Разговор с Лиляна Дворянова
И преди сте илюстрирали различни издания за деца, но „Слончето, което искаше да лети“ е вашата дебютна книга, в която създавате цялостната концепция от визуалната репрезентация до текста. Какво ви насочи към писането за деца?
– Обичам да чета, обичам думите, но честно казано, въобще не се чувствам уверена с моите думи. Те получават сигурност само ако се хванат за ръка с образите… Затова не бих казала, че съм се насочила към писането за деца, а по-скоро към разказването чрез образи.
Но не съм сигурна дали това разказване е само за деца, ще ми се да не е само за тях, но и за техните родители. Споделени книги – четени и гледани заедно.
Текстът в „Слончето, което искаше да лети“ е минималистичен и всъщност неговата роля е да подпомогне този, който чете-разглежда, да започне да си разказва образите. Привлича ме жанрът на визуалните книги (picture books) за деца и за възрастни, в които образът надделява над текста, и в които текстът играе подкрепяща или по-скоро подканяща роля. В този тип книги образът си играе на литература, а текстът „илюстрира“, той идва най-накрая и отваря пространство за още разказ, за още думи.
Аз си представям, че четенето или разглеждането на книжката за слончето е съпътствана от много повече текст, отколкото има на страниците, представям си, че родителят и детето разказват, обсъждат образите, и книгата става повод за общуване.
Книгата излезе по време на извънредното положение в България, а премиерата є беше виртуална. През вашия поглед как се отразява на детската публика подобно дистанциране от живото общуване?
– Всъщност за мен беше изненадващо, че издателство „Мармот“ издадоха книгата по време на извънредното положение и съм им много благодарна, за издателствата това беше труден момент. Направихме виртуална премиера, но тя не беше насочена към децата, а по-скоро към родителите, да я обявим в публичното пространство. Ако една премиера е насочена към децата, то тя би трябвало да е в някакъв театрално-игрови вариант, тогава живият контакт е задължителен.
Виртуалния театър, виртуалната изложба или концерт ми се струват само като люспа на събитието, но присъствието на живо е съвсем различно преживяване, в което участва тялото, присъствието на другите, парфюмът на някой до теб, дъхът, шумоленето на околните. Във виртуалното пространство художественото произведение губи своята аура, неповторимост и автентичност. Мисля, че това донякъде се отнася и за общуването. Надявам се някога да направим и жива премиера за деца и родители.
Вие сте от едно истински артистично семейство, майка ви Емилия Дворянова е сред водещите имена в съвременната ни литература, а баща ви Орлин Дворянов е утвърден и много интересен визуален артист. Подобно закърмяне и с културата на текста, и с тази на образа несъмнено ви дава широта на интерпретацията на отношенията между тях. Споделяте, че първо са се появили картините, а после сюжетът на книжката. Как осъществихте превода от езика на визуалното към езика на литературата?
– Първо ще кажа, че е прекрасно да израснеш в такава среда: изложби, книги, романи, пърформанси, карнавали, философски разговори и интересни приятели, погледнато отстрани, си е за завиждане, но както каза една моя приятелка – „чудя ти се как въобще успяваш нещо да правиш, като имаш такива родители“. И е права – те са толкова силно центробежни, че лесно може да се оставиш да се въртиш в орбита около тях. (Тук психоаналитиците трябва да се изкажат:)
Но може би защото има два центъра, не съм съвсем всмукана, а по-скоро се люшкам в някакъв свой хаотичен път между образите и думите. Като дете рисувах, после завърших философия, после графичен дизайн, после спрях да рисувам, защото не е достатъчно концептуално и започнах да снимам и да се занимавам с дигитално изкуство, междувременно участвах в пърформанси и изложби с баща ми. После правих докторантура в катедра „Методика на изобразителното изкуството“ в СУ за визуалната грамотност. По това време започнах да се занимавам с илюстрация на учебни помагала, а последните години написах и нарисувах учебници по Изобразително изкуство от първи до четвърти клас. (В сайта ми dvoryanova.com може да се видят част от нещата, с които съм се занимавала.)
Някак едва сега в последните си творби намерих някакво успокоение и уют. Осъзнах, че образите ми приютяват думи и истории и че докато рисувам, едновременно разказвам.
В момента работя отново над визуална книга, но за възрастни, с работно заглавие Острови. Този път текстът е от майка ми, но отправната му точка са мои графики, които правих за изложбата си Острови, през 2019 г. Трябваше ми някой, който може да им даде словесната плът на нещо по-сложно като замисъл. Първоначално тя каза, че не може да пише по картини и затова избягваше да ги гледа. Получи се хубав текст, но този текст изискваше още свои картини. Така в книгата се оплетоха началата – от образ към текст, от текст към образ. За мен е много интересно отношението текст – образ и процесът, през който минаваме.
А като сравня с детската книжка „Слончето, което искаше да лети“, която си е съвсем моя, в нея може и без думите – в нея наистина образът е водещ и пораждащ и не бих могла да говоря за превод към езика на литературата.
Творчеството за деца е свързано малко или много с педагогически трудности. На какво искате да се научат читателите от парцалените ви герои?
– Поставянето на някаква предварителна цел да научиш някого на нещо чрез произведението си ми се струва доста ограничаващо. Макар че в книжката има история за приятелството, за доверието, за сърцето, силно се надявам читателите да нямат усещането, че някой ги поучава за нещо. Книгата има повече от два края. Идеята ми беше да подтикна читателите да продължат историята. Този подход го има примерно в „Приказка без край“ на Михаел Енде и при Джани Родари и кой знае още на колко места. В книжката истинският край би бил само тъжният, защото тогава историята на слончето и мишката се разпада, те се разделят и този уютен и изпълнен със светлината на приятелството свят изчезва. Щастливият край не е край, а е продължение. Надявам се читателите да продължат сами.
Коя е революцията, в която се припознавате?
– Не съм особено революционно настроена.
Мисля, че за сексуалната революция вече ми е късно. За революция в изкуството – не съм достатъчно гениална. Е, от време на време ми се ще да се включа в революционни действия срещу „Топлофикация“, също и към така наречения ни политически елит. Но дотам стига „революционността“ ми.
Разговора води Франческа Земярска
