Разговор на Галина Георгиева със създателите на Музея на киното
в Културен център G8
Културният център G8 вече има постоянна експозиция от предмети и архиви, свързани с историята на киното у нас. Проектът се реализира с подкрепата на Столична община по инициативата „Солидарност в културата“. Експозицията може да се разгледа в рамките на киното, а създателите й Зорница Кръстева, Ирина Китова и Петър Игнатов могат дълго, с вкус и разбиране да разказват за всеки малък и голям експонат от ювелирната им колекция. Разговаряме за музея с двама от тях.
Галина Георгиева: Какво стои зад идеята и как се появи тя?
Зорница Кръстева: Идеята за нашия музей на киното не е нова, макар да се роди доста спонтанно. Собствениците на кино G8, които имат и други кина зад гърба си като „Евро Синема“ и които хранят голяма любов към киното, имаха семейна колекция от филмова техника, плакати и въобще предмети, сред които най-забележителна е една 35-милиметрова машина, произведена в България от завода за киномашини „Балкан“ и откупена от тях от читалището в
с. Долна Кремена. Имат и един ювелирен прожекционен апарат на френския филмов гигант „Пате“. Когато видях тези предмети, реших, че ще е хубаво около тях да се разкаже някаква лична история, въпреки че аз самата нямам нищо общо с киното като образование, археолог съм, но пък много обичам онзи дух на старите кина, които, както е всеизвестно, са унищожени, и който дух бих искала макар и частично да оживее някъде. Така обединихме предметите по групи, по формати – еволюцията от лента към дигитално заснемане и показ, видовете видеоформати дори видовете прожекционни апарати и пр.
Г. Г.: Какъв исторически период обхваща сбирката?
З. К.: Най-ранният ни предмет е от 20-те години на ХХ век, като сбирката обхваща почти целия ХХ век. Имаме прожекционна техника, снимачна техника, лични фотоархиви, рекламни материали, филмови списания, документи, а сред тях неочаквано и за нас се появиха много интересни неща, като разрешителни за отваряне на кина, разписки за дарения, билети и др. Имаме една уникална акция от 1913 г. от плевенския „Модерен театър“ (може би това ни е най-старата придобивка). Това е акция на стойност 100 златни лева, акция за участие в капитала на дружеството, управлявало киното.
Ирина Китова: Тук добавям, че кината преди 1944 г. са частни инициативи, регистрирани като безименни акционерни дружества. Цялата мрежа на „Модерен театър“ е била такава. Искам да обърна внимание на тази мрежа, която само за 4 години, от 1908 до 1912 г., създава 8-9 кина. Сред тях, наред с образцовото и свръхмодерно за времето си кино „Модерен театър“ в София, чиято сграда днес се разпада на бул. „Княгиня Мария-Луиза“, са киносалони в Плевен, Бургас и дори в Скопие. Имаме документи за кино „Иван Вазов“ – било е на Петте кьошета, сега там е игрална зала. Единият документ е Позволително от Здравното министерство във връзка с откриването на киното през 1947 г., а следващите ни два документа са от момента, когато то се национализира. И тук за мен най-тъжният документ е написан от служител на комисията за национализация. Той гласи: получих от Георги Анчев от кино Иван Вазов шест ключа. Само година след откриването му собственикът е трябвало да предаде на държавата не един, а шест ключа от киното си. Държавата изземва всичко – машини, техника, сгради, самите филми. За мен интересното е, че покрай киното и заобикалящите го документи, като ценни книжа, входни билети и др., може да се проследи дори финансовата и данъчната политика на държавата. Самите тези неща съдържат информация за акцизите, за това кой издава разрешителни, кой отнема. Може много широка картина на страната, а и на обществото да се направи от тези документи, към тях добавям снимковия материал и плакатите, които притежаваме.
Г. Г.: Разкажете по-подробно за уникалната ви колекция от билети.
З. К.: Тези билети са дело на нашия художник, аниматор и режисьор Иван Богданов, създател на логото на Киноцентър Бояна например. И тук отново намесвам името на собственичката на кино G8 Ина Дърова, която беше открила тази колекция при един антиквар, водихме преговори и я откупихме. Това, че колекцията е дело на Иван Богданов, е откритие, което направихме, след като я придобихме, посредством малки документи, листчета и бележки, които бяха част от нея.
И. К.: Романтичната част на историята с билетчетата е, че те са от периода, в който Иван Богданов е завършвал училище, Априловската гимназия в Габрово. Големият приятел на кино G8 Найо Тицин, който направи кратък филм за нашия скромен музей, се е свързал с училището и е разбрал, че това е било училищна задача. Първите билетчета са като справка: този филм, това кино, тези актьори, но после младият Богданов се вдъхновява и билетите стават невероятни, дори шрифтът им е съобразен със стилистиката на конкретния филм. Често върху обратната страна на билетчетата намираме малки каренца под формата на пергаменти, в които той споделя и личното си мнение за филма. И те така фино са изписани, че дори с лупа човек се затруднява да ги прочете. Има страхотна работа с перспективата, с цветовете. Чрез билетчетата може да се проследи даже моментът с преименуването на кината, ето следния пример – на едно билетче пише кино „Васил Априлов“ тире „Митко Палаузов“. Покрай тези билетчета разбрах, че в двора на Духовната семинария е имало лятно кино преди 1947 г., повечето стари софиянци го знаят. И там Богданов, като идва вече в София, е гледал един унгарски филм, а отстрани на билета е написал в едно каренце: безсолен унгарски любовен филм. Има и други лични коментари от рода на: кой му е купил билета (Койчето плати или на този филм съм му бил на снимките). Тоест около филма в тези билетчета има и любопитни лични разкази.
Друг момент, за който си дадохме сметка през архива на музея, е комуникацията, която е съществувала по онова време между списания и кинозрители посредством т.нар. „поща със зрителите“. Комуникация, която е между кинокритиката и личните вкусове на редактори и зрители. Като се навлезе в дълбочина, се вижда, че е имало една оживена общност от хора – критици, редактори, зрители, кинаджии, които гледат на киното като на жизнено събитие. Виждаш и други неща: как киното още тогава се е мислело като помощно средство на чуждоезиковото обучение, например учене на немски чрез немски филми; виждаш сблъсъка между романа и филма и пр.
Г.Г.: Как допълвате колекцията?
З. К.: Чрез дарения основно. Всеки може да дари, като тези дарения могат да са за постоянно, но могат и да са за определен период от време, за конкретна експозиция. Надяваме се този наш музей да се разраства, да намери подкрепа от различни институции, от киноведи и историци, и най-вече да достигне до повече хора. Защото тези стари предмети отключват позабравен разказ у всеки един, всеки има свой личен киноразказ. За нас подхранването на този романтичен разказ за киното е много важно. Много често тези архиви и предмети се пазят тъкмо поради личното отношение на хората, поради техния ентусиазъм и любов.
И. К.: Най-голямата колекция от киноплакати е притежание на музея в Шумен благодарение на прожекциониста, който е бил изключително съвестен човек и който в рамките на 40-50 години е събирал плакати от всяка една прожекция, случила се в киното. Нещо подобно видяхме и в с. Литаково. Намерихме огромна колекция от стари плакати в хранилището на киното, пак съхранявана от прожекциониста, който толкова обича киното, че върху прожекционната киномашина нямаше прах! Той през цялото време ни питаше: имате ли лента да заредим, да видим дали работи, аз съм сигурен, че работи. Нямаше прах върху машината, а киното не е работило от 30 години!
