За книгата на Джузепе Менарини „България и бъдещето на славяните“[1]
Написана през 1892 г., т.е. едва седем години след Съединението, тази неголяма по обем книга на италианеца Джузепе Менарини дава на българския читател възможност не само да опресни и обогати познанията си за историческата обстановка, политическите борби и обществената атмосфера на Балканите, в Европа и света в онези съдбовни години, но и да почувства благотворното въздействие на един добронамерен и разбиращ външен поглед, изпълнен с искрена симпатия към нашия народ. Както заглавието „България и бъдещето на славяните“ достатъчно ясно подсказва, българската ситуация е разгледана от автора в общославянска перспектива. Панславистичната идея и въпросът за условията, които евентуално биха позволили тя да премине от сферата на утопичното в тази на възможното, са едно от главните средоточия на неговите наблюдения и предвиждания.
Критичната оценка на Менарини за несправедливите решения на Берлинския конгрес от 1878 г. е категорична и еднозначна. Избухването на Румелийската революция през 1885 г. е неизбежният резултат от тях. Европейската дипломация грубо и безотговорно е накърнила силното народностно чувство, съхранявано от българите с векове, уязвила е „техните исторически спомени и тяхното етническо единство, особено след като Санстефанският мирен договор беше осъществил за тях един вече незабравим идеал“.
В очертаната от Менарини картина на процесите, белязали балканската и международната политика в годините от Берлинския конгрес до Съединението и след това, ключово място заема фигурата на Александър Батенберг. Сметките, които Русия си е правила с поставянето му на българския трон, излизат криви, тъй като независимият дух на младия княз, „предаден на новия му народ“, се е проявил „в открита реакция на всякакво руско влияние“.
Показателно е сходството между оценката на италианския автор за същинските мотиви за накърняващите историческото право на българския народ действия на руската дипломация при събитията около Съединението и оценката на Симеон Радев, според когото Русия е сметнала, че Берлинският договор е в неин интерес, тъй като настройва българите срещу Великите сили и така създава предпоставка самата тя да увеличи още повече своето влияние в региона. Симеон Радев свидетелства също така за заслеплението, попречило на значителна част от българското общество да разчете навреме ясните знаци за непредотвратимия удар, подготвян за него от международната политика след огромната, но изключително кратковременна радост от Санстефанския договор, тъй като „в своето упоение българите мислеха, че няма на света сила, която да посегне на резултатите, добити от руското оръжие“. Българите са заставени от събитията да прогледнат, но според Джузепе Менарини това в не по-малка степен важи и за властите в Русия, които също се сблъскват с една напълно неочаквана за тях реакция: „Русия обаче не предполагаше, че българите ще са способни“ да направят и крачка без нея, нито че на Александър Батенберг, възкачен от Договора на българския престол, някога ще му мине през ума да се изтръгне от нейното влияние. […] Българският народ беше преценен твърде лековато“. Менарини държи категорично да подчертае, че „подготовката и провеждането на революционното движение са дело изключително на българските патриоти, не на други“.
В неговата книга не е спестена аргументирана, дори разобличителна критика към Русия, към Запада, към съседите на България на Балканите. При все несъмнената си обективност авторът обаче не е безпристрастен. Невидимата и неуправляема сила, която движи съдбите на народите и която той нарича фатализъм на човешката цивилизация, изглежда има в неговите очи свой специален план за българите и в него те играят водеща роля в бъдещото обединение на южните славяни, което Менарини провижда като много вероятно и осъществимо. В това се състои според него мисията на българския народ, която е необходимо той да осъзнае и да подчини на изпълнението й „възможностите на времето, в което се намира, и средствата, с които разполага“.
„Българите и бъдещето на славяните“ може да се окачестви като съчинение с изявена футурологична насоченост. Прогнозите на Менарини се опират на анализ на настоящето, направляван от необходимостта да се отговори на следните четири въпроса:
1. На такъв етап от вътрешното си преустройство ли е България днес, че да може да се стреми към абсолютно първенство измежду южните славяни?
2. Кой най-логично ще бъде пътят, следван от панславянското движение, и какъв дял ще има България в това голямо движение?
3. Има ли логично основание да се допусне тържество на една бъдеща славянска цивилизация?
4. Възможно ли е отсега да се предвиди накъде ще поеме европейската общност след победата на славянската цивилизация? И какво влияние ще упражни тя над развитието на победената цивилизация?
В търсене на отговори италианският автор тръгва от своята хипотеза за двата възможни пътя за постигане на обединение на славяните. При единия път това обединение би било резулатат от прякото и доминиращо действие на Русия, заинтересована под знака на панславизма да разширява своето влияние от север на юг. Другият минава през групирането на славяните в две големи подразделения – южно и северно. При втория сценарий ролята на обединител на южните славяни, убеден е Менарини, се полага по право на България. Погледнато през призмата на проблемите на днешна България, окуражително, дори ласкаещо звучи неговата оценка за постигнатото от ръководителите на тогавашна България:
Независимо от буйните партии в един млад и свободен парламент, почти напълно неопитен в политическия живот и отгоре на всичко повлиян от руските машинации, българското правителство – и то без да се лишава от каквито и да е нововъведения и реформи – само за шест години намери начин да натрупа чисти спестявания от близо 40 милиона!… Следователно не е изненадващо, че с подобно правителство образованието и търговията в България се оживиха и че народът – който чувстваше, че живее свой живот – разви много активна дейност, каквато е характерна за новите общества. Национално-обединителното чувство, по-рано насърчавано от руснаците, които сега напразно опитваха да го приспят, се разраства, засилва се все повече: то се проявява съвсем отчетливо в желанието за една Велика България, обединена както в Санстефанския договор.
Според Менарини бъдещето на Европа минава през неизбежен и решаващ период на борба между германо-латинската и славянската цивилизация, докато за Русия разглежда като много вероятна хипотезата тя да се превърне предимно в азиатска сила. А за българите, заети „сега“, т.е. към времето, в което е писана книгата, изключително с устройването на мирния си живот, предвижда, че ще дойде ден, когато с оръжие в ръка и в ущърб на апетитите на Русия ще извоюват отколешната си мечта за единна, силна и независима Велика България, около която ще се обединят южните славяни. За това, че в своето съвремие Менарини не е единственият, който мисли бъдещето на Европа през панславистичната идея, свидетелства и цитираната от него статия във френското списание „Ревю де дьо Монд“, в която се казва: „Неизбежно ще дойде денят, в който най-силните държави на Европа ще влязат в борба със славянския свят; този ден ще отбележи пълното тържество на една нова цивилизация”. А собствената си прогноза за изхода от тази борба той представя във формата на реторичен въпрос: „Кой ще може да отрече на славяните най-голямата вероятност за победа в борбата със Запада?“.
Книгата „Българите и бъдещето на славяните“ се чете на един дъх, за което несъмнено допринася и великолепният превод на Дария Карапеткова. Нейната ценност се измерва не толкова със сбъдваемостта на формулираните в нея прогнози, колкото с прозорливостта на повдигнатите въпроси, голяма част от които звучат неочаквано актуално в съвременния ни контекст. Издателска находка е отпечатаната върху корицата непозната досега у нас карикатура от 1886 г., която носи заглавието „Вечният български въпрос“ и изобразява огромната риба „Русия“, опитваща се да погълне по-малката риба „България“. И както споменах в началото на настоящия отзив, съчинението на Джузепе Менарини ни носи свежото предизвикателство на погледа отвън, а това винаги е полезно.
МИРЯНА ЯНАКИЕВА
[1] Менарини, Джузепе. България и бъдещето на славяните. Прев. от италиански Дария Карапеткова. ИК „Колибри“, С., 2020. ISBN978-619-02-0695-8
