременното общество, така тя успява да свърже настоящето и една отдавна изгубена реалност като тази на император Адриан или на нейния ренесансов герой Зенон. Мислейки за подобни личности като Юрсенар, която преди 30 години съвсем тихо се превръща в първата жена във Френската академия, с което без да се занимава с актуалния по нейно време феминизъм, успява да направи огромна крачка в промяната на ситуацията на жените, се питам, какви са нашите герои и каузи днес?
– Живеем във време, следващо смъртта на героите. Днес „деецът“ е мъртъв. Реалността се променя не чрез действие и дейност, а чрез общуване. Живеем времето на Потребителя.
Аз самият често съм говорил за негативните последствия от това. Но най-негативното е, че не забелязваме как това е шанс. Огромен шанс за промяна. Защото светът днес се управлява не от правителства и корпорации чрез властови действия, а от синхронизациите на потреблението. Всяка власт днес синхронизира потреблението и чрез това се възпроизвежда. Но това е огромен, несрещан досега шанс. Ако имаме разбирането, че може да се противостои на властовите (но и на „спонтанните“) синхронизации, ако ги превърнем в инструмент за промяна с невиждан потенциал (potentia = мощ), светът наистина може да стане друг. Изкуството синхронизира. Поетът (мислен в един по-широк смисъл) е онзи, който може и трябва да поеме отговорност за този шанс.
Неминуемо “Арс” и “Scribens” препращат още и към дигиталното списание „Кръстопът“, „ГлосиФест“, пространство „Хралупата“. За подoбна дейност е нужна много енергия и до вас в нея стои един много млад, но вече утвърден екип от Георги Гаврилов, Анна Лазарова, Христо Тодоров и др. Как си представяте залозите пред тази органично свързана мрежа напред?
– Постоянстващо усилие. Това – способността за него – е единственият „лимит“ пред възможностите на такава мрежа. И отказът от „егоизъм“, от егоцентрично настояване за граница между „аз“ и „ние“. „Ние съм“ е не просто „формула“, обобщаваща историята на „човешкото“, неговия генезис и възпрозводство, но и хоризонт, даряващ със способността да бъде непрекъснато отместван. Залогът и бъдещето са в постигане на разбирането, че – както казах по-горе – общуването е онова, което ражда мощ. Междуличностното е онзи гръбнак, който – интериоризиран – ни позволява да ходим изправени. И да тичаме.
Разговора води Франческа Земярска
